2.06.2009 г., 19:04 ч.

Чифт топли черни очи 

  Проза » Разкази
1327 0 1
35 мин за четене

ИСТОРИЯТА НА ЕДИН ЧОВЕК БЕЗ ИЗБОР

 

1.

 

 

Мати Хайконен погледна с острите си сини очи през малкото прозорче на затворническата си килия и въздъхна:

-         Битоля е прекрасна, но, знаеш ли, бих дал всичко да зърна пак Тампере. Тези малки прекрасни дечица, които всеки ден минават покрай затвора на път за училище, са наистина много красиви, но какво ли не бих дал да видя отново русите главици на двете си деца. Някога бях музикант, а сега съм просто… затворник в чужда държава, чийто език не разбирам. Родината много ми липсва, приятелю…

-         Предполагам, че си прав, – безизразно каза Дарко Христовски, съкилийник на финландеца, който лежеше в затвора заради кражба на скъпи бижута – но защо уби онази жена? Какво ти беше сторила?

-         Благодарение на това, което направих, сега семейството ми не гладува. Обрекох се да живея в затвора до края на дните си, за да могат децата ми да имат покрив над главите си и да сa живи и здрави.

-         Значи са те наели да я убиеш?

-         Да.

-         Нямаш ли угризения?

-         Разбира се, че имам. Знаеш ли, Дарко, аз познавах тази жена. Преди много години бяхме състуденти…в Берлин. Аз я… обичах, Господи, колко я обичах! Всеки път, когато виждах буйната й червена коса, потрепервах. Всеки път, когато се вглеждах в топлите й черни очи, загубвах представа за света около себе си.

-         И все пак я… уби?

-         Нямах друг избор…

-         Всеки има избор, Мати, дори добрите бащи.

-         Аз нямах. Хората, които дойдоха при мен отвлякоха по-малкия ми син и непрекъснато ме заплашваха, че ще отвлекат и другия и накрая ще ги убият и двамата. Съпругата ми ми каза, че след като са върнали детето, то е било обезобразено най-безмилостно. Имало рана от жигосване с формата на звезда... Точно такава като на националния ви флаг. Заплашиха ме, че ако се отметна или ги издам ще убият дечицата ми… – една сълза се отрони от острите му сини очи – и сега съм тук. Всеки божи ден гледам изгрева и залеза и мисля за това, което се случи, и мога да говоря единствено с теб, защото само ти в този затвор разбираш език, различен от македонския.

-         Защо не се свърза с полицията?

-         Защото съпругата ми ме разубеди. 

-         Разкажи ми. Как се запозна с мъртвата и… как я… уби? И защо, след като казваш, че свободата ти липсва, призна за… знаеш… за убийството?

Финландецът учудено погледна приятеля си. Никой до този момент не бе пожелал да научи какво точно се беше случило преди толкова години в Берлин, какъв беше последният му ден на свобода и защо още преди погребението на Елена, той съобщи в полицията за престъплението.

-         Преди 19 години получих стипендия, която ми даде право да уча безплатно немска филология в Берлин. Първата година от престоя ми в Германия беше наистина тежка. На практика не познавах никого… както тук в затвора… Нямах приятели, хората ме отбягваха, защото аз бях научен да живея по различен начин. На следващата година в нашия курс се премести едно момиче... една българка, която идваше от университета във Франкфурт. Беше напуснала града поради „проблеми с полицията и хазяина”, както се изрази самата тя. Името й беше Елена – най-невероятната жена, която съм срещал…

-         ЗАКУСКА! – извика монотонно надзирателят и удари с кожената си палка по решетката на затворническата килия.

-         Май ще се наложи да хапнем преди да ми разкажеш за тази Елена – Дарко се усмихна с тъга – все пак програмата ни днес не е много натоварена.

 

 

2.

 

 

-         Бързият влак от Франкфурт за Берлин пристига на пети коловоз. Внимание! Бързият влак от Франкфурт пристига на пети коловоз.

Машината спря. Тълпата пътници започна да слиза от влака. Човек можеше да различи хора от всички прослойки на обществото, дошли по различни поводи в столицата на Германия. Срещаха се заможни дами и господа, пристигнали просто, за да се разнообразят през последните почивни дни преди края на лятната отпуска, командировани работници, берлинчани, които се завръщат от почивката си, и още много много хора, някои от които дори не знаеха защо са дошли.

Александър Голдщайн беше увлечен във вестника си и сякаш не забелязваше нищо около себе си. Той чакаше на гарата, за да посрещне съпругата си, която трябваше да пристигне от Хамбург преди 15 минути, и чакането леко го изнервяше.

-         Извинете, колко е часът в момента? – попита плахо едно червенокосо момиче с едва доловим акцент. То носеше със себе си един голям куфар, в който, изглежда, беше цялата й собственост.

-         14.15 – отговори небрежно Голдщайн, неоткъсващ очи от четивото си.

-         Благодаря Ви – отговори червенокосото момиче с едва доловимия акцент и големия куфар и пое към изхода.

Внезапно Александър Голдщайн погледна към нея и си помисли „Какво ли те е довело тук, скъпа? Защо се преселваш от град, в който си се преселила?” и искрено се разсмя. След малко отново доби отегчения си вид от преди малко и се зачете във вестника.

