Изобретател съм и както правилно се досещате, гооляяям изобретател! Какво съм изобретил ли? Ооо, много неща, но най- сериозното и ценно изобретение е машина наречена: „Квазита“. Не ви говори нищо ли? Вие пък, та това е най-голямото изобретение на 21 век- машина на времето! Ето, че се сетихте, казвам се Георги Иванов Кукер. Не, не съм онзи мустакат симпатяга, дето летя в космоса. Защо имам такава странна фамилия ли? Много си я обичам и се гордея с нея! Някога, дядо ми е бил виден кукер на кукерските празници и така нарекли фамилията. Виждате ли тази маска зад мен, окачена на стената? Да, малко е страшничка, но пък е прекрасна: козя кожа, рога от овен, огромни дупки вместо очи и зъби на глиган. Невероятна е! Ноо, малко се отплеснах. Исках да ви разкажа как се случи така, че станах един от най- успешните и известни хора на 21 век. Над 10 години бях все на първо място в класацията на „Форбс“, като най-успешен и известен бизнесмен, а и не само. Повечето хора са свикнали да виждат скъпите ми коли и къщи, хубавите ми жени и нагиздените ми и талантливи, като мен деца, също и огромните дивиденти, които получавам от цял свят за производството на „Квазита“. Но те не знаят истинската цена на успеха и по-точно през какви перипетии преминах и как се стигна до всичко това!...

        Тъкмо бях завършил моята поредна рожба „Квазита“, както галено наричах машината на времето. Нейният първи прототип приличаше по скоро на наежен таралеж: купища проводници, платки и всевъзможни приспособления. Изглеждаше, като статуя на известен френски авангардист, вие се сетете, кой имам предвид. И дойде сюблимния момент да проведа първия сериозен тест. Набрах през лаптопа необходимите програми и включих централния бутон. Чу се едно сухо изпукване и преди да се опитам да вляза в зоната, през която се отива в друго време,  бях набрал само един ден назад, се случи нещо невероятно! В кръгът, опасан с титаниеви проводници, се появи един, ама съвсем истински, черен, с рога, копитца, опашка и доста косми- дявол! Явно, не само аз съм бил изненадан, защото черният, запристъпва нервно, размаха чевръсто опашка, почеса се по голия, космат корем и каза:

- То…това, къщата на приключенията ли е? А ти…, ти кой си, моят ментор ли?

- Не това е частен дом! Дом Кукер, какво за Бога си ти?- изломотих несвързано аз.

- Как какво, не виждаш ли? Дявол! Казвам се Екстаз. И не призовавай напразно Всевишния, това е проява на неправилно възпитание!- дяволът взе да нервничи.- Леле, дамата на моите рога, копита и опашка, ще ме подлуди!

- Ха, как така? Казва се дамата на моето сърце! Какви са тези рога, копита…- възмутих се аз.

- Друже, ти май нямаш представа, че на нас мъжките дяволи, рогата, копитата и опашката са най-важната част! Какво ти сърце! Без него всеки може, но я се опитай да победиш съперника си без тези атрибути. Особено, що се касае на състезанията “Дявол-рида“, където се бодем, блъскаме с копита и кръстосваме опашки, за да спечелим дамата на нашите рога, копита и опашка- прекрасната и любима Дяволица! Оле, като се заговорихме за дяволици, моята Еуфория, ще ми откъсне нокътя от опашката! Аз се шляя тук с някакъв човек! Тя милата, сигурно ме търси вече! Тъкмо бяхме влезли в къщата на приключенията- завайка се дяволът.

- Ок, ок, ще се опитам да поправя стореното, но ми дай малко време, защото виждам, че тук има прегоряла, интегрална схема, която трябва да сменя и ще те върна там откъдето си дошъл. Всъщност откъде идваш, от Ада или от Преизподнята и как я карате там сред тази лава, казани и виещи от болка и ужас души?!- в тонът ми е имало нещо осъдително, защото дяволът сякаш се взриви!

- Ама вие хората въобще не сте наясно за нашия живот! Така си и мислех! Новините, които идват до вас са изкривени! Няма Ад, няма Преизподня, при нас е Раят!- той  затропа толкова убедително с копитцата си, че как да не му повярваш.

- Добре де, не е ли Раят където са Ангелите!- парирах го аз.

