Черният ангел….

Глава 9

Приятелката на Мейсън Ръш стоеше срещу мен. Какво трябваше да направя по въпроса? Дали да й разкажа, че от няколко дни познавам приятеля й, някои от които спях в ръцете му, разменяхме си нежни целувки, безсрамни намеци и ме бе представил за своя съпруга в болницата.

Не! Знаех, че всичко това не беше нормално, но вече бях убедена. Реално погледнато нямах причина да не се увличам по Мейсън Ръш. Сега имах, висока един и седемдесет физическа причина. Слава Богу овладях пристъпа на ревност, който премина за миг и можех спокойно да се насладя на „причината си”. Да, благодарение на тази жена щях да се събудя от розовия сън, в който бях потънала и вероятно щях да се удавя. Ако се сприятеля с нея, може би ще успея да отдалеча Мейсън от себе си и щях да се върна към старото си аз, от което така отчаяно се нуждаех.

- О, наистина много ама много се радвам да се запознаем!- усмихнах се аз сърдечно и стиснах ръката й.

Тя ме изгледа с присвити очи и очевидно си мислеше, че й се подигравам. Не можех да оставя моя спасителен пояс да си мисли такива неща. Усмихнах се ведро.

- Явно обичате да се шегувате.-каза тя и отклони погледа си от мен, за да се обърне към витрината.

Аз също се извърнах натам. В никакъв случай не трябваше да забравям, че в момента съм на мисия. Да! Трябваше да спася Риа! После щях да се занимавам с поясчето си.

За щастие никой от двамата не ни беше забелязал отвън. Продължаваха да разговарят и с изненада установих, че Мейсън й се усмихва нежно. Тя се изчервяваше като домат. Ама какво ставаше?! Да не би случайно да я сваляше? Леле, днес  щяха да хвърчат глави. Гневът изригна в мен като мощен вулкан.  Знаех, че не трябваше да ме виждат, но много силно се изкушавах да вляза и да го разкъсам на парченца, да го разфасовам подобаващо и да го направя на консверви. Добре. Дишай, Ана. Дишай! Нека подредя приоритетите си. Така. На първо място беше Риа. За сега не трябваше да ме вижда. Щях да предам доверието й, а точно в момента това не беше добра опция. Така никога нямаше да ми разкаже какво всъщност става. Второ: при всички положения щях да накарам този тестосеронов звяр да си плати. Чувствах се много сигурна в себе си, защото щях да превърна тъмнокосото Барби в щит от Мейсън. Едва ли край нея щеше да ми прилага „съблазняваща” тактика.

- Това би трябвало да е сестра ти. Интересно ми е, дали ще насочиш гнева си към нея, когато Мейсън спи с нея.-ама на тази жена езика й пръскаше отрова. Явно не беше Барби, а някаква твар с неопределен произход.

- По-скоро бих отрязала някои части на господин Ръш, ако доближи сестра ми.-усмихнах се.

В този момент мобилният телефон на Мейсън иззвъня, тъй като бръкна във вътрешния си джоб да го извади. Само след миг, ведрото изражение на лицето му се свлече като мокър парцал. Стана студен, сериозен и дори май стисна зъби. Усетих хладна тръпка и известна доза страх, в мига, в който смени настроението си. Не спирах да се изумявам как успяваше да ми влияе с всяка трансформация в себе си. Разговорът му приключи и той рязко си изправи. Изглеждаше напрегнат, сериозен и за миг ми се стори, че прочетох по лицето му тревога. Какво ли толкова му бяха съобщили? Дори изражението на Риа бе объркано като моето. Странно. Обърнах се да видя, какво ли мисли Барбито, но нея вече я нямаше. Беше изчезнала по същия плашещ начин, по който се бе появила. Дори не успях да попитам от къде бе разбрала името ми. Трябваше да тръгвам, при това моментално, тъй като Мейсън се беше отправил към изхода, оставяйки Риа объркана. Хукнах и хванах първото минаващо такси. Дори не знаех къде отивах. Единственото, за което мислех бе как да се махна от тук.

Не съм сигурна колко време точно се бях возила в таксито, но сметката показваше, че е доста. Харесваше ми да се возя и да гледам навън през прозореца. Ню Йорк бе толкова забързан град. Трафика бе истинско бедствие. Хората вървяха бързо и бяха толкова много. Всеки един беше толкова вглъбен в себе си и никой не обръщаше внимание на никого. Това беше чудесно, тъй като все още носих тениската на Мейсън и късите си шорти. Беше ужасно горещо. Нямах представа колко е часът, като слязох от таксито. Бях оставила мобилния си в тузарския апартамент. Това ми даваше известна свобода да остана на саме със себе си без да има някакви красиви, арогантни индивиди от мъжки и женски пол, които да внасят смут и в без това хаотичното ми съзнание. Вървях без посока. Нямах идея къде съм. Имах десет долара в джоба, които бяха достатъчни да си  взема огромен сандвич и шоколадов шейк. Добре, че се движех, тъй като в противен случай щях да се превърна в мамут. Харесваше ми, че най-голямата ми тревога в момента бяха килограмите. Да можеха от всичките ми проблеми и терзания това да бе най-сериозното.

