14.04.2014 г., 0:40 ч.

Чаша море 

  Проза
1064 0 3
3 мин за четене

     Имало едно време една чаша. Имало я е тогава, има я и сега, винаги ще я има. Съвсем обикновена стъклена чаша за вода. От нея пие детето, когато се върне потно от игра. От нея пие болният, за да преглътне поредното хапче. От нея пие щастливецът, узнал най-хубавата новина в живота си. Само един човек не пожела да отпие и една глътка - самотникът.
     Той има две ръце, два крака, две красиви виждащи очи. Има уста, която е по-често затворена. Ушите му чуват много шумове, но не чуват онова, от което се нуждаят. Съвсем обикновен човек. Носи дънки и риза. Няма часовник. Рядко си взима връхна дреха - студът не го плаши. Рядко яде с приятели - яде само, когато е много гладен. Гали уличните котета, гали главичката на малко дете. Уви, не може да погали себе си. Съвсем обикновен човек.
     Застана пред стъклената чаша. Останалите я напълниха с вода от чешмата. Той я напълни с море. Едно мътно, бурно море, скрило в себе си непознати зверове. Отровно солена вода, в която се носят разкъсани водорасли. Рибарски лодки се блъскат в стените на чашата и се разбиват на стотици парчета дърво. Самотникът прекара много дни на плажа на това море. Гледаше го, търсеше отсрещния бряг, изпълваше дробовете си със спасителното му ухание. Морският бриз бе полъхът, който напомняше за живота. Но вълните станаха твърде силни. Мечтите, пуснати в хартиени лодки, потънаха в подводната тъма. Водата се издигаше като воден змей, готов да претопи нищожното човешко същество, осъзнало безсмислеността на цивилизования свят отвъд пясъка. То не помръдна и крачка. Не намери сили. Морето се превърна в тънка струйка, която се всмука в съзнанието му. Заля хората, думите им, промъкна се като зараза в мъничкия свят на самотника. Обезсмисли всичко. Накара го да мисли, докато загуби разума си. Да търсиш истината, следвайки логиката, е равностойно на това да гониш дъгата, изчислявайки пътя до нея. Когато осъзнаеш неспособността на разума да ти даде покой и място в света, бавно и постепенно отричаш заобикалящото те, докато не го принизиш дотолкова, че да не искаш да си част от него. Морето отми вярата и детската красота на непознатото, разяждайки ума на самотника с въпроси, разочарования.
     Клетият човек изля горчивината от осъзнатото в стъклената чаша. Тя се превърна в неговата чаша отрова, която не бе готов да изпие. Искаше да изтрие себе си от света и щеше да го направи по всеки друг начин, но не и с тази отрова. Защото тя не убива - тя е бариерата. Тя е "скокът". Да преглътнеш морето означава да преглътнеш всичко онова, което не ти позволява да вдишаш от любовта. Онова, което те изкарва от празното равновесие между нищото и илюзията. Онова, което ще те изстреля към висините само за да не ти позволи да заспиш ниско долу, под пръстта.
     Самотникът гледа дълго морето. Толкова малко - побира се в стъклена чаша. Зад него го чакаше ръбът и бездната на вечността. Струваше ли си да отпие или нямаше да понесе горчивината още веднъж в тялото си?
     Страх. Какво ще има отвъд? По-добър живот? Вечни мъки? Студ? Рай? Защо бе роден, щом не намери сила да открие смисъл? Защо той, докато други не получиха този шанс? Защо някои хора се борят за живота си на болничното легло, а той не смее да изпие чаша море?
     Посегна и вдигна чашата. Наздраве! За безсмислието! За живота без логика! За живота, заради самия живот! За музиката! За мухите еднодневки! Отпи. С всяка глътка жаждата му се засилваше. Изпитваше нужда да я утоли. Пи дълго. Водорасли, дърво, акули, сол.
     Самотникът скочи, но не от ръба. Скочи високо. В този миг видя хората, чу димите, оцвети сивотата. Светът придоби смисъл, но без разум. А дали този смисъл някога би бил намерен, ако го нямаше морето? Може ли човек да се отпусне преди да е напрегнал цялото си същество? Може ли да бъде удовлетворен преди да е задоволил любопитството си? Морето дава живот. Винаги е давало и винаги ще дава.
     Имало едно време едно море. 

© Мариян Кънчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много се радвам, че ви харесва и ще ви изненадвам с още произведения! Радвам се, че на 14 съумявам да впечатлявам хора като вас!
  • Много странен разказ. Трябва да познаваш самотата, за да го напишеш. Същото се отнася и за четящите. Така си мисля.
  • Интересно... Идеята е куул...

    Опитай се да "свържеш" отделните изречения в... едно цяло /да следват действието и мисълта ти/.

    Ще чакам - да пуснеш нещо ново!!!
Предложения
: ??:??