Червенокосото момиче с едва доловимия акцент не пожела да отиде до бъдещия си дом с такси или с градския транспорт. То предпочете да се разходи и да разгледа града, който винаги беше мечтало да посети. Момичето ходеше ли ходеше, краката му вече не го държаха, не издържаше багажа си, но все пак продължаваше да ходи без да спира. Разглеждаше бъдещето си и се усмихваше. То нито за миг не беше помисляло да прекара целия си живот в Германия. Беше отишло там, за да учи и знаеше, че ще се върне в родината си. Не разбираше емигрантите, защото смяташе, че те бягат от корените си и се срамуват от тях. Именно затова се чувстваше по-скоро като турист, отколкото като човек, който щеше да прекара следващите няколко години от живота си в този мегаполис.

Беше любимото й време през годината – циганското лято. Последните летни лъчи на небесния огън осветяваха всички онези сгради, които тя само си беше мечтала да види. Усещаше студенината на този огромен град, но вярваше, че един ден нещата ще се променят и всички ще бъдат отново щастливи.

Надеждата беше един от нейните идеали. Недоумяваше защо има толкова мъка по света, но искрено вярваше, че всичко ще се промени и че един ден всички ще живеем в един прекрасен свят без болка.

 

3.

 

 

Седмица по-рано във Франкфурт, около 3 часа сутринта, старият Франц Либерхаген вдигна студената слушалка на черния си елегантен телефон, който беше поставен върху малката метална масичка. Звънеше на полицията. Будната му гражданска съвест не можеше повече да крие тая несправедливост, която вече почти година се разиграваше пред очите му. Красивата му наемателка от някоя си източна република всяка вечер се прибираше късно и той имаше сериозни подозрения, че тази госпожичка изкарва хляба си като продава бялата си плът. Не след дълго полицаите пристигнаха. Точно в 5 часа сутринта се зададе напълно изтощена, но все пак добре издокарана 19-годишната Елена Борисова. Силните полицаи още като я видяха я хванаха под ръка и я заведоха в ареста. Два дни бедното момиче лежа там и накрая, когато най-после разбраха, че е абсолютно невъзможно да е проститутка, тя се прибра само за 2 часа в квартирата си, след което се изнесе. Уговори преместването си в университета в Берлин и хвана бързия влак за столицата колкото се може по-скоро.

 

 

4.

 

Мати Хайконен отново се загледа с острите си сини очи през малкото прозорче на затворническата килия. В това време Дарко Христовски беше с майка си, дошла на свиждане за първи път, откакто той беше в затвора. Навън последните изпепеляващи лъчи на залязващото лято жареха със страшна сила безкрайното битолско поле.

„Прощавам ти, финландецо, знам, че ти нямаш вина за това. Винаги си ми бил приятел и си бил добър с мен. Не ти се сърдя, че го направи… мъчно ми е за децата ти…”

Тези думи на покойницата се бяха запечатали в съзнанието на Мати Хайконен. Той не можеше задълго да избяга от мислите си за нея. Миговете, в които мислеше за дома си, бяха кратки, но само те го отвличаха от спомените за любовта, която никога не бе разкрил. Изведнъж изскърцването на вратата на килията го стресна и той подскочи.

-         А, Дарко, ти ли си? Изплаши ме. – каза той без да се обърне по посока на звука.

-         Не, не съм Дарко. Не ме ли позна? – финландецът се ужаси за миг, защото гласът беше повече от познат. Това беше гласът на Елена Борисова – единствената жена, която истински бе обичал, единствената жена, която беше застрелял –  Дойдох да те поздравя лично в килията ти, но явно не съм желана тук. Добре, тогава си отивам. Но… преди това трябва да ти кажа, че няма да те оставя. Ще живея в мислите ти докато не полудееш напълно и… - тя се разсмя - … и не направиш със себе си същото, което направи с мен.

-         Остави ме, остави ме, зъл дух! Ти си мъртва и винаги ще почиваш в гроба си! Умря в ръцете ми, ти си мъртва! Безкрайно съжалявам за това, но все пак си мъртва и не можеш да ми направиш нищо!

-         Мати, приятелю, събуди се, бълнуваш – гласът на Дарко Христовски идваше някак от далече – Мати, моля те, събуди се!

Финландецът отвори изпълнените си с ужас сини очи.

-         Беше само кошмар, приятелю, успокой се.

-         Тя каза, че…, че ще ме подлуди и… и ще се самоубия – лицето на Мати Хайконен беше бяло като платно. Единствено очите му ясно се синееха и показваха, че все още е жив.

-         Мисля, че сега не е точният момент да довършиш разказа си. Имаш нужда да се откъснеш от мислите си. За съжаление тук нямаме много начини да сториш това. Искаш ли да помоля надзирателя да те пусне на свеж въздух?

-         Да, мисля, че ще имам нужда. Господи, може би наистина полудявам.

-         Не, Мати, аз съм виновен, че ти припомних случилото се.

-         Помоли надзирателя, Дарко.

-         Разбира се, само се успокой, пребледнял си като труп.

