30.07.2020 г., 8:59 ч.

Червената църква 

  Проза
493 1 1
15 мин за четене

Телефонът ме събужда. В два през нощта. Само вибрира. Звукът му е изключен. Получавам снимка. От непознат номер. Красива снимка.

* * * * *

Истината трябва да се пази. Защитава. Да се глези. Да си я казваме под път и над път. Право в очите. По-здравословно е. За нервната ни система. Започнем ли да премълчаваме и шикалкавим – губим равновесие.
Човешките отношения са крехка екосистема. Важно е редовно да ги поливаме с правда. В противен случай ставаме дребни заради малки неща.
Крием се, за да избегнем спор. Но посеем ли лъжа – жънем съмненията на другия.
За всичко обвинявам жените. Поне за по-важните неща. Всичко е в ръцете им. Те са по-властни, взискателни и изискващи. Харесва им да доминират. Изобретяват какви ли не, немного чисти прийоми. Най-придирчиви са те към големите си любови. Сякаш искат да отмъстят на някого извън себе си за проявената от самите тях слабост. Мъжът пък, в опитите си да изкопчи частичка свобода, се подхлъзва и започва да послъгва.
Редовно задавам един уточняващ въпрос. Отправям го към умните момичета. Повечето жени не са глупави. Изключвам моментите, когато са полудели. Вбесят ли се, не им остава капчица логична мисъл в главата. Когато се върнат в нормалното си състояние, са готови да те изслушат. Едва тогава питам: „Кога беше по щастлива? Сега като съпруга или преди, като приятел?“ Отговорът е еднозначен. В полза на второто.
Затова всеки семеен си търси другар. В суматохата попада на любовник...
Любовникът е странно същество – живее с враг, но умее да се държи с теб като с приятел. Обикновено дружеските отношения се консумират по хотели. До момента, в който не решим да се разведем с врага за сметка на съжителство с приятеля. Заживяваме с любовника и повишаваме изискванията си към него. Постепенно го превръщаме в неприятел или копие на врага, с който сме се развели.
За повечето жени бракът е еволюцията на приятелството. Не. Деградация е. Би било прогрес, ако заживеем заедно и пак си останем близки. За целта, обаче, всичко трябва да си казваме. Без хитрини и тровещи тайни.
Сам съм от известно време. Заприличах на другите. Посях лъжи. Малки. За да избегна разпри. Не бях убедителен. Поникнаха декоративни съмнения и колата се преобърна. Нищо, че беше високо проходима.
Жена ми мрази да тренирам. В залите всичко тънело в разврат. Но на мен ми се спортува. Цял живот съм го правил. Без частта с похотта. Трябва да се поддържам. На нея ù харесвам и отпуснат. Не е вярно. Никой не харесва другия да виси. Не се съобразих и започнаха скандалите. После отстъпих. Грешка. Не спрях да ходя на зала. Само прикрих действието. За да не се караме. Отстъпвайки, загубих. Без да дочака тялото ми да се отпусне, тя ме заподозря и разкри. Спря да ми вярва. За всичко. Въпреки, че започнах да говоря и върша само истини. Усъмни се и в разходките ми с кучето. Били необичайно продължителни, а парфюмът ми твърде силен за поход сред диви животни в гората. Спрях да си сменям изпотените дрехи. Със седмици. За да е ясно и видимо с просто око, че съм бил на лов за пор. Денят, в който се разделихме ù казах, че отивам да играя тенис на маса. С приятели. Не ми е за първи път. Много съм добър. Даже си имам и учител. Васко. Тежи двеста кила. Бие всички седнал на стол. Не се шегувам. И за трите неща. Тя студено ми отвърна, че не иска да ходя. През последната година взе да става все по-властна, за психическите си и физически габарити. Сега направо издаде заповед. Проблемът с вируса не бил отминал и събирането ми с момчетата не било препоръчително. Рискувал съм живота си, нейния и на други. Липсвало ми отговорност.
Вируси винаги е имало. Заради настоящия ми отнеха рок-операта с блестящия ми английски акцент. Групата ми вече не изнася концерти, не ходя на фитнес, разхождам се в гората вмирисан на пот и за кратко. И тенис ли не мога да играя?! Не ù е проблемът точно в топчетата за тенис, а в това че извършвам действия без неин контрол. И не, че вече толкова ù пука за мен, а просто си създаде навик да ме тероризира. Терорът е нещо, към което се пристрастяваме и започваме да го тачим повече от любовта към съквартиранта.
Дори и Хитлер е имал голяма любов. Но тя пък никъде не е излизала...
Играх тенис и после се размазахме от фасони. Но преди това я излъгах. За да не спорим. Казах ù, че отивам да помогна на приятел да премести нещо тежко. Тя не ми повярва, а аз отказах повече да живея така.
И жена ми мишкуваше. За да не готви вкъщи, се хранеше по ресторанти. После ми казваше, че е на диета или уморена. Не я карах да приготвя храна. Да не ми е готвач. Но пък си мислеше, че аз ще ù направя проблем, задето обикаля без мен. А и за да има повече козове срещу мен. Няма такова нещо. Жените, с които съм бил, винаги са можели да си правят каквото си поискат. Без ограничения. Не ме устройва някой да не прави нещо само, защото аз съм му подчертал, че не искам. Това, че не ги ограничавам, било защото не съм бил заинтересован...
Всеки си има глава на раменете и право на избор. Общуването между хората е енергия, която прилича на птица. Понякога лети, а друг път подскача тромаво като пингвин...

