Четиринадесетият войн 2

Висок младеж с кестенява коса и очи прекрачи прага на балната зала. Беше облечен в черен смокинг и с дълъг шлифер. С един поглед огледа цялата зала и продължи към края на помещението. Междувременно мнfжество погледи го следяха. От една отрана бяха млади любопитни момичета, а от друга - завистливи съперници.

- Видяхте ли го?

- Толкова е сладък!

- Кой е той?

- Дали ще ме покани на танц?

 Младежът не проявяваше интерес към никого. Погледът му бе някъде в далечината, сякаш търсеше нещо. Човек в официална военна униформа се приближи до него.

- Здравей, Димитрий!

- Гнерале? За мен е чест.

- Е, как ти се струва?

- Чудесно е.

- Не може да бъде! Още ли си сам?

- В смисъл?

- Толкова момичета, а ти все още не си стъпил на дансинга.

- Не съм си намерил подходяща дама.

- Невероятен си, просто невероятен! Всяко момиче може да бъде твое и въпреки това си си създал изисквания към тях. Не ти ли стига, че са красиви?

- Ех, генерале! Не можете да ме разберате. Прав сте за всичко, но аз искам само една. Тя трябва да е умна, красива, добра...

- ... "Работлива и с характер". Да, да, да. Мечтата на всеки четирдeсет годишен ерген. Чувал съм го и преди. Много високи изисквания, прекалено много момичета и изключително малко време. Кога започваш?

- Стари приятелю, подценяваш мен и моите способности. Един поглед е достатъчен. Виждаш ли момичето с червената рокля? Гледат се с онова момче от край време. Явно имат тайна връзка, защото и двамата се оглеждат гузно. А тази със синята е тук, за да си намери богат съпруг. Личи си по старата рокля и притеснената й майка. А онази с жълтите дантели и бялото ветрило е тук само, за да покаже новата си шапка.

- Аз бих се спрял на бедното момиче.

- Не съм казвал, че е бедна. Това е пиеса, драги. Такива като нея си търсят възрастни съпрузи с дълбоки джобове, от който лесно да се отърве, а след това да се прави на вдовица-мъченица пред някой друг.

- Но тя изглежда толкова невинна. Кое те кара да мислиш така?

- По начина, по който оглежда мъжете. Виждаш ли? Пред нея има един симпатичен младеж, а тя не сва ля очи от херцога със златните нашивки.

- Както я караш, никога няма да си намериш съпруга.

- Търпение, друже. Търпение. Пък и още съм прекалено млад за такова сериозно решение.

- Както сам си решиш. Оставям те засега. Видях един боен другар, на когото съм длъжник още от войната. Ще се видим по-късно.

- Да, добре.

 София и Николай поканиха гостите на вечеря заедно с императорското семейство. Балната зала се изпразни и народът зае местата си в стаята за гости. Там имаше две дълги маси, разположени успоредно една на друга. Върху тях имаше огромни сребърни свещници с дълги бели свещи. Между свещниците имаше цветя и декоративни плодове. Приборите и съдовете бяха подредени, салфетките бяха сгънати и чашите излъскани до блясък. Между двете врати  на залата бе разположен оркестъра. Щом всичко утихна, самият имератор вдигна тост. Вечерята започна.От двете врати заприиждаха слуги с огромни подноси. Едно след друго се редяха ордьоври, супи, салати, а после и основното ястие, десерта и всичко това, придружено от черни и бели вина и прочутият шоколад, с който бе залято прасенцето. Най-различни по цвят сосове кръстосваха масите. Сега дамите имаха възможност да разкрият не само своята красота, но и изисканост и възпитание. Някъде между вилицата и ножа влюбените си подхвъляха по някое око и се подсмихваха. Докато едни откриваха половинките си, родителите им ги сгодяваха за други. Празненството вървеше като по вода. В края на масата до София и Николай имаше едно празно място. Те се споглеждаха тревожно и тихо си шепнеха. Някой липсваше.

- Къде ли е Александра?

- Каза, че ще дойде веднага щом се преоблече.

- Много се тревожа за нея. Закъснява с цял час.

- Дано да има основателна причина за това.