-         Откакто убих Елена аз СЪМ труп – каза финландецът и започна да се смее истерично.

 

 

 

5.

 

Дарко Христовски беше около 40-годишен мъж, който започваше да оплешивява. Имаше запуснато тяло и брада, която никога не бръснеше. Живееше в Битоля сам с майка си, но тя се беше отчаяла от него, защото той се занимаваше предимно с кражби, а парите изпиваше с приятели или проиграваше на хазарт. Беше работил само веднъж в живота си и определено не му хареса. Затова избра лесния път. Полицията го беше хванала точно когато обираше един от най-големите бижутерийни магазини в града. Всичко изглеждаше като нагласено, явно някой го беше издал. Оттогава той живееше в една килия с Мати Хайконен, с когото се разбираха добре.

 

 

6.

 

 

Максимилиан Цимерман, трето коляно берлински портиер, закърмен с тази така отговорна професия, забеляза непозната млада дама да влиза в неговия блок. Беше висока около метър и седемдесет и пет, червенокоса, с топли черни очи, които той дълго помни, облечена скромно, но не и небрежно. Личеше си, че идва от дълъг път и че не е германка.

-         Извинете, търся Паул Хюберт.

-         Поради каква причина го търсите?

-         Говорихме по телефона и аз изявих желание да живея под наем в дома му.

-         Името ви?

-         Елена Борисова.

-         Интересно име, от къде сте?

-         От България.

-         За колко време възнамерявате да живеете в този блок?

-         Надявам се, че ще мога да живея тук докато завърша следването си. – новодошлата едва сдържаше смеха си – мога ли да говоря с господин Хюберт?

-         Какво следвате? – попита портиера, сякаш не разбрал въпроса.

-         Немска филология… Моля ви, нека говоря с господин Хюберт.

Максимилиан Цимерман, трето поколение берлински портиер, закърмен с тази така отговорна професия, дълго отклоняваше разговора и не желаеше да позволи на младата дама да говори с господин Паул Хюберт.

-         Цимерман! Пак ли разпитвате гостите на живущите в този блок? – каза сурово Рут Вернике, която обитаваше първия етаж на сериозно охранявания блок. – Кажете, мила, кого търсите?

-         Паул Хюберт.

-         Охо! Вие сигурно сте новата наемателка?

-         Точно така.

-         Господин Хюберт живее на третия етаж. Последвайте ме.

Паул Хюберт стоеше на любимата си маса от бял бор и пишеше последното си стихотворение. Беше загубил представа за времето и се изненада когато на вратата му се иззвъня. Нацупи се леко, защото не обичаше да прекъсват творческия му процес. Приближи се към масивната врата с цвят на слонова кост и погледна през шпионката. Забеляза симпатичната фрау Вернике от първия етаж и едно преждевременно състарено момиче да стоят пред скромния му дом. Творецът се върна обратно при масата от бял бор и събра листовете, издраскани с разкривения му почерк. Сетне пак дойде при вратата и отвори на двете дами.

-         Добре дошли в скромния ми дом. Какво обичате?

-         Хюберт, това е госпожица Борисова. Твоята нова наемателка – отговори фрау Вернике, макар въпросът да не бе отправен към нея.

-         Приятно ми е да се запознаем, господин Хюберт.

-         И за мен е чест, заповядайте.

Тримата влязоха в главната стая. Стените бяха облепени с бледозелен тапет, меките мебели имаха дамаска в нежен нюанс на синьото, който още повече допълваше уюта в дома. Елена не можеше да повярва на очите си, защото изумителната топлина която излъчваха не само хората, но и вещите в този блок, ярко контрастираше със студенината на квартирата й във Франкфурт.

Паул Хюберт живееше самотно вече  пет години и се чувстваше доста добре. Не го притесняваше напредналата му възраст. Не се страхуваше дори от все по-оредяващото си теме. Разбираше се добре с фрау Вернике, с която всеки понеделник точно в три часа следобед пиеха кафе и разговаряха за случващото се в квартала. Имаше проблеми единствено с омразния портиер Цимерман, който не оставяше никого на мира без да го разпита. Именно по тази причина той бе особено притеснен да не би момичето да се е изплашило от този Цимерман и да не желае да живее под наем при него. А точно в този момент той имаше нужда от пари.

-         Не, не се притеснявайте. Много съм доволна от това място, но… – тя се смути – искаше ми се да знам какво бих могла да работя тук.

-         В блока? – не разбра въпроса фрау Вернике.

-         Не. В града.

-         Какво можете да правите? – попита Хюберт.

-         Във Франкфурт работех като автомонтьор и в един пиано бар…

-         Такова фино и елегантно момиче да работи като автомонтьор! Какъв ужас! – започна да се вайка симпатичната възрастна дама.

-         Налагаше ми се, все пак никой не ме издържа, а трябва да уча.

-         Какво сте работели в пиано бара? – заинтригуван поде хазяинът.

-         Бях певица.

-         Успешна?

-         Така поне казваха хората.

-         Мога да Ви предложа едно много изискано заведение недалеч от тук, където търсят певица.

-         Ще ви бъда много благодарна.