Днес ще се разходя извън града. Набелязал съм си конкретно място. Не съм бил там. Ще снимам и Вед. Кучето ми. Пиша книга за него. Смятам под всяка история да сложа фотография. Не ми се ходи сам. Нямам много варианти. Претенциозен съм откъм избор на компания.
Отварям си телефона. Пак виждам снимката. Тази, която получих и ме събуди. Много хубаво лице. Искам да му напиша нещо значимо. Няма ли да е твърде лично? Никога не сме си писали досега. А не е ли твърде лично да изпратиш снимка с лицето си в два сутринта? Добре. Ще напиша нещо, но ще бъде сдържано. Наближава два часа. Следобед.

* * * * *

Мястото е интересно. За първи път съм тук. Дори не бях чувал за него. Един фотограф ми го подсказа. Много пъти съм стоял сред останки. Житейски. Сега се намирам сред руините на много древна църква. На няколко века. Няма никакви хора. И животни. Освен нас. Денят е неделя. Леко подухва. На моменти слънцето силно пече. Денят е ясен. Часът седем вечерта.
Една жена се появи. С две малки момиченца. Гледа обидено към Вед, но той е добре нахранен. Иначе като нищо ще изяде по-малкото дете. Точно на него му хвръкна шапчицата. От някакъв небрежен порив на вятъра. Жената ги снима и те бързо си тръгват. По-голямото момиченце ме заговаря. За довиждане. И те имали куче. Голямо. Предлагам ù да пипне Вед. Другия път. Добре.
Вед позира. Професионално. За да се разкара по-бързо обектива. Фотографиите не могат да говорят. Ако можеха, тези на кифлите щяха да разкажат и за чичковците с шкембетата зад кадър. Защитниците на животните пък щяха да ми вземат кучето. На снимките се вижда само престореният миг на щастие. Шегувам се. Винаги питам Вед дали иска да се снима. Ако не иска – щраквам го без да ще. Пак се шегувам. Който купува храната – той натиска копчето на фотоапарата. Правя хеттрик на шегата...
Чувствам се одухотворен. Защото съм материален. Лицето е с мен. Онова от среднощната снимка. Казва се Искра. Има страхотна усмивка. Така увлечен съм от присъствието му, че чак се обезводних. Забравих да пия вода.
Оказах се прав. Съобщенията винаги са по-лични. Поне първите. Затова се казва – „пиши ми на лично“...
Много съм печен. Идеално място за първа среща. Мога да си го позволя. Няма какво да губя. Аз съм супер стар...
Не предлагам снимка на Искра. Иначе много ми се ще да я снимам. С Вед. Не я познавам. Цял живот налитам на обвързани. И тази, ако се окаже такава, изобщо няма да се занимавам. С някой си, а си сам...
Заради истината и предлагам да го сторим. Тя приема. Правим си обща снимка. Това е добра индикация. Сбогуваме се с Червената църква.