Сега, когато съм сама, трябваше да преценя как е най-добре да измъкна Риа. Имах много добра причина да държа мислите и ръцете си далеч от Ръш. Гадината беше обвързана и ней-безочливо се занимаваше с мен и ме объркваше. За капак заплашваше сестра ми. Нещо, което нямаше да допусна, независимо от цената, която трябваше да платя. За мен тя бе всичко, което имах. Добре. Можех да бъда желязна. Не трябваше да се огъвам, подведена от похотливите действия на Мейсън Ръш и собствените си желания.

Сигурно се разхождах от часове. Явно толкова време ми беше необходимо, за да започна да разсъждавам трезво и да видя нещата ясно. Едва сега усетих, че дишам свободно, сложила ред в главата си. Имаше само един дребен проблем. Къде съм по дяволите?! И защо наскоро Риа смени телефонния си номер? Още не го знаех на изуст. Всъщност не знаех никой номер. Бях твърде скарана с числата. Въздъхнах и се огледах. Дали все още съм в Манхатън?! Силно се надявах да е така! Отново доказах пред себе си, колко отнесена може да бъде една руса жена. Проклятие! Високите сгради ме успокоиха поне малко, че все още съм на правилният остров. Не знаех адреса, нямах мобилен и бях похарчила парите си за да задоволя вълчия си апетит. Ако не бях такава ламя щях да си хвана такси. Вярно, че сандвича беше прекрасен, но не можеше да се сравни с чувството на сигурност, което човек има, когато е там, където трябва да се намира.  Огледах се. Атмосферата от безразлични хора, вече не ми се струваше толкова приветлива, колкото преди малко. Можех да попитам за посоката. Но едва ли хората можеха да ми отговорят на въпроса „Къде е кралския апартамент на Мейсън Ръш?”. Господи! Бях се загубила в един от най-големите градове в света.

Така. Спокойно, Ана. Всичко ще бъде наред! Ще измисля нещо. Няма проблем, че вече се стъмни. Ще измисля нещо. Няколко пъти ми мина идеята да отида в някое полицейско управление, но по-скоро щях да се гръмна от колкото да си призная колко глупаво и безотговорно бях постъпила. Какъв пример давах на Риа. За Бога! Ето защо, толкова много настояваха да не се разделяме с уранготаните. Кой да ти знае! Умът ми не можеше да побере мисълта, че съм попаднала в толкова абсурдна ситуация, в която изпадат само пеленачета и надрусани юноши.

Трябваше да се докопам до интернет. Все някъде щеше да пише къде живее този властен паун. Повървях и се огледах за някой, който да ми прилича на човек, склонен търпеливо да ме изчака да поровя в гугъл на телефона му. Избрах една жена на средна възраст и за късмет ми услужи с телефона си с огромна готовност. Написах всякакви комбинации в търсачката, дори „Властен костюмар в облаците”, но нищо не излезе. Тогава се сетих да напиша „Седалище Ръш Индъстрийс” и воала! Адреса беше налице и когато го въведох в съответното приложение установих, че наистина съм се отдалечила доста, но съветника в Гугъл твърдеше, че след около час и половина на ходене пеша дестинацията ми ще се падне отляво. Нямах много време, тъй като жената започваше да нервничи за телефона си.

- Благодаря Ви.-казах и върнах апарата.

- Открихте ли това, което Ви интересува?

- Да, благодаря.

Докато вървях към Ръш Тауър, започна да ми става студено. Трафикът по улиците беше все така натоварен. Хората се промениха. Изглеждаха по-шикозни и влизаха и излизаха от клубове и барове. Дали не се въртях в кръг? Според безпогрешния ми компас в главата ми, мисля, че трябва да наближавам мястото.

- Извинете. Знаете ли къде се намира Ръш Тауър?-попитах една млада жена.

- На следващата пресечка завийте наляво.

- Благодаря.

Дали наистина наближавах?! Сърцето ми се сви. Бях толкова изморена от всичкото това лутане и ходене. Съвсем скоро  щеше да свърши. Когато завих по улицата, по цялото ми тяло се разля облекчение. Бягах към огромното стъклено фоайе, все едно ме гонеше дявола. Дори не усетих, кога очите ми се напълниха със сълзи, които падаха от очите ми без никакво позволение.

Разбира се, вратите бяха заключени, но аз толкова силно удрях по стъклата, че нямаше начин всеки един от охранителите да не ме чуе. Не след дълго се появи един доста пухкав мъж, който според мен се движеше по-бавно от плужек. След цял век отключи вратата.

- Госпожице, не може да удряте така по стъклата. Ще сигнализирам в полицията!