-         Какво учите, прочее?

-         Филология. Немска филология.

-         Личи си, говорите доста добре езика. Акцентът Ви почти не се забелязва – не пропусна да отбележи фрау Вернике.

Тримата още дълго говориха. След като възрастната дама напусна апартамента на хер Хюберт, Елена разгледа стаята си и подреди вещите си.

 

7.

 

 

-         Чуваш ли, Дарко?

-         Какво да чувам?

-         Песента на птиците. Не е ли прекрасна? Не смяташ ли, Дарко, музиката е най-великото изкуство. В един миг може да те развесели, в другия – да те разплаче, а накрая – да те побърка. 

-         Какво говориш, приятелю? Тук няма нито една птица!

-         О, има! Знаеш ли за какво ми напомня песента на птиците?

-         За какво?

-         За най-прекрасния глас, който някога съм чувал.

-         Чий глас, Мати?

-         На Елена, разбира се. Наричаха я Славея на Берлин. Работехме заедно навремето… в един пиано бар. Аз свирех – усмихна се финландецът и за първи път Дарко видя искра в острите му сини очи. – на китара.

-         Китарата липсва ли ти?

-         Музиката ми липсва. И поезията. – синият му поглед блуждаеше някъде в далечината сякаш търсеше нещо, но не го намираше.

-         Винаги съм се чудил, какво гледаш толкова през прозореца?

-         Опитвам се да видя.

-         Да видиш?

-         Да, искам да видя родината си.

-         Но този прозорец гледа на юг.

-         Бъди оптимист, Дарко, земята е кръгла!

-         Какво искаш да кажеш?

-         Ако гледам все на юг и все на юг, един ден ще се науча да виждам на север. Не е ли толкова просто?

-         Не, Мати. Опасявам се, че никога не разбирам какво искаш да ми кажеш.

-         Защо трябва да има толкова мъка по този свят? – наивно попита Хайконен, сякаш не беше чул думите на македонеца.

-         Защото светът е несправедлив. По-точно ние хората сме глупави, защото сами си причиняваме болка с годините, все повече се затваряме в себе си и ставаме все по-егоистични.

-         Знаеш ли кое е интересното? Дори хората, които би трябвало да са щастливи са тъжни.

-         Така е.

-         Ти тъжен ли си?

-         Малко. А ти?

-         Мисля, че съм много тъжен, но по света има толкова много хора, които са по-тъжни от мен… Това още повече ме натъжава.

-         Да, но ти не си виновен, ти не можеш да им помогнеш, защото това е животът, ти можеш да се надяваш тези хора да станат по-щастливи като им помагаш да отстояват принципите си, защото е много по-лесно някой да ти помогне, някой ти окаже подкрепа и ти се справиш сам с тъгата си – замисли се – така ставаме по-силни и оцеляваме през годините.

-         Какво да правя аз, след като съм толкова тъжен, че сам не мога да си помогна?

-         Изясни чувствата си.

-         Аз знам защо съм тъжен.

-         Няма ли кой да ти помогне?

-         Не. Аз не бих могъл да кажа на никого какво ми е. Такъв човек съм. Знаеш ли какво искам?

-         Какво?

-         Да се разплача…, само че не мога от месеци искам да заридая силно, но сякаш очите ми вече не познават сълзите.

-         В какво вярваш?

-         И аз не знам в какво вярвам. Богът, който съм научен да обичам, е жесток и ни наказва. Не знам в какво да вярвам.

-         Вярвай в себе си, това е най-ценната вяра. Ти си най-великото същество на този свят и можеш да постигнеш всичко.  Последвай примера на прадедите си, които са изградили този свят.

-         Не мога, аз имам всичко и не се нуждая да съградя света.

-         Тогава стой в килията си и се моли престоят ти тук да бъде кратък.

-         Искаш да кажеш...

-         Да умреш по-скоро.

-         Понякога си мисля, че само това ми остава.

-         Стига глупости! Все има нещо, за което си струва да живееш... Например децата ти...

-         Те ще отраснат без баща си независимо дали съм жив, или не.

-         Тогава нещо друго! Всеки има причина да живее. Животът ти е най-ценното.

-         Не е сигурно дали си прав, но... Не искам да говоря за смъртта си! – не сдържа гнева си Хайконен. Все още съм жив и ще си остана така докато не ми дойде времето.

-         Радвам се да го чуя. Какво най-много ти липсва освен тази Елена?

-         Музиката, поезията, родината, децата, приятелите, съпругата...

-         Ще довършиш ли разказа си?

-         До къде бях стигнал?

-         Още не си ми казал как точно се запознахте.