Градът не е далече. Делят ни няколко села. Едното особено ме гъделичка. Рови ми в сърцето. Години наред. Винаги се вълнувам, когато мина покрай него. За дреболия. Поводът е незначителен в световен план. В личен обаче ме терзае осезаемо. Все едно ходя с главата надолу по жарава. Може пък и да преувеличавам. Нямам навика да издавам заповеди на чувствителността си. Каквато – такава. Емоционален съм и не виждам причина да се срамувам и да го прикривам. В момента се въздържам заради усмихнатото момиче до мен.
Чувствам се специално и ще предизвикам да се случи нещо по-различно. Ще взема нещата под контрол. Ще бъда защитник на мислите си. Няма да бъда техен ням зрител. Стига Искра да не е против. Може да трябва да се прибира. Обръщам се към лицето. С думи. Няма нищо против да се забавим. Обожавам това отношение. Искам да я целуна. В знак на признателност. Няма. Готов съм веднага да ù обещая, че никога няма да заживеем заедно. За да бъдем все така широко усмихнати.
Този път не профучавам с колата по пътя край селото. Впивам се в него още на първата пряка. Ще спра до първия по-читав човек и ще го питам. Ето го...
Мъж държи за ръката малко момиченце. Смъквам прозореца и го заговарям. Като весела татуирана панда съм. По-релефен съм от мече. Лицето все ми се смее. Явно съм ù забавен. Що пък да не ходим заедно на фитнес...
Този мъж с детето е мил, но няма да ми свърши работа. Бил зет тук. Споделя ми го през двата си останали в устата зъба. Горкият! Задето е зет в чуждо село. Сега се усещам, че зет означава да си взет. Все едно са те взели по милост. Интерпретирам...
Детенцето енергично дърпа мъжа за ръката. Той, от учтивост към нас, не може да го погледне.
- Тате, питбул. - изрича въодушевено.
На мен ми става драго. Мед ми капе от сърцето. Вед се е изплезил като Айнщайн на стъклото и се хили на приветливото хлапе. Времето навън е топло, но климатикът в колата работи в негова полза. Питам момиченцето дали не иска да го погали. Не иска.
Този моментен неуспех няма да ни откаже. Да, нас. Тримата. Искра, Вед и татуирания.
На една от къщите, през които бавно минавам, портите са широко отворени. На двора има маса. Около нея виждам доста хора. Предполагам – голямо семейство. На това ми приличат. От деца до най-възрастни. Вечерят. Усещането е неописуемо. Затова никога не обиждам нагъл човек зад волан в града с прозвището „селянин“.
На един човек, израснал сред блокове, наредени като бетонни роботи, няма как да му обясниш, че „селянин“ – това звучи гордо. Особено пък тези хора от селата, които не приритват да отидат в града, са ми любими.
Спирам и излизам от колата. Компенсирам вида си с усмивка и добронамерена бъбривост. Опитвам се. Трудно мога да изляза от образ. Когато приближавам към непознат адрес. От този на събирача на дългове. Да не връщаме лентата назад. Сега пея песнички и пиша книжки. Татуировките са камуфлаж...
В подобни моменти бързо ме отпращат.
За Бога! Те ми се усмихват. Не изглеждат пияни, а и не е толкова топло. Просто ме харесват. От пръв поглед. На мястото на Вед зад стъклото в колата стои огромен розов език. Искра се усмихва. Май ù харесва, че съм толкова ентусиазиран.
Жените винаги са повече. В двора те са четири, трима мъже и няколко деца. Едното катастрофира в прасеца ми. С колело на четири гуми. Извинявам се за безпокойството. Търся човек. Конкретен. Знам и име. Малкото. Имало много в селото с такова име. Искат описание. Започвам да описвам и споделям. Има по-голям брат. Не знам име. Хората са отзивчиви и искат да помогнат. Питат ме за дата на описанието, което им давам. Двадесет и пет години. Смеят се. Отвръщам им, че няма да се откажа. Взимат ме на сериозно и всички впрягат мисълта си усърдно. В моя полза. Дори ме канят на трапезата. Под напрежение съм и не мога да седя. Не е учтиво да изоставя лицето в колата. Тя е пряк свидетел. На два метра е зад мен.