- Моля Ви, кажете ми къде живее Мейсън Ръш или му кажете, че една руса жена на име Ана тропа на вратата на сградата му! Аз съм отседнала у тях и се изгубих. Знам, че живее на последния етаж на един друг небостъргач.  Днес дойде на работа с едно младо момче – Нейтън Райли! – знаех, че звуча отчаяно, но исках този човек да ми даде някаква насока без да раздухвам работата до властите. – Охранителите, които по принцип трябва да се грижат за мен се казват Макс и Дани. Сестра ми е при него.- човека ме избутваше навън, за да затвори вратата.- За Бога! Помогнете ми! Господи!

Плужека трясна вратата под носа ми. По принцип бих го разбрала. Сигурно приличах на клошар с тениската на Ръш, късите шорти и сандалите си, но бях твърде изморена, отчаяна и изплашена, за да ми пука за него.

Седнах на ръба на тротоара. Нямаше да мръдна от тук. Утре сутринта Мейсън щеше да дойде на работа. Единствено се надявах плужека да не извика ченгетата. Щях да преживея една безсънна нощ тук. По дяволите.

- Госпожице, не може да стоите тук! – скара ми се плужека, точно както предполагах че ще направи. Все пак се намирахме не къде да е.

- Няма да мръдна от тук, докато не ми кажете в каква посока да вървя. Дори не искам да ми казвате адреса! Ще се прибера сама!

- Ще ме уволнят, ако направя подобно нещо. Тази информация е строго конфиденциална.

- Моля Ви! – проплаках. Гледах го право в очите и дадох всичко от себе си, за да извадя най-отчаяния поглед, на който бях способна.

Подейства! Господи! Не мога да повярвам! Той ми кимна и погледна на изток. Щях да се прибера. Господи!

- Благодаря Ви.

Дори не изчаках да видя реакцията му и хукнах. Бягах с последни сили. Разбира се нямаше как да не стане по-гадно особено след като се проснах на тротоара, тъй като сандала ми се беше скъсал. Зъбите ми изтракаха при удара. Точно сега ли трябваше да потвърждавам своята непохватност? Но радостта от това, че скоро ще се прибера, притъпи болката в ожулените ми колене и длани. Супер. Сега щях да се влача, тъй като от сандала ми бе останал само блед спомен. А се подигравах на плужека. Така е. В този свят всичко се връщаше. Представа си нямах колко още ми оставаше, но не спирах да вървя.

Видях сградата да се извисява пред мен. Вече знаех как се чувстват пустинните хора като видят оазис и усещането, което ме завладя съм сигурна, че бе много близо до оргазъм.

По ирония на съдбата и закона на Мърфи, буквално се влачех към входа. Най-сетне пристигнах. Очите ми отново се напълниха със сълзи. Проклятие.

Видях черното возило, с което бяхме пътували до Ню Йорк, да заковава спирачки на тротоара. От колата изскочи Макс, който се втурна право към мен. Гледах го като хипнотизирана, докато притеснението в очите му се уталожи, като видя, че щетите по мен не са болка за умиране.

- Госпожице Брайтън…

- Моля те, не казвай нищо!-отсякох.

Той извади мобилния си и набра някакъв номер.

- Тук е.- каза той с равен глас.

- Ще се качваме ли? Изморена съм и наистина искам да се изкъпя.

- След мъничко.

Още колко трябваше да стоя далеч от пухкавото  легло и горещия душ? Денят беше прекалено дълъг. Той джентълменски свали сакото на костюма си и го преметна през раменете ми. Беше огромно! Този човек да не би да падал в кацата с протеинови шейкове като бебе?!

Само след минути на тротоара около колата на Макс се появиха дузина различни коли от най-различни посоки. Всички те спираха толкова рязко, че гумите им свистяха. От всяка кола излизаха клонинги на Макс, но от последната видях Мейсън. Той вървеше право към мен. Лицето му бе безизразно, а погледа му леден. Ядосан ли ми беше?! Май този път имаше право, защото самата аз си бях ядосана. Докато вървеше не откъсваше очи от моите и само махна с ръка – жест, който накара максоподобните да се качат по колите, с които дойдоха и задръстиха цялата улица и да изчезнат.

Стигайки до мен, с рязко и безмилостно движение ме грабна в прегръдката си. Толкова силно ме стискаше, че едвам си поемах дъх. С едната си ръка притискаше гърба ми, а с другата главата ми към себе си. Сякаш се страхуваше, че всеки момент щях да се изпаря и всячески се опитваше да ме задържи. Това действие бе толкова чисто, първично, истинско…

- Слава Богу, че си добре. Сто пъти умирах, докато те нямаше. Къде беше, моя малка Ана? Господи! -шепнеше той в ухото ми и галеше и  косата ми.

След малко надигнах увисналите си ръце и ги сложих на кръста му. Усещах закрилата и силата му и едва тогава позволих да дам глас на сълзите си.