Чавкаря, Разбира Се

Чавкаря, Разбира Се

(Coco Rosie – Lemonade)

- Там ли си – попитах.

- Да, там съм – отвърна Алиса.

- Извинявай... Забравих, че Тук и Там винаги се разминават. Винаги, когато си от Другата -  Германската страна на Огледалото...

...

Над част от града имаше сиво Небе, ако изобщо можеше да се каже, че има каквото и да е било Небе. Най-правилно би било да се каже, че Небе няма. Да, така е, веднъж Ло каза:

- В Града на Мъдростта Небе няма.

Тази година списъкът с Няманията нарасна значително – оказа се, че нямало да има и Сняг. Не обичам Сняг – хрупа под обувките, напомня, че съм сам. Нямането ме устройва. Стига да не е Нямане на теб.

...

Идва Чавкаря, Разбира Се. Задава се още от съседната спирка.

- Защо носиш тази кутия?

- Как така защо - тук са всичките ми мисли и усещания.

- Не те ли е страх, че така както си се разбързал, някой минувач може да те блъсне, и тогава те ще се разпилеят?

- Разбира се, че ме е страх, но съм си сврял и страха вътре, за да не го усещам.

- Мога ли да понося кутията за малко?

- Не.

- Хм... Добре тогава... но съм ти донесъл нещо!

- Човече, ти ми донесе достатъчно със себе си.

- Не се измъквай с банално-неусетени клишета, искам да ти го дам.

- Не мога да го взема - имам тиранични родители.

- Ти нямаш тиранични родители, а тираничен Свръх-Аз.

- Какво е Свръх-Аз?

- Ето ей онзи полицай, който ни гледа странно на кръстовището.

- Гледа ни странно, защото не си достатъчно мъжествен.

- Искам да нося кутията.

- Става, но само ако ти ми носиш Свръх-Аза.

- Разбира се.

...

Ло и Джаджа седяха вътре в Поп арта. А това да седиш вътре в Поп арта си е пълен джаз.

- Къде е Питър?

- Отиде да търси Формулата.

- Каква Формула, нали имаме среща, под ягодите!

- Формулата за Чавкаря, Разбира Се...

- А-а-а-а...

Двете свраки се наместиха малко по-удобно на зида и продължиха да дебнат.

...

Седя в Кухнята на Не-Самотата, ergo, би трябвало да се чувствам заеднен. Някак заеднен с някого – с кого или с какво? Може би с Мишел Турние, който е заспал на масата ми. Ставай, Мишел, време е да се прибираме в Синята си хралупа, където ни чакат малките животинки: космати, с черни шипчета, готови да забият ноктите си във врата ми... Животинчетата на депресията.  Намираме се на повече от две хиляди километра от отчаянието, мълчанието и страха – тук няма защо да се чувстваме тъжни или кухи като чайника на Принцеса Несмеянка, който счупих преди повече от месец, а счупването му още ехти в главата ми. Не искам да звуча никак банално, но няма нищо по-вярно от счупеното в главата ми, наистина нищо. „Освен това, което не съществува, не съществува нищо друго.”

...

- Там ли си.

- Да, там съм.

- Алиса, направи ми една услуга. Следващият път като реша да се влюбя, ми напомни

за Формулата.

- Не мога аз да ти напомням нещата, които ти сам не искаш да си спомниш.

...

Намирам се отново някъде в Града на Мъдростта. Ако трябва да бъда по-точен, на Петте Ъгъла на реалността. Пристига Математикът, заедно с Конската си Опашка.

Той ме поздравява така ведро сякаш никога не е изпитвал тъга през живота си. Казвам си, добре, този човек явно е щастлив. Дали щастието му не се дължи на факта, че той се занимава предимно с числа и сметки? Числата никога не лъжат, числата никога не мамят – те винаги се изразяват точно, ясно, недвусмислено, не стават инкогнито в скайп, не дават обещания, които не изпълняват, не изчезват с дни, със седмици, с месеци, не се връщат после, не се опитват да се върнат, нямат наглостта да те заговорят така сякаш нищо никога не е било, не могат, дори и да искат, не могат да го направят, защото... те са просто числа.

- Защо искаше да се срещнем?

- Формулата.

- А, да, Формулата... според която някой да се влюби в теб, нали така? И всичко това заради Чавкаря?

- Чавкаря, Разбира Се – не успявам да спестя иронията си, вече съм на ръба на отчаянието. В такива моменти всякаква съпричастност и съчувствие се изпаряват. Той обаче, е все така усмихнат. Не знам дали не сбърках като използвах думата ‘щастлив’. Може би ‘усмихнат’ е по-правилно, тъй като звучи твърде самонадеяно от моя страна да си мисля, че мога да разгадая състоянието на когото и да е било с такава лекота.

