6. Чико Чиков  Директор

    Другарят Чиков беше много зает. Пред кабинета му чакаха много хора. Кой с дамаджана, кой с половин агне в дипломатическото куфарче, а един селски даскал беше помъкнал цяло теле сукалче - живо. Та пред кабинета на др.Чиков, освен  представители на човешките видове, имаше и отделни екземпляри от животински вид, някои вече в състояние на екзитус. В ъгъла на чакалнята се спотайваше жена на млада възраст, силно гримирана, младежки облечена с ластични джинси, които подчертаваха набъбналите  ù бричове.

          Чакаха и нервничеха. Тоя с агнето се притесняваше, че месото можеше да се вмирише от дългото пътуване чак от златна Добруджа. В смесения магазин нямаше хладилни чанти, та жена му беше увила  агнето в една домашно тъкана кърпа, останала от чеиза ù. Така подаръкът имаше по-битов характер. Не беше тайна за никого, че другарят Чиков обичаше фолклора.

          Обичаше и народната музика, особено някои изпълнение на народни инструменти, за което свидетелстваше дейността на секретарката му в момента, когато в чакалнята беше пълно с навлеци, а вратата на кабинета беше заключена.

          Другарят Чико изстена глухо, отпусна се в дълбокото кресло и затвори очи, докато секретарката му си оправяше работното облекло.

Когато кабинетът беше отново в порядък, а секретарката си беше положила червилото на дебелите сочни устни, другарят Чиков седна на огромното си бюро, затрупано с папки, погледна в огледалото и направи сериозна гримаса. Беше готов за приемане на посетителите.

          Секретарката покани добруджанеца да влезе, пое от ръцете му тъканата кърпа, омазана с кръв и настани половината животно в големия хладилник ЗИЛ. Човекът стоеше до вратата и гледаше плахо голямото началство. Чиков се усмихна като холивудска звезда, при което се видяха коронките  му от неръждавейка. Със  снизходителен жест го покани да се приближи и изкаже молбата си. Човекът пелтечеше от вълнение, устата му беше суха като Сахара, а каскетът му беше станал на софийска баничка от миналата седмица. Каза си мъката и зачака решението на началството. Другарят Чиков не беше вчерашен. Щом при първо явяване просителят носеше половин агне, то значи въпросът трябваше да се решава поетапно. Бъдещият гурбетчия трябваше да има възможност да покаже способностите си,  и доколко силно желае да замине на работа в чужбина. Първото представяне беше обещаващо. Другото беше въпрос на време. Човекът си отиде окрилен и съгласно указанието на другаря директор, щеше да дойде след две седмици.

          Директорът се прозина дълбоко и повика секретарката. Попита кой е следващият. Тя го посъветва да приеме тоя с телето, защото всеки момент то можеше да се изходи в приемната. Добре, но как даскалът щеше да влезе в кабинета с телето? То беше симпатично, но все пак беше теле. И другарят Чиков нареди на личната си секретарка да разходи телето по Граф Игнатиев, докато той приеме даскала. Секретарката изпадна в ужас. По площад Славейков с теле? „Шефе, ти шегуваш ли се?”, каза тя през сълзи и беше готова да припадне. Колко такива етюди беше репетирала за кандидатстуденските изпити във ВИТИЗ. Цели шест години кандидат студентка, преспа с професори, асистенти, главния счетоводител и домакина. Но без резултат. На шестата година бутна и на бай Слави парнаджията, та чак тогава стигна до 5 кръг и пак не я приеха.

          Чико я изгледа строго и секретарката се понесе по Граф Игнатиев със симпатичното светло сиво теленце, което се плашеше от трамваите и искаше да избяга към градската градина.

          През това време другарят директор водеше делови разговор с кандидата. Той беше донесъл цял куфар с документи, дипломи, грамоти от Национални селски фестивали на художествената самодейност, медицинско за психическа пригодност от местния фелдшер, характеристика от първичната партийна организация, препоръка от Профкомитета, на който той беше председател и много други.

