Франсоа беше седнал на една по-отдалечена пейка, за да може даа наблюдава случващото се около него. Всичко започна с пристигането на много войници, към които бързо се присъединиха много цивилни. Чу се някаква мелодия и всички моментално замръзнаха на място. Когато видя, че имаше и други седнали хора, които се изправиха, той направи същото. Предположи, че това ще е някакъв химн. Но имаше нещо неабикновено. Духовият оркестър беше дал само началния тон, всичко замлъкна за няколко минути, докато едно мялко детенце на не повече от пет годинки запя "Мила родино..." След него всички събрали се запяха. Франсоа беше чувал подобни песни, ала тази му направи по-особено впечатление, хората пееха с такова вълнение и чувство, че нямаше как да не потрепери. Накрая всички те сведоха глави, заа да не се отличи от другите хора направи същото, без обаче да разбира смисъла. Започнаха речи, от които разбра някои неща. Любопитството му още повече нарастваше. След около час започна поднасянето на венци. Вече започнаха разговори между хората, ат това се възползва чужденецът, приближи се до един възрастен човек, стараейки се да говори български възможно най-добре.

- Добар ден, господине! - с лек акцент заговори французинът.

- Добър ден и на вас!

- Може ле да ви питам нейще? Извинете за неправилното му го-ворене.

- Няма нищо, синко. Аз познах, че не си нашенец. Питай сега.

- Какав ден е днез.?

- Днес ли? Ако можеше да се опише щеше да е хубаво. Днес нашия народ, нашата мила родина отпразнува един щастлив празник, на който асвен радост изпитваме и една болка, дълбоко в сърцето, нещо ни тежи, засяда ни на гърлото.

- Извинете, но нищо не расбрах.

- Дпес на трети март празнуваме Денят на Свободата. Денят на Освобаждение от османско робство. Пет века, цели пет века предците ни са били поробени.

- Съжелявам.

- Вече не ни трябва съжяление. Въпреки тези петстотин години те са запазили себе си, спомена за едно славно минало, спомена за една Велика сила, каквато сме били. Освен славните царе ние сме имали славни герои, най-обикновени хора, които са безсмйртни, които ще се помнят и след хиляда гадини стига да ни имя дотогава. 

През 1878 приключва Руско-Турската освободителна война, с която ние отново се връщаме на политическата карта на света. Сключва се Санстефанския мирен договор. Но едва след няколко месеца твоите предци и други Велики сили като тях разделят моя народ, и днес след толкова години ние все още не успяхме да се обединим. Но стига толкова днес е празник.

- Мерси, но вие ми каза, че изпитвате болка.

- Да, защото сомо ние си знаем колко много ни е струвала тя. Знаете ли колко синове, колко съпрузи и братя са дали живота си. Колко момци са загинали в името на бъдните поколения. А знаете ли кой е Левски, Ботев и Раковски, Бенковски, Караджата и Хаджи Димитър. И още стотитици, хиляди знайни и незнайни бойци. Затова боли, защото днес нищо не е такова, каквото те са искали. И това помрачава празника, но ние винаги ще им бъдем признателни. 

- Значи моя народ веновен за ваше нещастие?

- Не вашия народ, не той, а тези, които са били на власт, може би. Ние сме простили и отдавна сме се примирили.

- Не, не сме се примирили. Няма да оставим саможертвата им напразна. Господине днес е светъл празник, днес ние свеждаме глава пред паметта на героите си и отпразнуваме свободата си. Тези герои са били най-обикновени хора, които не са понасяли да гледат как ближните им тъгуват, как родната земя е порогана. Живеели са в името на революцията ш борбато, дали са живота си за свободата. Ние не ще можем да им се отблагодарим, можем да се приклоним пред светлата им и свята памет, ако ни виждат сигурно тъгуват, защото повечето хора са затънали в забрава, но не са виновни те, тежките условия, при които живеят не им позволяват да мислят за подобни неща. Важното е да се помни миналото, без минало, бъдеще няма.И едно запомнете, ако ви кажат, че свободата ни е подарена не вярвайте им, а прочетете за Априлското въстание, за робството, в което са живеели прадедите ми. Прочетете български произведения. Тогова сам преценете.

- Ще го направя! Хубав празник! 

                                                           * * *

Франсоа вече нямаше търпении да влезе в хотела, ентосиазма на онова момиче, чувството на гордост, с което говореше я извисяваха много над няго, никога не бе говорил с такава стрст за нещо.

Качи се светкавично в стаята си. Цял ден търси информация. Нкрая на деня възнхна, това което прочете беше много по-страшно от представите му, беше ужасен и вдъхновен от прочетиното. "Вместо да се откожат те са продължили, колко са силни. Поклон!"

Нека помним своята история. Честит национален празник на всички българи! Бъдете горди, че сте българи! Поклон пред паметта на всички знайни и незнайни бойци, на които дължим свободата си!