Добре че легна болен, та къщата да се изпълни с живот. Дядо Коло отдавна беше прехвърлил осемдесетте и не помнеше дома си толкова жив от десетина, че и повече години. Може би от погребението на Елка. Ех Елка! Добре си живееха с нея, но оная я прибра рано, така им било писано. Имаха двама сина и една дъщеря, но рядко някой минаваше да го види. Все имали работа, все нещо излязло в последния момент, та дали минат на два месеца веднъж, дали не. Имаше и внуци, седмина, но тях нямаше и да познае. Беше ги виждал когато бяха хлапаци. А сега се радваше и на правнук. Видя го завчера, когато пристигнаха. Потъмнелите старчески очи се изпълниха с мъка, не успя да се порадва на челяд, разпръснаха се. И какво като сега са дошли всички? Той си отиваше, знаеше го. Я изкара още ден-два, я не. А така беше мечтал да заведе внуците до реката, да им направи лък, да им посвири на кавала…
Весело щрапуркане върна дядото към реалността. В стаята беше влязъл правнукът му и с усмивка, която показваше едва подалит ...