Жена му най-горещо молела др. Чиков, да го изпратят на работа в Африка. Имала нужда от цял корсет, каквито имало само в централния Кореком. Абе аргументите бяха железни, както и банелите на тези вносни корсети. Дюстабанов беше даскал по физически и ръчен труд, имаше голям педагогически стаж, владееше много добре немски и сърбохърватски. Тоест имаше солидна езикова подготовка. А телето, правнук на Йовковия Белчо. Абе то, според Йордан Йовков, Белчо беше вол, та трудно можеше да има правнук, ама кой знае, може да са направили изкуствено осеменяване в епруветка. То сега осемдесетгодишни баби раждаха, та камо ли един як вол. Това бяха подробности. Другарят директор обеща да си помисли. Да дойде другия месец, и изпрати другаря Дюстабанов.

          А през това време телето си пасеше кротичко край шадравана в градската градина, секретарката беше запалила цигара и тихо слушаше разказа на един пенсионер за сензационни разкритията  в историята на България по време на турското робство. Според тези разкрития Левски беше жив и здрав. На негово място турците обесили друг човек. И бай Гочо бил на път да докаже това със съвременни  научни методи и ДНК тестове.

          Другарят Чиков покани младата дама в кабинета си. Покани я да седне на дивана. Извади бутилка Чивас Регал от библиотеката, две чаши с дебело дъно, лед от хладилника и неразпечатана кутия Кент.

          Седна срещу дамата и се приготви да я изслуша. Дамата извади златна табакера с тънки дамски цигари „Ева”, запалка Картие, запали с елегантен жест цигарата, прехвърли крак върху крак и се усмихна многозначително на Чико. Той беше потресен. Казвам се Кичка, каза тя, с такъв апломб, сякаш беше Жаклин Кенеди-Онасис. „Аз пък съм Чико”, каза директорът  и отвътре му закипя. „Ще ме изпратиш на работа в Казабланка, на друго място не отивам, да знаеш.” Големите градове с много барове, луксозни ресторанти, кина и театри, нощни заведения били нейно хоби. „Та да имаш предвид, Чико” каза тя, разкопчавайки горните две копчета на блузката. „При тебе е много топло, нямаш ли климатик” продължаваше тя, вдигайки краката си на дивана. Чико беше готов да стане и заключи вратата, когато телефонът звънна. „Кажете, че бързам” каза той. В слушалката се чу смях и познат глас, който го питаше за къде се е забързал толкова. Гласът на Чико стана мазен като тялото на Петровденски пехливанин. Изправи се, лицето му придоби угоднически изражение и беше готов да се хвърли в огъня за шефа.

„Слушай, Чико, свършвай бързо с Кичка, че ще я водя на вилата. Нямам много време. Жената е взела билети за оперета, трябва да бързам.” И телефонът щракна. Същото щракване се чу и в главата на Чико. Господ го опази, за малко да удари жесток шут на трудовата си книжка, че чак Бербатов щеше да му завиди. Беше генералният директор. Кичка се смееше в шепата си. Беше разкопчала още две копчета, за да се види, че не носи сутиен. Чиков преглъщаше слюнките си и не смееше да погледне към Кичка. „Ок, разбрахме се”, каза тя. Стана, обу си маратонките, доближи се до Чико и го целуна по бузата. „Ти си готин, пак ще ти дойда на гости, каза тя, отваряйки вече вратата. Чико не смееше да обели дума. Само като си представеше вратата заключена, Кичка при него и Генералния чука на вратата. Обхвана го ужас. Отиде до прозореца и погледна надолу. Шофьорът на генералния в момента отваряше вратата на колата, а Кичка се готвеше да седне на задната седалка, където вече я чакаше шефът. Колата тръгваше за Банкя, когато откъм Градската градина се зададе секретарката му с телето. Двамата представляваха пасторална идилична картина в градска среда. Когато стигнаха пред главния вход на сградата, теленцето се разкрачи, леко приклекна и се напъна. На тротоара пред Обединението се появи едно голямо лайно.

          Чико Чиков видя стореното и тегли една дълга на даскала по ръчен труд. Кичка беше обещала да го посети, това беше по-важно.