 През това време някъде в двореца се разигра страхотна сцена.По една от кулите Александра се качваше по завързани един за друг чаршафи, спуснати от прозореца на върха.

-Мама и татко ще ме убият.

 Тя се хвана за перваза, надигна се и се търкулна през прозореца.Беше облечена в дрехи за езда.Издърпа чаршафите и ги натика под леглото.Затвори прозореца и дръпна завесите.Отиде до гардероба, отвори го, а от там й скочи едно мъничко бяло кученце, което й скочи от горе и започна радостно да върти опашка и да я ближе.То скочи на земята и започна да я дърпа за крака.

-О, Жужу.Нямам време за игри.Трябва да тида на бала.

 Кученцето погледна жално.

-Знаеш, че не мога да устоя ня този поглед.Уф, не мога да си играя с теб.Ако разберат, че не съм готова, няма да си играя с теб доста дълго време.Хайде сега да ми намериш обувките.

 Кученцето излая в одобрение и се втурна към килера.Междувременно Александра прерови гардероба и от извади една снежно бяла рокля.Преоблече се и отиде до голямото стенно огледало.Там махна шапката и разреса дългите си кестеняви коси.Сплете дълга плитка и я завърза с бяла копринена панделка.Кученцето й донесе белите пантофки.

-Умното ми то! - каза момичето и целуна кученцето.То радостно завъртя опашка и излая. Александра се обу и се затича към вртата.Кученцето успя да се шмугне и се затича след девойката.Тя се спусна по парапета чак до фоаето, прекоси балната зала и се спря пред вратата на гостната.Слугите я отвориха и тя, вече със спокойна крачка, влезе подобаващо.Всички погледи се обърнаха към нея и тя засрамено се усмихна.Пристъпи бавно към родителите си и седна на стола.

-Защо се забави толкова?

-Имах неотложен ангажимент.

-Какво е това в косата ти?

-Ами...

-Слама?Пак ли си била в конюшните?

-Нали ти казахме, че язденето не е за теб.

-Но аз...

-Както и да е.Ще решим това след празненството.Да сме благодарни, че поне си тук.

 Императорът отново вдигна чашата си за тост. Последваха го и останалите.

-Искам отново да вдигна тост за семейство Сергеевни, нашите герои.Разбира се, искам и да поздравя дъщеря им с „добре дошла".Радвам се, че се решихте да ни одустоите с присъствието си.

 Тези думи накараха Александра да си спомни миналото и по- миналото празненство, на които тя не бе присъствала, защото яздеше коня си по плажа и когато се бе върнала в двореца нямаше никого.Така обикновено прекарваше времето си, докато очакваше завръщането на родителите си. Искаше й се да каже нещо в свое оправдание, но строгия поглед на баща й я спря и тя наведе виновно глава.След кратка пауза главнокомандващият продължи:

-Благодарен съм на дука и за това, че се оказа много способен професор.Браво, Николай!С твоя помощ развитието ни се ускори и сега сме много по-модернизирани.

 Последваха аплодисменти.Димитрий бе седнал по средата на дългата маса и с любопитство наблюдаваше новодошлата.Той забеляза колко задъхана беше тя и разбра думите на императора. Личеше си колко бе бързала по прическата й и недозакопчаната рокля.Леко се усмихна.По едно време пристигна и Жужу, който бе обхванат от неуписуема радост.С всички сили той се затича към масата, скочи и прелетя над нея.Приземи се право върху Александра и я събори заедно със стола на земята.Радостно започна да я ближе, а тя го хвана през коремчето и го погледна сърдито.

-Жу, виж какво направи!Марш в стаята ми!

 Кученцето обаче беше упорито.Качи се на масата  и започна да бяга през съдовете.Александра го последва и започна да го гони.Гостите възмутено вдигаха ръце, а момичето се извиняваше наляво и надясно и накрая се катурна на един свещник и падна върху един господин.девойката бързо се изправи и понечи да помогне на пострадалия, но с жест на ръката той отказа и тя отново погна кученцето си.Гонитбата продължи чак до стаята й, където тя го заключи и хукна надолу към гостната.Слугите оправиха и преподредиха цялата маса.Александра оново седна на мястото си. Внезапно стана, побутната от майка си, и се извини на всички.Димитрий едва сдържаше смеха си от станалото преди малко и прикри устата си със салфетка.

