Чат
То не беше чат, не беше чудо! И двамата бяха семейни с деца. Започнаха да си пишат от скука. Просто си допаднаха и си споделяха неща, които с никой друг не биха споделили. И неусетно се влюбиха. Още от началото започнаха с открити карти и не криеха недостатъците си. То беше нещо като полет на душите, нещо като емоционално разтоварване и зареждане на батериите. Тя го наричаше Мечо, а той нея Хъни, защото беше сладка. На него чатът му стигаше, но тя настояваше да се срещнат, защото имаше чувството, че е влюбена в призрак. След дълги увещания, той се съгласи да се срещнат в едно малко хотелче, в едно забутано градче. Видяха се в бара на хотела.
– Хъни!
– Мечо!
Според мечтите им в чата, сега двамата трябваше да се прегърнат, разцелуват и разплачат, но нещо ги задържа. Вместо това се разглеждаха внимателно. Той беше нисък, набит, с вече посивяваща коса и сенки под очите, а тя беше слаба, висока, тъжна, уморена от живота жена.
– Казах ти, че ще сме комична двойка! – проговори Мечо.
– В коя стая си? – прошепна тя.
– 11.
– Аз съм в 21. Над теб.
– Защо шепнеш?
– Мъжът ми и децата са тук.
– Ти си луда! – извика той.
– Тихо, бе! Ще ни чуят! Нямаше начин! Той ме подозира.
– И сега?
– Нищо. Ще ги приспя и ще дойда при теб.
– През нощта ли?
– Не. Сега следобед…
– Добре, ще чакам!
Двамата се огледаха и прибраха в стаите.
Тя наистина дойде по някое време. Пиха джин с тоник. Разглеждаха се.
– Кажи нещо, де! В нета не си така мълчалив!
– Радвам ти се! Не мога да повярвам, че това ми се случва.
– Едва ли сме първите! Очаквах поне да ме целунеш…
Той се доближи и я целуна по бузата. Тя се засмя.
– Егати тъпотията! Чувствам се като ученик!
– Очаквах да заровиш лице в косите ми, да ме прегърнеш силно и страстно… Доста си смотаничък… Нали ми казваше, че ме обичаш!
– И ти ми го казваше.
– Истина ли е?
– Щом съм тук!
– Нямаме много време. Трябва да действаме! – прошепна тя.
– Как ги мразя тия работи!
– Кои?
– Страхът, притеснението…
– Ама тебе страх ли те е? – засмя се тя.
– Ядоса ме, рунтаво дупе!
– Не съм рунтава! Бръсната съм! – уточни тя и бариерите паднаха.
Двамата се съблякоха.
– Заключи вратата! – подсети го тя. – Ама коремчето ти започва от гърлото… Иначе си пропорционален и добре развит!
– Не ме разглеждай!
Той отиде и дръпна пердето.
– На тъмно ли ще стоим? Искам да те гледам!
– И ти имаш разширени вени, но не ти го казвам!
– Гадняр!
Двамата се мушнаха под завивката и се гушнаха. Той дръпна крайчето и се завиха през глава.
– Сега сме в чата и няма значение как изглеждаме! – каза Мечо. Двамата се засмяха, разцелуваха и заопипваха.
– С тази чушчица ли ми се хвалеше? – изненада се тя.
– Давам ти го мек, правиш си го твърд, на принципа направи си сам!
– Аха! Ти си принципен! Нямаш проблеми…
И се започна една… То бяха викове, стонове, крясъци, боричкане, пъшкане и търкаляне… Двамата свършиха едновременно. Отгоре се чу топуркане.
– Децата се събудиха! – скочи тя, облече се, оправи си косата, сложи си червило и излетя от стаята. Той остана в кревата и запали цигара.
– Събудиха ни! – каза мъжът ù. – Отдолу една квича като ненормална! Не се съобразяват, че има малки деца!
– Хора всякакви! – отвърна тя.
– Ти къде беше?
– В ресторанта. Отидох да видя менюто.
Мечо и Хъни не можаха да се усамотят повече. Мъжът и децата ù бяха плътно до нея. След два дни Мечо си тръгна. След още два си тръгна и Хъни. На петия ден и двамата бяха в чата. Първото нещо, което написаха едновременно и без да го мислят беше “обичам те”.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Стоянов Всички права запазени
