Следобедът бе тежък. Небето приличаше на размазан графит върху бял лист. Графит на счупен молив и разнесен с нажежени и влажни пръсти. Вятърът носеше топъл въздух, времето напомняше на началото на един безкраен дъжд. Сякаш никога не е имало слънце и сякаш никога няма да озари това сиво-бяло небе. Дърветата леко поклащаха клоните си. Клоните, посипани с червено-жълти листа. Вятърът ги изтръгваше безпощадно в леки и краткотрайни вихрушки. Те, в отмора от дългото лято, стържеха из въздуха и падаха до бели правоъгълни надгробни плочи. Които стояха като оцъклени и неподвижни деца, които чакат своите родители. Родители, които никога няма да дойдат да ги вземат.
Гробището бе спокойно. Скоро не бяха отваряли бездънната врата на дълбочина 2 метра в тази, безкрайно жадна, земя за тела. Но сега вятърът, освен отморилите се листа, готови да станат на пепел, разнасяше и тайното ухание на прясна пръст. Призоваваща, отморяваща и съблазнително черно- кафява. В края на това спокойно градско гробище има ...