- Пак ли ти?

            Пак аз. Пак разстройвам живите с приказките си за смърт.

            - Знаеш, че не искам да виждам никого. Защо продължаваш да идваш?

            - Защото д-р Надежда няма да дойде.

(мълчание)

(тихата смърт на куп мисли... някой би ги нарекъл надежди)

            - Ще дойде.

            Сякаш го вярва, старата Вера. Аз съм предвестникът на смъртта, в мене вярват само стените: видели са повече от всеки бог. И все пак, хората продължават да се кръстят мъченически, сякаш са първите, които ще умрат в тези чаршафи. Няма нищо по-потискащо от болничните стаи. За нещастие обаче, смъртта е мое занимание открай време. И сега, въпреки всичко, съм длъжен да съобщя за смърт. Не обявявам край, само началото на края; самият край е далеч по-приемлив, далеч не толкова краен.

            - Защо си мислите, че ще изкарате нощта? Толкова ли сте силна...

            Силна е като бетоновата стена с вени от жици, само че токът в нея угасва, губи се някак. Противно на очакванията ми, не изпитвам съжаление. Тя също. Не се самосъжалява, а би трябвало. Господ би искал всички да я съжаляват, включително и тя самата; такава изглежда е била целта му поначало. Колко жалко, че никой не разбира Бог. Колко жалко, че Бог не разбира кога е загубил. Неща като смъртта слагат край на една игра, наречена „Губещи". В нея пионките бавят ход до край, до самия край, знаейки, че финалът ги прави излишни; който и да победи, печели нищо. Такава е съдбата на Вера Воскресенска. Тя няма да възкръсне, не и днес. Днес просто чака смъртта си, като всички нас. Бедната Лорета Янг, безсмислено е да се взира в огледалото пред себе си (не биваше да ѝ го давам); красотата отдавна я е напуснала, като размазания грим по бузите на дъщеря ѝ, като повехналите на перваза лалета.

            - Ще съм тук, ако имате нужда от нещо - казвам ѝ с тон на безстрастен наблюдател. Вече знае колко малко ме боли за когото и да било.

(мълчание)

            Ще има нужда от опело. И много приятели, всеки има нужда от приятели. Аз с нищо не бих могъл да помогна. Предлагам се, а знам това. Колко много се иска, за да бъдеш полезен. Вера знае това. Колко малко можем да разчитаме на непознати. И, в крайна сметка, Бог най-добре от всички знае това: колко еднакви са хората, когато искат нещо от него. Той дава на Вера възкресение, би ѝ дал и повече. Само че тя се страхува. Защото не е страдала достатъчно. Защото Бог може и да съществува. Това ми споделя преди края; думите ѝ са като всяка друга молитва, която съм чувал досега. Но аз не съм в небето, силата ми е просто в смъртта. И нищо не мога да ѝ дам, освен край. Ако го прошепна ей така, съучастнически в ухото ѝ, то значи се пречупвам. И чувствата избиват на повърхността, както никога. Не е лесно да бъдеш черна поща, а тези минути на бавене, тези безсмислени молби...

            - Д-р Надежда! Извикайте д-р Надежда, моля Ви!

            Осъзнавайки, че всеки цвят придобива черен оттенък; че това е единствената локвичка в палитрата от восък, която държиш така отчаяно, деликатна, непонасяща топлината на думите. И ето пак мълчание, защото няма стъпки по коридора: идва беззвучната птица на молитвите. Може би гарван, може би лешояд; аз никога не гледам. Работата ми е да зачерквам имена от списъци. А казаните думи се връщат премълчани; защото черната поща говори с цвета си, достатъчен и еднозначен.

            Никога не получавам оплаквания. Никога не получавам благодарност.