-         Нищо особено. Един ден аз влязох в аудиторията, седнах на мястото си и... я видях. Беше облечена в лека черна рокля, червената й къдрава коса се спускаше небрежно по белите й изящни рамене. Очите й бяха големи и изразителни, но в тях не се четеше щастие. По-скоро виждах отрудените очи на 40-годишна жена... 18 години по-късно очите й бяха като на 19-годишно момиче... Първото ми впечатление за нея беше, че е изключително красива. Не се запознах с нея веднага... но бях принуден от обстоятелствата – усмихна се – По това време работех като китарист в един пиано бар. Търсехме певица. Същата вечер точно преди да излезем на сцената, тя дойде и предложи да я наемем... Така започнахме работа заедно... и тогава се влюбих в нея... Също учехме заедно вечер след работа. Станахме приятели... но аз я обичах, още тогава. По-късно тя се запозна с един човек... Той беше с около 25 години по-възрастен от нас... и, бих казал, не беше беден. Беше изключително успял барабанист по онова време. Тя, изглежда, го обичаше, само че аз не можах да повярвам, че е възможно едно 19-годишно момиче да се влюби в богат и известен 45-годишен мъж от чужда държава, без да се интересува от парите му. Когато тя разбра за мнението ми, стана хладна – обиди ми се – не искаше да говори с мен... но като че ли вече ми беше простила, когато се видяхме за последен път.

-         Била е горда жена.

-         Точно така. Наистина много горда жена. Та, когато й казах какво смятам, тя побесня и ми проговори отново чак след 15 години.

-         Когато я уби?

-         Да, точно тогава.

-         Значи тогава сте говорили?

-         О, да. Бяхме заедно цял ден... и се изяснихме... за всичко.

-         Ще ми разкажеш ли за последния й ден?

-         Да, но първо трябва да ти кажа какво се случи през тези 15 години. Аз се примирих, че никога няма да бъда с Елена. Прибрах се във Финландия и се ожених. Съпругата ми е чудесна жена и винаги сме били много добри приятели... За съжаление никога не съм я обичал... Роди ми две прекрасни момчета, които сега са на 8 и 12 години. Не успях да стана музикант и затова започнах работа в библиотека. Живеех си мирно и спокойно и абсолютно нищо не притесняваше съществуването ми. В това имаше известна доза скука, но аз отдавна съм свикнал със скандинавския начин на живот – засмя се – за цял живот се научих. Докато аз се любувах на простотата на живота, скъпата ми Елена напуснала любимия си, защото не понесла всички да я мислят за уличница, получила музикална стипендия и заминала за Хелзинки. Каква ирония, през цялото време е била толкова близо до мен. Учила рок пеене в консерваторията, после се върнала в България. Не след дълго от известна берлинска група, която ни е слушала в пиано бара, й се обадили и й предложили да ги подгрява на европейското им турне. След това стана Мадона на рок музиката, както сигурно си чувал. Освен това се омъжила и родила 4 деца.  Знаеш ли, стана късно и ми се спи. Утре ще ти разкажа какво станало после.

 

 

8.

 

 

Изящния септемврийски дъжд се стичаше по опустялата берлинска улица и напомняше, че есента е готова да настъпи. Духаше лек вятър, който навяваше за отминалите топли дни и едновременно с това подсказваше за бъдещите зимни студове. Луната грееше със сребърните си лъчи и осветяваше студения асфалт. Един висок рус мъж стоеше на улицата и се любуваше на последната лятна нощ. Изглеждаше някак замислен и може би леко разсеян. Единственото, което ясно се различаваше от лицето му, бяха острите му сини очи, които светеха сребърно точно като пълната луна. Този човек стоеше сам в нощта и наблюдаваше внимателно малкото минувачи, които минаваха по малката берлинска уличка. В тази нощ той видя едно същество, което отначало му заприлича на митична валкирия. Успокои се чак на другия ден, когато разбра, че това създание е новата му състудентка. Чудната валкирия, която видя, беше висока, червенокоса жена, която сякаш не стъпваше по земята, а летеше. Бялата й кожа, по която дъждовните капки нежно се гонеха, искреше на сребърната лунна светлина. Пееше нежна песен, която заплени младия мъж и звучеше като славеева.

 

 

9.

 

 

Кристиан Шилер стоеше в удобното си кресло в затъмнената стая и слушаше радио. От години това беше единственото му развлечение. Живееше сам, работа имаше все по-малко и дните му минаваха един след друг бързо и неусетно като прекрасен топъл дъжд. В съзнанието му се беше запечатала една картина от преди години.

Беше май. Навън дъждът нежно докосваше студената земя. Той стоеше на красивата си тераса и се любуваше на прекрасната дъждовна нощ. До него стоеше единствената жена, която някога беше обичал. В един миг той беше истински щастлив. От долния етаж зазвуча чудна музика. Двамата започнаха да танцуват. Музиката ги понасяше на крилете си и ги затваряше в един далечен свят, създаден само за тях. Душите им се бяха слели в онази прекрасна дъждовна майска нощ, лишена от лунна светлина. Тогава той дори не предполагаше как няколко дни по-късно щеше да му се наложи да се раздели завинаги с половината от душата си.

Изведнъж чу зад гърба си, че някой влиза с ключ в дома му. Учуди се много и дори се изплаши, защото, доколкото той знаеше, никой нямаше ключ от дома му... Освен една жена. Една жена, която той не бе виждал от около 15 години. В затъмнената стая влезе една висока стройна женска фигура.

-         Здравей, Шилер. Извинявай, че не ти се обадих преди да нахлуя в дома ти, но, за разлика от ключалката, си сменил телефона си.

