Целомъдрието ми

- Ох, ама нали ще ме пазиш?

- Разбира се, че ще те пазя. Нали те обичам.

- Ох, добре.

- Мило, хайде, моля те, разтвори си малко краката, така нищо не мога да направя.

- Ох, добре... ауч!

- Ммм...

- Ммм...

         На сутринта, когато станахме от леглото, видяхме малко кърваво петно на чаршафа. Марин се ухили доволно и ме целуна. Аз взех чаршафа под предлог, че искам да го изпера. Така и не му го върнах, купих му нов и му дадох него. Прибрах чаршафа в раклата си и дълго се чудех какво да го правя.

      Понякога, когато се чувствах самотна, вадех чаршафа и се увивах в него. Друг път застилах леглото си с него и си припомнях какво беше усещането. Съквартирантките ми ме гледаха странно, но никога не задаваха въпроси или не коментираха. Добри момичета.

    Когато заживях сама и ми се наложи да декорирам спалнята си, извадих чаршафа и го сложих на стената над леглото ми.

   Все пак спалнята пазеше моите най-съкровени тайни. Там се криех от света, там плачех, там обичах, там се веселях. А и висейки си на стената, чаршафът сякаш разкриваше всичко интимно. Харесваше ми този странен вид ексхибиционизъм.  Той даваше отговори на много въпроси, стига някой да имаше смелостта да ги зададе.

   Чаршафът провокираше. Това беше ясно. Мъжете, които водех в спалнята си, биваха изправени пред своеобразен тест. По принцип имах правило да не мъкна случайни мъже в апартамента си. Не ми се щеше всяка вечер да си лягам в легло, в което съм се търкаляла с този и онзи. Не че нямах избирателна пропускливост, но водех задоволително редовен сексуален живот.

   Леглото си беше мое и не обичах да го деля. Затова гледах да спя с всички свалки за една нощ на техен терен и едва когато имах намерение за нещо по-сериозно, ги водех в моя апартамент и моята спалня.

  Та мъжете влизаха в спалнята и се изправяха срещу чаршафа. Малцина се досещаха какво е. Аз наблюдавах всеки от тях и по реакцията им решавах струва ли да се занимавам с тях.

   Някои се изчервяваха, други се подхилкваха. Малцина го коментираха. Понякога ги разпитвах дали имат предположение какво е и отговорите им ми доставяха голямо удоволствие.

- Ммм, страшна творба си имаш...

- Аааа, това ли?

- Предполагам, че това е твоето лично японско знаме.

- ???

- Победата ти над невежеството, заплатена с няколко капки кръв, а дълготрайната облага от проявената от теб смелост... е, мисля да ти я доставя.

С този се задържахме значително дълго.

 Имаше и още един по-запомнящ се.

- Какво ще кажеш за стаята?

- Просиш си коментар за чаршафа, нали? - получи си само усмивка в отговор. - Дръзко е. Харесва ми. Напомня ти по доста оригинален начин, че първият път често не е най-приятният. Не само за това, разбира се. А и бяло - невинност, червено - страст. Готино се е получило. Сигурно питаш повечето мъже какво мислят за чаршафа. Чудя се... имало ли е някой мухлек, който да се е сетил за Баба Марта? - избухнах в смях. Имаше, разбира се. - Кой знае какви ли отговори си получавала на този въпрос. Е, минах ли теста?

Сякаш не знаеше. Рядко ми се случваше да попадна на подобни екземпляри. Повечето даваха крайно отегчителни  отговори и биваха отхвърляни. Но чаршафът си стоеше на стената, дори и когато бях в сериозна връзка.

    Той беше моето начало и действително, често ми напомняше, че не всичко става както трябва от първия път.

    Благодарение на този чаршаф извоювах много победи в живота си. Отказът на първото наистина важно интервю за работа, отказът на кандидатурата ми за магистратура в чужбина...

   На 26 си бях обещала, че омъжа ли се, ще скрия чаршафа. Оказа се, че точно той бил причината да се запозная със съпруга си. Някакъв пич му разказал за лудата мацка, в която бил влюбен, която държала чаршаф над леглото си. По случайност аз съм се появила на същия купон и той ме посочил...

   Прибрах чаршафа, когато се омъжих. Това беше една победа на съпруга ми над волната ми еманципирана душичка.

   Все още го изваждам понякога, постилам го на спалнята ни и припомням на съпруга си добрите стари времена.