Добре че легна болен, та къщата да се изпълни с живот. Дядо Коло отдавна беше прехвърлил осемдесетте и не помнеше дома си толкова жив от десетина, че и повече години. Може би от погребението на Елка. Ех Елка! Добре си живееха с нея, но оная я прибра рано, така им било писано. Имаха двама сина и една дъщеря, но рядко някой минаваше да го види. Все имали работа, все нещо излязло в последния момент, та дали минат на два месеца веднъж, дали не. Имаше и внуци, седмина, но тях нямаше и да познае. Беше ги виждал когато бяха хлапаци. А сега се радваше и на правнук. Видя го завчера, когато пристигнаха. Потъмнелите старчески очи се изпълниха с мъка, не успя да се порадва на челяд, разпръснаха се. И какво като сега са дошли всички? Той си отиваше, знаеше го. Я изкара още ден-два, я не. А така беше мечтал да заведе внуците до реката, да им направи лък, да им посвири на кавала…

       Весело щрапуркане върна дядото към реалността. В стаята беше влязъл правнукът му и с усмивка, която показваше едва подалите се два предни зъба, се насочи към леглото. Дядо Коло направи усилие да се усмихне и да подаде ръка на детето. Едва беше успял да докосне малките пръстчета, когато в стаята влетя Теодора, дъщеря му.

       - Ах ти, палавнико, казах ли ти да оставиш дядо да си почива. Хайде върви при майка си- смъмри тя нежно момченцето и се запъти към стареца - Ох, тате, малък е, ще прощаваш, че ти досажда. Я чакай да ти наместя възглавницата, ама ти съвсем си я смъкнал.

       - Тодорке, остави детето, то малко, задни мисли няма.

       - Защо говориш така, бе тате? Ти си почивай, а като се оправиш ще дойдеш с нас, в града. Я чакай да ти донеса прясна водица.

       Теодора взе стъкленицата и напусна стаята. Старият само въздъхна след нея. Добре знаеше, че нямаше да отиде в града, нямаше и да се оправи. Знаеше и защо всички изведнъж станаха така сервилни, мили и отзивчиви, знаеше защо така изведнъж намериха време за него. Ей това мира не му даваше и го убиваше още по-бързо. Да беше си отишъл ей така, сам, по-нямаше да му тежи, но сам си беше виновен.

       Тежките стъпки от към вратата го извадиха от черните мисли. Беше сина му, Евдоки.

       - Тате, имаш ли нужда от нещо?

       - Добре съм, сине, добре. Всичко си имам!

       - Абе, аз да те питам за оная работа, дай да я оправим, а?

       - Не го мисли, всичко по реда си.

       - Не бе, аз такова, хора всякакви. Не слушаш ли? Крадци са се навъдили колкото си щеш. Пък като се оправиш и дойдеш да живееш при нас, къщата ще остане празна, чуждинци ще я тарашат. Пък и от помощ ще ни е, знаеш една заплата, студенти…

       - Сине, толкова време никой не ме тараши, та и днес няма да е. Ама ти не се притеснявай, на всеки според нуждите.

       Синът му стана и си излезе с наведена глава. Дъртия добре разбираше намеците не само на Евдоки, ама и на останалите си деца. Преди около месец дойде най-големият му внук и от приказка на приказка, дядо Коло се изпусна, че са му останали скътани парици от времето, когато работеше в Либия. Той казал на сестра си, тя на майка си, майка ѝ на средния му син и така се разчуло из родата. Скарали се порядъчно кой е прибрал парите, а като разбрали, че още не е дал парите на никого - ето ти ги пристигнаха в един ден всички, заедно с най-малкото правнуче. За зла беда дъртия се гътна и не му оставаше много. И така вече седмица, мине не мине час, па някой ще влезе да го подхване къде са парите. Стария все увърташе, даваше уклончиви отговори, нищо конкретно. Беше убеден, че къщата са развалили тухла по тухла, сайванта са съборили, градината са разорали да ги търсят. Сърцето му се свиваше, все едно чуждинци го гледаха.

       Не мина и една неделя и в селото се чу, че дядо Коло си заминал. Камбаната започна да бие от сутринта, бие и не спира. Челядта се забули в черно и тръгна да изпрати стария. Когато стигнаха до църквата, камбаната заби по-силно, оглушително, не преставаше. Евдокия погледна към църквата, а тя една такава вехта, като селото, а само куполът ѝ свети от чисто злато. Камбаната една медна такава, изрисувана, грее по-силно от слънцето.

       - Красива е, нали?- неусетно до нея беше застанал попът. Опелото беше завършило, хората тръгваха към гробището, а само камбаната не преставаше да бие- Бие в чест на баща ти, мир на праха му. Той дари голяма сума пари и пожела да направим най-разкошната камбанария и да сложим най-гласовитата камбана, та всеки път когато удари, цяло село за него да се сеща. Добър човек беше!

       Отчето се отдалечи с бавни стъпки, а Евдокия остана да гледа полюшващата се камбана. Всяко дън-дън-дън беше като упрек, като присмех, като плач. По помръкналото ѝ лице се стекоха първите горчиви сълзи.