-         Няма проблем, радвам се да те видя. Господи, наистина ли си ти? Помислих, че си ме забравила.

-         Не бих могла да забравя човек, когото съм обичала.

-         Аз пък си мислех, че си се променила, но ти си все същата.

-         И ти не си много променен. Очите ти все още са като сини пламъци.

-         Много време мина, Елена. Беше ми домъчняло за теб.

-         И на мен, затова съм тук. Какво става с теб?

-         Не се оплаквам. Откакто замина животът ми стана скучен, но и това си има хубави страни. Искаш ли да излезем и да се разходим из добрия стар сив Берлин.

-         Определено искам. Все пак за няколко години това беше домът ми. Сега много ми липсва.

Двамата излязоха и часове наред се разхождаха из оживените улици на германската столица, спомняха си за миналите години и отлетялата си любов, разрушена от чуждата завист. Причините да се разделят преди толкова време бяха няколко, но нито една от тях не беше, че не се обичаха или че не се разбираха. Именно по тази причина през целия си живот нито един от двамата не успя да забрави другия.

-         Обичаш ли ме още? – попита Шилер нерешително.

-         Обичам те по начина, по който вдовицата обича покойния си съпруг. Научих се да не мисля за теб. Сега имам семейство и обичам тях повече от всичко.

-         Така си и мислех. Радвам се за теб.

-         А ти обичаш ли ме още?

-         Да. Много. Никога не съм преставал да те обичам.

Прегърнаха се.

-         Дойдох да те поздравя и да те видя. Е, сторих го. Мисля, че е време да се прибирам в София. Скоро самолетът тръгва.

-         Искаш ли да те изпратя?

-         Както пожелаеш.

И двамата знаеха, че ако останат още няколко минути заедно ще сторят нещо, за което ще съжаляват. Елена знаеше, че когато един съпруг е мъртъв, той не може да целуне вдовицата си... Колкото и да я обичаше.

Не след дълго стигнаха летището. Прегърнаха се за раздяла. После Елена се качи на самолета и замина при семейството си в София – там, където бяха любимите й хора. Шилер знаеше това, но все пак мисълта, че ще трябва да се раздели с любимата си за още 15 години го побъркваше. Той беше безучастен в тази история, но все още можеше да се надява, че един ден ще я види отново.

Две седмици по-късно, четейки вестника си, Кристиан Шилер научи, че в Битоля е бил намерен трупа на известната певица Елена Борисова. Била застреляна два пъти в корема и веднъж в сърцето. Стреснат, той остави вестника с треперещите си ръце и зарида така, както никога преди не беше плакал.

 

 

11.

 

За гражданите на Скопие отдавна не се беше случвал такъв празник. В града беше пристигнала една от най-големите певици на новото време. Всички тържествуваха и очакваха с нетърпение концерта. Когато той започна, целият стадион започна да скандира „Елена”. Изведнъж тя излезе на сцената, грабна микрофона и извика:

-         Скъпи сънародници, нямате представа колко се радвам да ви видя.

Тя страшно обичаше македонците и наричаше Македония своята втора родина. Точно тази й любов към Македония я подтикна да се обърне към публиката със „сънародници”. За жалост хората на стадиона разбраха думите й погрешно. За тях Елена имаше предвид „ Здравейте, скъпи българи”. А това те не можаха да простят. Точно по тази причина гневът на местните националисти не закъсня.

И тя беше наказана с наказанието, което мнозина твърдят, че е най-тежко.

 

12.

 

 

-         Един ден при мен дойдоха едни хора. Те ми казаха, че искат да убия една известна личност. В замяна на това щяха да ми дадат 3000 евро и щяха да оставят децата ми живи. Попитах ги защо трябва да я убивам, а те ми отговориха, че няма да допуснат човек, който не зачита светостта на републиката ви, да прави за втори път концерт в центъра на Битоля. При концерта си в Скопие предишната година Елена се обърнала към публиката с думите „Скъпи сънародници, нямате представа колко се радвам да ви видя”. Това обръщение никак не се харесало на въпросните хора и те кой знае защо дошли при мен. Тъй като много обичам децата си, реших да сторя това, което ми казват. Заминах за Битоля и намерих Елена в едно кафене, където ми казаха, че ще я открия. Тя се зарадва да ме види, но като забеляза трагичното ми изражение, усмивката й се стопи. Попита ме защо съм в лошо настроение при положение, че не сме се виждали от години. Без да се замислям й отговорих: „Бях нает, за да те убия. Разбери ме, не го правя за пари, а защото иначе щяха да убият децата ми.” Тя ме попита: „направи това, което трябва... аз все някога ще умра независимо от твоята намеса”  и се засмя „Знай, че наистина не искам да го правя, но се налага. Искаш ли да направя нещо за теб?” „Да, бих желала да напиша едно предсмъртно писмо. Би ли ми дал лист и химикалка?” Подадох й лист и химикалка и тя започна да пише. И тя писа около половин час, когато ми подаде писмото и каза: „Сложи го в ръката ми, когато умра. Нека хората разберат последната ми дума, моля те.” Не можах да откажа на молбата й докато беше жива, но все пак писмото още е в мен. Не разбирам нито дума от написаното, защото е на български, но знам, че трябва да бъде на сигурно място. Когато дойде решителната минута, се прицелих и я прострелях два пъти в корема и веднъж в сърцето. Последните й думи бяха: „Прощавам ти, финландецо, знам, че ти нямаш вина за това. Винаги си ми бил приятел и си бил добър с мен. Не ти се сърдя, че го направи… мъчно ми е за децата ти…” и издъхна. След това се погрижих за нея.