- Ааа, тези хвъркатите ли! Да и там е Раят, но и при Нас! Там има зелени поляни, сини планини, кристални ручеи и розово небе- пълна скука! А ние си имаме вулкани, черни планини, червено небе и реки от лава, красота!- в думите на черния лъхна гордост.

- Да, да разбирам те Брат, ти си почитател на екстремните преживявания. Обичаш напиването с уиски, канадската борба, моторите…- засмях се аз.

- О, да, хубавото уиски, както и отлежалото вино са част от нашата култура. Еуфория често обича да ме пита: „Екстази, кога ще пием Бургундско, от онова, дето Папа Пий 2-ри, ти подари няколко сандъка. Прекрасно е!“- дяволът се размечта и опашката му уподоби сърце, така, както го рисуват децата.

- Не се разкисвай Приятелю, трябва да те върнем у вас!- казах важно аз.

- Давай, че иначе ще трябва да си остана тук сред хората, колкото и да не ми се иска. Ама на малкото дяволче кой ще му разказва приказки за хората?- дяволът се натъжи не на шега.

- Чакай, чакай, какво малко дяволче!- интересът ми бе съвсем искрен.

- Как какво, моята Радост Екстази Еуфория- дъщеря ми!- възмути се черният.

- Ех, добре, ето сега те връщам, готов съм с ремонта.-  казах аз и натиснах отново главния бутон. Отново нещо изпука сухо, но вместо дяволът да изчезне, до него в пълен ръст и доста притеснена се появи една засукана, начервена и гримирана дяволица.

- Екстази, какво правиш тук скъпи? Имаш мисия сред хората? Никога не съм си мислела , че си толкова смел! Да бъдеш при тези, толкова коварни и лъжливи същества!- дяволицата го прегърна доста крепко и го целуна звучно по устните.

- Да , Ефи, тъкмо приключих с господина и ще си тръгнем заедно с теб оттук.- дяволът не беше много убеден в последното, но аз кимнах в знак на съгласие и натиснах отново главния бутон. За щастие машината сработи и двамата бяха изпратени обратно от където са дошли. В следващия момент, нещо изпука, пламна и цялата машина изгърмя.

Трябва да съм изгубил съзнание. Не помня какво точно е станало. Събудих се от неистовото звънене на входната ми врата, здравото блъскане по нея и от това, че едър  пожарникар, последван от загрижен лекар, влетяха в стаята където се намирах. Долу пред блока виеха сирените на пожарната, полицията и бързата медицинска помощ. Всички тях обаче надвикваше съседката ми по етаж- Хортензия Цветарска:

- Кукере, Кукере, знаех си аз , че ще взривиш целия блок!...

Драги ми читателю! Не зная това с дяволите дали беше истина. Може и да е било халюцинация, причинена от травма при поредната експлозия! Наясно си, че това не е бил единичен случай. Имаше множество такива! Виждаш добре каква е цената на успеха, нали!...

         Ох, ама и аз говоря едни глупости! Шшшт, тихо, истината е съвсем друга! Никакъв изобретател не съм. Бях обикновен потребител на машина на времето от бъдещето. Но тя се повреди и аз заседнах във вашето време заедно с нея и то заради двете си леви ръце, които не знаят какво правят! Е, някак успях да я пооправя, въпреки двете си леви ръце. А другото, другото свършиха едни много оправни, ваши момчета. Те възстановиха всичко и направиха дори подобрения. А, за парите и екстрите всичко е вярно, но взе да ми писва от капризите на жените и децата ми. Махам се, още сега. Затова ви казвам истината, Името ми ли? Не е Георги Иванов. Харесах го, защото е на космонавт. Първо бях си избрал Георги Димитров, на един симпатичен комунистически „вожд“, но това беше друго минало. А фамилията Кукер е истинска. На далечен прародител е. Вижте маската на стената! Не е ли истинска? Негова е! Намерих я след много перипетии, с машината на времето. Защо ви казвам всичко това ли? Ами отивам при Кукер- пра, пра, пра, дядо ми. Вече бях при него. Представих се за негов далечен братовчед. Черпи ме еднааа,… боже, уникална ракийка. Там отивам, той ме чака! Убили са едно диво прасе. Имат здрава, ловна дружинка. Хайде, чао! Май няма повече да чуете за мен! Искам прост живот! Сред природата! Децата и жените, ще се оправят! Има достатъчно за всички. Отивам при истинските мъже! Дай боже всеки му!