 През цялата вечеря той я наблюдаваше.Стараеше се тя или някой друг да не разбере.Генералът се върнаот краткото си отсъствие и се настани до младежът.

-Виждам, че си си набелязал мишена.

-Моля?...

-Момичето, дъщерята на дука и дюкесата.

-Какво за нея?

-Правеш се на ударен, а?

-Явно от зоркото ти око не убягва нищо.

-Може да съм стар, но зрението ми все още е отлично.Мога да различа мравка от клечка.

-Сигурно благодарение на него сте получили толкова отличия от войната.

-Това не е съвсем така.В първата битка една бомба избухна близо до лагера и аз изхвръкнах в един окоп.Няколко часа бях в безсъзнание.Когато се събудих моя най-добър приятел ме теглеше през пустошта.Ръката ми бе засегната и не можех да стрелям.Това бе един от онези моменти, в които ми се прииска да съм левак.Цялата война прекарах влачен от Пешо.Нищо не съм пстигнал. Утрепах генерала им и получих медал.За мен той е нищо.

-Поне сте свършили нещо полезно за страната си.Всички са ви мислели за герой.

-Да, но като знам, че не е заслужен...Малкото ни отклонение не ме накара за какво започнахме разговора.

-Значи не само имаш зорко око, ами и остър ум, така ли?

-Казах ти, момчето ми.Времето все още не си е казало тежката дума.Та кога смяташ да я поканиш на танц?

-Възрастта ти ли?

-Не, Александра.

-Ами виж... аз... Сигурен ли си?

-Напълно.Хайде, отиди при нея.Танците отново започнаха.

 Димитрий стана от стола си и остави салфетката върху масата.Бавно минаваше покрай столовете и репетираше въвеждащата си реплика.През това време момичето недоверчиво бучеше с вилица поредното ястие, гарнирано с някакъв зелен блудкав сос.Изведнъж се сети за нещо, трясна вилицата в чинията, стана и се затича към вратата.Димитрий тъкмо бе стигнал до стола й, когато видя, че тя се отдалечава и отива в балната зала.Той се опита да я последва, но навалицата от хора го възпря.Момичето продължи нагоре, чак до стаята си и взе една малка червена кесийка.Младежът тъкмо се бе измъканал от гъмжилото, когато Александра се засили към него и го настъпа.Обърна се да му се извини, но потока я погълна итя се озова в гостната.Димитрий отчаяно въздъхна и се впусна в навалицата.Момичето даде кесийката на баща си и изчезна някъде.Момчето влезе в гостната, огледа се и лицето му придоби още по-отчаян вид.като разбра, че няма да успее в това свое начинание, Димитрий се върна на мястото си.

-Какво стана?

-Имам чувството, че нарочно не мога да се срещна с нея.Сякаш има тръни под роклята.Не може да стои на едно място.

-Мислех, че обичаш такъв тип жени-трудни за улавяне.

-Вярвах, че ще успея да се справя с това.Изглеждаше лесно.

-Не съди за книгата по корицата.Виж - пак идва.Пробвай се, ако не стане... ами то винаги се получава при теб.

 Александра вече се бе появила в балната зала и застана между хората.Те я избутаха напред при девойките и тя погледна смутено назад.Опита се да се прибере, но някой хвана ръката й.

-Може ли да ви поканя на танц? - чу се зад гърбай.

 Тя се обърна и видя млад изискан джентълмен.Спомни си строгите уроци на майка си - никога да не отказва танц.., защото можело да бъде жизненоважен за бъдещето й.Тя се поклони и прие.Двамата се включиха в танца, редом до другите двойки.През това време в залата дойдоха Димитрий и генералът.

-Виждаш ли ги някъде?

-Не... Всъщност... да.Там е с онзи майор.