-         Какво имаш предвид?

-         Имам предвид, че купих една прекрасна червена роза, същия цвят като нейната коса, и я поставих върху гърдите й. Беше облечена в същата онази прекрасна черна рокля както в деня, в който я видях за пръв път. Дори в смъртта си беше красива.

-         Защо се предаде в полицията?

-         Как защо? Ами, защото съм виновен. Виновните хора трябва да бъдат наказани.

-         И ти се обрече на доживотен затвор само защото си глупав идеалист, който смята, че виновните се наказват?

-         Да! И макар да ми е тежко, съм по-спокоен, че съм тук, защото току виж онези хора пак поискали нещо от мен.

-         Каза нещо за някакво писмо. Къде е то?

-         В мен.

-         Къде в теб?

Мати Хайконен бръкна под изтърбушения дюшек на затворническото легло и тайно го подаде на Дарко.

-         Ти излизаш скоро, нали?

-         Да. Утре.

-         Мога ли да те помоля да го занесеш на съпруга й.

-         Това е най-малкото, което мога да направя за теб. Особено сега.

-         Дарко, променил си се. От няколко дни си някак замислен и изглеждаш сякаш водиш вътрешна война. Какво ти е?

-         Знаеш ли защо съм тук?

-         Защото си ограбил бижута на голяма стойност.

-         Глупости! Това е само официалната версия. Аз съм тук с цел, Мати. Имам задача... Не мога да ти кажа за нея, но напоследък си мисля, че ще ми е много трудно да я изпълня. По-добре не ме разпитвай повече.

Мати Хайконен се загледа с острите си сини очи в прекрасния битолски залез, който изглеждаше така далечен през здравите решетки на затворническата килия. Небето светеше в аленочервено, безкрайното поле се спускаше като коридор към някой друг свят. Дървета той рядко съзираше, но и тези впечатляваха с красотата си. Златните им листа отразяваха последните лъчи на слънцето. Изведнъж заваля пороен дъжд. Той се заслуша в шумоленето на дъждовните капки, което го успокояваше и му напомняше прекрасни спомени. Стоя така още дълго. Сякаш усещаше какво предстои. После си легна, затвори острите си сини очи и повече никога не ги отвори. На другата сутрин Дарко Христовски го намери целия облян в кръв и с нож в ръката. Изглежда финландецът наистина беше полудял. Така завърши странният живот на Мати Хайконен. Децата му израстваха под зоркия поглед на майка си и на втория си баща. Бяха възпитани да приемат покойния си баща като лош човек, чиито дела не трябва да бъдат повтаряни. Остана само един човек, който още помнеше Мати – неговият съкилийник Дарко Христовски.

 

 

13.

 

 

-         Мисля, че Ви дължа известна сума пари, г-н Христовски.

-         Не желая мръсните Ви пари, г-жо Хайконен. Достатъчно ми е, че заради вашата отмъстителност сега там в гробищата на Битоля лежи трупа на един невинен човек. На един велик човек с наистина голяма душа. Един мечтател, идеалист, поет, музикант и неподправен философ, който умря от суровата ръка на единствения си приятел. На всичкото отгоре хората си мислят, че се е самоубил.

-         Той го заслужи.

-         С кое? С това, че винаги Ви е бил предан ли?

-         Не ми е бил предан. Той обичаше друга. Сега и двамата са мъртви. А аз мога да се омъжа повторно и да използвам парите му по предназначение.

-         Да не би убийството на Елена Борисова да е било поръчано от Вас?

-         Умен сте, г-н Христовски. Всичко това беше театър, разигран от мен и бъдещия ми съпруг.

-         И от една глупава алчност убихте двама души?

-         Разбира се, не. Аз лично исках просто г-н Хайконен да отиде в затвора и да се мрази за това, което е сторил. Да, това беше от алчност. Но тогава разбрах, че глупакът е запазил предсмъртното писмо на онази. Не се знаеше в кой момент ще му хрумне да покаже пред света писмото. Не се знаеше също какво пише в писмото. И затова ти го уби.

-         Не мога да повярвам! Не мога да повярвам, че Мати е живял толкова време с такава усойница!

-         Повярвайте, наивността му беше безгранична.

-         Не зная как спите нощем.

-         Лесно, имам удобна възглавница.

-         Циничка!

-         Не, аз просто съм умна и знам какво искам. Сега например искам да напуснете дома ми и да помните, че ако кажете нещичко на полицията за мен, майка Ви е мъртва. Знаете, че мога да я убия. Помните опожарената й къщичка, нали? – изсмя се – Сбогом, Дарко.

 

14.