Започват се прогнози и стесняваме кръга. По описание с изтекла годност, малко име, професия и по-голям брат. Двоумят се между двама, но накрая единодушно отсичат, че този човек може да бъде само един. Питат ме дали не си спомням къде горе долу е къщата му. В коя част на селото. Мисля, че в тази. Интуитивно. Не помня. Бил съм тук само веднъж. Наистина е чудно старанието ми да намеря някой, при когото съм идвал само веднъж и то преди четвърт век. Странно е за тях. В момента единственото количество, което е важно, е онова на емоциите, които изпитвам. А не на отминалите години. Важно ми е. Най-възрастният мъж отсича и ми подхвърля фамилия. Тя е! Да! Получих прозрение. Това е името му. Той е. Всички сме щастливи. Новите ми познайници се радват сякаш сме покорили недосегаем връх. Хората с големи сърца така реагират на чуждото щастие. Съпричастни са.
Изкачихме височината. Задружно. С общи усилия.
Но него няма да го намеря. Така ми казват и леко посърват. Става ми горчиво. Да не би да е починал? Малко по-голям е от мен.
Жив е. Слава Богу! Но отдавна е в чужбина. И той ли?! С цялото си семейство. Много рядко си идвал, но майка му си била тук. Можел съм да ù оставя съобщение. Пак е нещо. Чувствам се емоционално сит. Друго не ми е значимо. Спомням си само, че с този човек си бяхме важни. Длъжен съм да го открия. Ще ù оставя вест, а той ако реши – да ми се обади. Повече няма да минавам през това място с угризения.
Доброжелателите ми ме изпращат на крака. Излизат на улицата с мен и ме упътват. Малчуган боязливо ми опипва ръката. Очаква едната рисунка да оживее. Смеем се. Благодаря им сърдечно и се връщам в колата при Искра, която искри. Струва ми се, че ми се възхищава. Чувствителността ми изглежда е за пример. Вед вече не се плези на стъклото. Поохладил се е. Махам с ръка за довиждане и потеглям.
След втората пресечка завиваме вдясно. Минаваме първата, още една и до втората къща отдясно трябва да спрем. Правя го.
Момче, на около десет и момиче, на приблизително двадесет играят федербал. И аз го мога. И искам. Какво? Пак да съм дете?
Извън колата съм и приближавам. Искра и Вед ме наблюдават. Учтиво се обръщам към момичето. Обстоен съм. Описвам грижливо и с ведър тон, кого точно търся. Изключително лъчезарен млад човек. Описаният от мен е баща ù. И не е в чужбина, а си е у дома. Дошли са си за седмица. Утре си тръгват. Леко ми се запотяват стъклата, но по всичко личи, че грешка няма. Усмихваме се взаимно. Дума не ми идва под ръка. Моля я да му предаде, че съм тук. Казвам ù и трите си имена. Ако е заинтересован – нека излезе. Една старица също се смее. Току що е излязла. Двете жени се радват на патоса, с който говоря. Момичето прегръща възрастната жена и през широко отворените порти потъват навътре.
Прозорците на просторната селска къща са отворени и чувам целия диалог. Старицата взима думата. Съобщава, че нарисувано момче на около тридесет стои отвън и чака. Става ми още по-драго. Не помня дали жената носеше очила...
Малкият до мен ме заговаря. Децата винаги усещат, че сме на един акъл. Пита ме дали мога да играя федербал. Казвам му, че съм много добър. Отвръща ми, че има страхотен удар. В този момент Иван се показа на улицата. Вглеждам се в него. Трябва да съм сигурен, че не бъркам човека. Всичко се случва. И той е вперил невярващо поглед в мен. Същият си е, но украсен с гирлянди от двадесет и пет години разстояние. Вече няма мустаци. Позна ме. Пролича му. Искам да видя дали ще се зарадва. Леко е напълнял. Съвсем леко. Беше като струна. И така го харесвам. Приближаваме един към друг. Прегръщаме се дълбоко. Личи му, че е развълнуван. Аз изобщо нямам намерение да се крия. Имам сълзи пред очите. Той пък, защото няма...
Днешният ден е най-положителното ми действие от години. Толкова незначителен в световен мащаб, но невъзможно голям, за да го побера вътре в мен...
Преливам от щастие. Не спирам да се усмихвам. Като цяло не обичам да се хиля. Не ми отива.
Иван иска да вляза. Веднага. Не съм сам. Соча му с пръст към колата. Е, и?!