 Димитрий видя двойката и ръката му започна силно да стиска чашата с вино, която държеше.Тя се счупи и той я хвърли в члизката саксия.Настроението му бе помрачено.Цяла нощ се бе опитвал да я привлече към себе си, а сега някой я кани на танц преди него.Очите му погледнаха сърдито, устните му се свиха и той нахъсено тръгна между танцуващите двойки.Потупа джентълменът по рамото и изискано му поиска дамата.Той също толкова изискано му отказа. Димитрий, естествено, побясня и лицето му почервеня от гняв.Той се върна на мястото си, и когато генералът го видя разбра, че ще последва нещо много по-страшно от световна война. Димитрий се завъртя около масата с ордьоврите и откъсна клъна на една ледена патка и го сложи в кърпичката си.Отново се приближи до двойката и светкавично пъхна леда в униформата на военния.Той се разшава и пусна Александра. Димитрий се възползва от тази възможност и пое момичето.Джентълменът се върна, но  Димитрий го изтласка странично с крак и той се търкулна под масата.

-Приятно ли прекарвате празненството?

-Да, но се чудя какво стана с партньора ми?

-Простуди се.

О, разбирам.Явно вие пръв се отзовахте, така ли?

Да.Искам да ви кажа нещо.

-Какво?

 Димитрий се приближи до ухото й и прошепна:

-Роклята ви е разкопчана

-Моля?

-Ципът на роклята ви не е закопчан до горе.

-Бихте ли...

-Има много хора.Би изглеждало така, сякаш го свалям.Нека да отидем в съседната зала.

-Добре.

 Двамата затанцуваха на там между множеството от хора.Спряха се и отвориха вратата.

-Бихте ли се обърнали?

-Разбира се.

 Димитрий хвана ципа и роклята, и започна бавно да го закопчава.Наслаждаваше се на момента.Гледаше снежнобелия й гръб.Стори му се толкова нежен.Докато се усети работата вече беше готова.

-Много ви благодаря.Не знам какво щях да правя с този разкопчан цип.

.-Винаги съм на ваше разположение.Трябва да идвате по-отрано да се приготвяте за празненствата.

-За нещастие винаги идвам в последния момент.

-Какво правите толкова, че винаги закъснявате?

-Яздя Вихър.

-Вихър?

-Конят ми.По цял ден съм с него.

-Сигурно много го обичате.

-Да, беше подарък за рождения ми ден...А вие как се оказахте на това празненство?С покана ли?

.Нещо такова.

-В смисъл?

-Аз съм един от онези, без които не може да има празненство.

-Официален гост ли сте?

-Да, като вас.

-Какъв сте?Граф, херцог, дук?

-Нямам титла.

-Какъв сте тогава?Военен?

-Може да се каже.

-Значи имати чин.

-Да.Войн.

-Войн?

-Аз съм от охраната на имеператора.

-Воин-пазител?

-Ш-ш-т-това е тайна!

 Двамата се засмяха.

-Ще издадете ли тайната ми?

-А вие моята?

 Пак се засмяха.

-Не се тревожете, модмоазел.Истината за тайните ви срещи с коня ще си останат в тази стая.

-Имате ли планове за вечерта?

-Според мен вече ги изпълних.

-И какви бяха те?

-Да се срещна с красиво момиче като вас.- изричайки това й целуна ръка.

-Това е мног мило.Желаете ли да се върнем за по чаша вино?

-Така да бъде.Твърде дълго време отсъствахме.Генералът ще се чуди какво става.

-Родителите ми също.

 Те отвориха вратите на залата и балът все още продължаваше.Генералът се подсмихна на Димитрий.Родителите на Александра й помахаха.

-Трябва да тръгвам.

-Ще се видим ли отново?

-Разбира се.

Изведнъж всичко потъна в пълен мрак.

Утринното слънце огря стаята.Лек ветрец полюшваше клоните на дърветата.Часовникът иззвъня в тишината.Завивките се размърдаха и от там се подаде ръка, която се протегна над часовникът и тежко се стовари върху него.След пет минути друг часовник иззвъня и процедурата се повтори.На третия път третия часовник си го отнесе и полетя през прозореца право в доматената градинка.В стаята отново бе тихо и спокойно.Но не след дълго тя бе нарушена от сърдити стъпки, които се задаваха от към края на коридора.Една висока жена на средна възраст влезе и седна на леглото. Тя побутна заспалото момиче и каза:

-Наташа, време е да ставаш.

-Още пет минутки!

-Но,скъпа, вече е седем и десет.

-Седем и десет?!Закъснявам!