- Ами виж сега – започва Математикът, все така бодро, отмятайки дългата си коса – много е просто. Трябва ти двойник на този човек - може би клонинг - най-добре. Този клонинг трябва да има абсолютно същото отношение към теб, което има и този човек. Да го наречем човекът Х с отрицателен заряд „-”, тогава ако събереш Х - и Х -, ще се получи Х +, т.е. човекът вече ще има... О, не... обърках сметката. Съжалявам, това е невъзможно.

- О, така си и знаех...

...

Косата ми е все още дълга и това не ми прави впечатление. Не опитвам да я разроша (Все още не ми е станало тик, но има време). Така ми харесва, поне засега. Светофарът свети в червено. Така ми напомня да не прекрачвам границите, които отдавна вече се установени. Страхувам се, че един ден ще изчезна между думите на хората, и може би между самите хора. Вероятно някакъв странен, непознат за мене Вятър на Случайността ще ме отвее... и вие никога повече няма да ме видите – ще се разпилея по всички крайчета на света и отгоре, някъде отвисоко от тях - като от камбанария - ще ви гледам. Ще ви махам (приветливо, обещавам). И така – до следващото влюбване.

...

Не пия лимонада и не чакам никого да дойде. Стоя на тази пейка напълно самодостатъчен, в ушите ми звучи единствено и само това, което искам да звучи – музиката на деня ми. Намирам се на ръба на пейката. Обичам ръбове. И пейки. Особено пейки в Градинки-В-Които-Съм-Израсъл. За пръв път има Небе върху ми – синьо и ярко, следобедно-хладно - с бял облак отгоре. В такива моменти студът освежава. Телефонът много нехармонично решава да иззвъни – Чавкаря, Разбира Се.

- Радвам се да те чуя, човече.

- Защо пак очовечаваме нещата?

- То е, за да има граници.

- Ти прекалено много обичаш границите.

- Това няма нищо общо с времето при мен.

- Да поговорим за времето при теб, тогава.

- Да поговорим.

- Как е времето при теб?

- Времето при мен е. А при теб?

- При мен няма Време, има само Небе. Но казват, че нямало да има Сняг.

- Наистина ли? Това не е никак добре. Можеш ли да пукаш за мен?

- Мога... Пук!

- Ето, вижда се, че не можеш, защото си еднорог.

- Никога не съм казвал подобно нещо. Много бързо заряза човечностите.

- Нали ТИ не искаше човечности?

- Сега пак си ги искам.

- Объркваш ме.

- То е, за да няма граници.

- Да поговорим за времето при мен, тогава. Така, по английски.

- Времето при теб не стига, и ти затова вече не се интересуваш от Грозния.

- Винаги ли си толкова субективен в разказите си?!

- Имам пълното право да бъда субективен в разказите си, колкото си поискам, защото,  хм... са мои.

- Е, тогава се радвам, че те чух, човече.

- Пак започна да очовечаваш.

- За да има граници.

- Не забравяй, че съм еднорог и мога да те пробода с рога си.

- Ох, това прозвуча двусмислено.

- Съжалявам, Безсъзнателното ми се обажда на другата линия.

- А какво е Безсъзнателно?

- Онова, което не искаш да послушаш.

В този момент едната от двете свраки започна шумно да рови из перата си.

...

Аз и Сурикатът.

- Той е глупав.

- Тя също.

(И двамата):

- Да, знам.

- Значи се разбрахме?

- Разбрахме се.

- Наздраве.

- За?

- За нещо бездънно.

- Значи за наивността?

- Не.

- За любовта?

- Не.

- За глупостта.

...

Този шлифер никак не ми отива, защото е женски, но продължавам да лъжа хората и майка си, че ми отива, че ми харесва, че мога да достигна луната с него... Каква луна, има само месечина. Всичко около ръцете ми е сюр, каквото и да подхвана, се изплъзва изпод тях, огъва, разлива и размива. Отивам при Доктора С Разбиране.

- Какво ми е?

- Апатия, Разбира Се.

...

Междувременно, Косата ми е станала прекалено дълга. Започва да ме дразни, иззима повече, отколкото ù се полага. Заслужава да я нарежа и да я разкъсам.  Искам да я махна, да я изгоря. Крайно време е. Дали няма нещо разрушително и агресивно в акта на подстригването, мисля си. И така да е, имам нужда от това. Усещам как машинката жужи по мен. Започвам да се чувствам по-лек, по-фин.

- А имах едно момче – казва Фризьорката – дойде онзи ден при мен. Сяда, започвам да го подстригвам... и не мога – косата му е тел. Опитах веднъж, два пъти, три пъти. Ножицата ми се счупи.

- И аз имах едно момче.

- Е, да, но това момче беше с упорита коса.

- Коса със собствено мнение...

Всъщност, излъгах. Никога не съм го имал.

- Какво стана накрая?

- Ножицата ми се счупи в ръцете и трябваше да купя нова.

- А после?

- После и тя се счупи.

- Много упорита коса.

- Коса с характер.

Ставам. Давам й парите, изтръсквам косата си. Вече по-лек, вече по-свободен.

Това е неговият проблем, мисля си. Той просто няма характер.