* * * * *

В къщата сме. В стаята. Около трапезата. Всички, замесени в този емоционален делничен фурор. Нищо специално. Двама човека се намериха. Бяхме приятели. Може и пак да станем. След двадесет и пет години. Моя е заслугата. Че днес сме заедно. Но и... че тогава изгубихме връзка. Изпитвам вина.
Ние тримата и цялото семейство на Иван сме заедно. Вече познавам всички. Говорим бързо и много. Мъчим се да наваксаме. Няма да можем. Загубеното носи щастие не важи. Изкарал съм късмет. Утре си тръгват.
- Прибираме се.
Така ми каза Иван. Чужбина им е станала вкъщи. Жалко. Не са безкрайно щастливи там, но пък го е яд, когато се връща на село. Припомнял си за какво са се махнали. Вече петнадесет години са навън.

И съм доволен, и ми е тъжно. И пия вино. Искра седи до мен, а Вед е в краката ни. Иван ме поглежда и казва, че няма да ме пусне да си ходя пил. Лицето е тръгнала без книжка. Иска да останем у тях. Той. Настоява. Държи. Ще ми е за втори път в живота. Едва ли. Не съм сам. Искра ме хваща за ръката. Импулс минава през тялото ми. Като трамвай на желанията. Докосва ме за първи път. Иска да я погледна. Кима ми утвърдително. Хубаво ми е!

* * * * *

Лежим един срещу друг. Леглото ни, като вълшебен, килим плува в сумрак. Очите ми са премрежени от умора. И блаженство. Не ми се спи. Ще продължа да я гледам. Дъхът ù е до мен. Искам още по-близо. Оправям с пръсти косите ù. Няма какво да ù кажа. Изчерпан съм. След толкова слово днес съм безмълвен. Повече думи ще са в тежест.
Няма да заспя. Ще я гледам и ще я докосвам. Ще заспим и ще сънуваме един и същи сън. Не ù го казвам, но това не е тайна...
- Той е щастливец. - прошепва ми тя.
- Кой? - питам.
- Иван. - отвръща ми. - Твоят приятел. Беше много мило. Не те познавам, но вероятно днес ти беше най-доброто от себе си. Изглеждаше чудесен, погледнат отстрани.
Нямам сили да ù отговоря. Не знам и какво.
Заслуга има Червената църква. Може би. И красивата снимка през нощта. Нещо такова ми минава през ума докато вътрешно се усмихвам. Притварям очи.
Просто ще я целуна.

© Константин К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??