 

Беше студена съботна зима. Дарко Христовски се разхождаше сам из централните софийски гробища. Носеше в ръката си една червена роза. Крачеше бавно и с наведена глава. Приближи се до един красив надгробен камък от черен шведски гранит. Там стоеше един мъж, който имаше снежнобяла кожа. Косата му беше абаносовочерна, а очите му напомняха смарагди. Дарко се приближи до него и го заговори:

-         Добър ден, г-не.

-         Добър ден.

-         Имам нещо за Вас – македонецът бръкна в чантата си и извади едно писмо – от покойната Ви съпруга, последната й воля.

-         Как е възможно? От къде имате това?

-         От убиеца й. Бяхме заедно в затвора.

-         Сигурен ли Сте, че наистина е от нея.

-         Обеден съм.

-         Благодаря Ви, че дойдохте чак до тук, за да ми го дадете. Желаете ли да Ви почерпя с нещо?

-         Имам работа, трябва да отида в полицията и то в Македония.

-         Защо?

-         Защото убих убиеца на съпругата Ви. За съжаление нямах друг избор.

-         Как така, всеки има избор.

-         Не и аз. Заплашиха ме, че ще убият майка ми.

-         А защо не потърсихте полицията?

-         Защото аз съм разбойник. В днешни дни никой не вярва на разбойниците. Най-много щяха да ми кажат, че майка ми е избягала от мен. Тя без друго беше разочарована от мен. Това беше най-малкото, което можех да направя.

-         А защо се предавате?

-         Как защо? Ами, защото съм виновен. Виновните хора трябва да бъдат наказани – усмихна се – Това го научих от него. Научих също, че е много важно да се разкаеш за престъплението си. Истински. Така, както той се разкайваше. Знаете ли, той беше много добър човек.

-         Щом казвате... – каза иронично.

-         Не го мразете за това, което стори.

-         Да не го мразя, че остави четирите ми деца сираци?!

-         Да. Дори Елена му е простила.

-         От къде знаете?

-         Първо: той ми каза и второ: в писмото го пише. Е, възможно е да не съм разбрал какво пише, но се съмнявам.

-         Може би наистина сте прав. А и той вече е бил наказан.

-         Точно така. А сега трябва да тръгвам. Чака ме път.

-         Довиждане! И... Благодаря!

-         Няма защо. Довиждане!

 

15.

 

 

След срещата хвана първия автобус за Битоля. Още щом стигна, влезе в полицейското управление. Разказа абсолютно всичко, за смъртта на Мати Хайконен. Предупреди, че майка му е заплашена и че децата на финландеца ще останат без родители. Не след дълго в Хелзинки беше арестувана Таря Хайконен по обвинения в поръчителство на две убийства. Прекара останалата част от живота си в затвора, а любовникът й беше обявен за съучастник и излежа пет години в затвора. Надя Христовска остана невредима и най-после започна да се гордее със сина си. Доживя дълбоки старини и често посещаваше сина си. 

Дарко Христовски живя още дълги години в затвора. Разказваше историята на Мати Хайконен на много хора и ги учеше колко е важно разкаянието за престъпника. Не всички го слушаха, но и малкото бяха гордост за него. От деня, в който приятелят му пое по пътя към отвъдното, македонецът стана друг човек. Вече не беше останала и следа от предишния бандит, който разбираше единствено себе си. Преди той беше едно нищо на свобода, но благодарение на Мати Хайконен се превърна в една мъдра личност, макар и затворена. С усмивка той констатираше:

-         Така съм си по-добре!

 

 

16.

 

ПОСЛЕДНО СБОГОМ!

Бъдете силни! Бъдете честни! Бъдете искрени! Не се предавайте пред малките спънки, защото не всеки има избор, но всеки има себе си. Помнете, че след смъртта няма да можем да живеем. Няма да можем да бъдем хора. Затова, нека бъдем хора приживе.

Поклон пред всички, които ме обичаха. Благодаря на всички, които ме критикуваха, защото без тях нямаше да стана силна. В живота ни има много изпитания, които трябва да преминем, за да можем да се наречем „хора”. Целувам децата си и пожелавам успех в отглеждането им на съпруга си, когото страшно обичам. Дано животът ви върви все по-добре, независимо че мен ме няма. Благодаря ви, че осмислихте живота ми. Поклон и пред всички хора, които обичаха музиката ми. Музиката е най-великото изкуство, което човекът е създал. Единственото изкуство, което може да предизвика абсолютно всички чувства. Благодаря на музиката, че ме изгради като характер. Благодаря на Паул Хюберт, защото благодарение на неговата поезия открих смисъла на живота. Благодаря и на Кристиан Шилер, защото той ми показа за първи път как да обичам. За жалост, не успях да се преборя за любовта си с обществото и гордостта си. И като за последно, благодаря на Мати Хайконен, защото той беше прекрасен другар и не ми обърна гръб, въпреки че много ме обичаше като жена. Благодаря му за честността в последните минути на живота ми и за това, че пренесе това писмо. БЛАГОДАРЯ, ОБИЧАМ ВИ!

С много обич: Елена Борисова

© Илияна Брайкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прекрасно, това е едно от най-добрите неща, които съм чел тук, браво
    Успех занапред и да бъдем всички хора
Предложения
: ??:??