7.07.2020 г., 17:36 ч.

Човек над реката 

  Проза
431 1 2
15 мин за четене

 

Разликата между нас българите и хората от останалия цивилизован свят е, че ядем само това, което другите ни сервират, а те – единствено онова, което сами си поръчат. Въпреки, че и ние, като всички останали народи, плащаме редовно заплатите на своите управници.
Само това успях да напиша. Две изречения. Така започнах. Още се върти в главата ми развитието на темата. Но, вече е късно за нея. Случиха се разни неща. Оплетох се в друга паяжина. Няма обаче да го изтрия. Началото на историята, която не довърших.
…..
Днес разбрах, че Рая ми изневерява. Най-добрият ми приятел пък умира. Остава му не повече от година. Рак. Трудно ми е да повярвам. Изглежда напълно здрав. Взел е решение да не се лекува. Много сме различни с него. Напълно се допълваме. Никой не знае, че сме толкова близки. Иска незабелязано да изчезне. Преди близките му да разберат, че е болен. Не иска никой да го вижда, как се разпада. Помоли ме да си остане между нас. Предложи ми да го закарам далеч оттук. Да го придружа и после да се сбогуваме. Не знам точно какво е намислил. Не го разубеждавам. Приятелите не правят така. Не любопитстват излишно.
Жената до мен си има любовник. Не е проблем. Не драматизирам. Това е нещо нормално. Подобни неща човек винаги трябва да ги очаква. Дните ми с нея са преброени. Не искам обаче да избягам от връзката ни с писък. Ще напиша някакъв по-интересен финал. Все още живеем заедно. По нищо не ѝ личи, че е сексуално раздвоена.
…..
Едва държа очите си отворени. От скука. Чак ми се гади. Отегчен съм от собствената си търпимост. До болка. Не ми се стои повече в този вертеп. Чувствам се като облечен на нудистки плаж.
Искам лампите да изгаснат и да изчезна. Или да заспя. Мечтая си го, но знам че няма да се случи. Не и сега. Няма да потъна в сън. Камо ли да си тръгна. Защото не искам утре пак да има обидени…
Вечерта е благотворителна. Шоуто също. Пари на фондации вече не давам. Само на хора. И то на ръка. Ако наистина страдат.
Участвам в спектакъла. Иначе няма защо да съм тук. Имам рок група. Нищо специално. Напълно обикновена мечта. Сбъдната. Пея в нея. Не в мечтата си, а в групата.
Седя на първия ред в препълнения бар. Следя всичко, което се случва пред мен. Но без да го виждам. Мисълта ми ме напусна преди няколко минути. Гледа ме отвисоко. Отчуждено.
Претъпкано е с хора. Предимно сноби и лакеи. Така наричам всеки, който е облечен в скъпи дрехи и не ми харесва. Нямам претенции да съм обективен в определенията си.
Двуногите щъкат като хлебарки наоколо. И в ума ми. Противно е. Опитвам се да ги прогоня. Представям си как ги паля.
Вечерта напомня на аристократичен бал. Само дето гостите са без нужните за целта потекло и маниери. Иначе си вярват. Взаимно си допълват празнотите. Един на друг си го втълпяват. Че са нещо специално. От известно време насам не ги гледам в очите, когато си говорим. Не мога. Все едно с инвалидна количка да прескоча летва за висок скок.
Тези тук са аристократи, колкото аз съм клавиш на клавесин.
Единствената ми прилика с тях е, че и на мен ми трябват пари. Не съм алчен. Но и не си заравям главата в пясъка. Не знам. Може пък и да съм алчен.
Наистина парите не са всичко на този свят. Най-важното са.
Животът е строго охраняван денонощен магазин. В него нищо не получаваш без да си платиш. Някои неща се заплащат в натура. Най-хубавите – в брой.
Току що една дама се прозя. Не сложи ръка на устата си. Този жест изобщо не ѝ отива на дизайнерската рокля.
Иначе привлякох внимание. Направих впечатление с изпълнението си. Публиката бурно ме аплодира. Виждам им се атрактивен. Особено на жените. Знаят, че не съм беден. Затова предполагам. Не казвам, че не съм талантлив. Липсата на средства, обаче, прави таланта в човека невидим. На бедния с талант се забелязва единствено бедността. Защото хората повече завиждат на талантливите, отколкото на богатите.
Убеден съм, че повечето присъстващи ме виждат на живо в това ми амплоа за първи път. Предимно пея под земята. Те не ходят доброволно там. Не съм мъртъв. Нито погребан. Не пея и в хора на неживите. Просто клубовете, в които свири групата ми, се намират под земната повърхност.
Богати събират пари за бедни, които преди това са ограбили. Цинично. Вторите вероятно са такива заради първите. Едва ли. Краен съм. Имащите не може да са виновни за всичко. Господ сам е създал овцата със заразителен блеещ глас…
Съпричастен съм с всичко случващо се около мен заради Рая. Тя ме покани на събитието. Привлекателна и успяла жена. Главен архитект на нещо си. Много важна в професията. Изкарва добри пари. Затова е и значима. Тя организира купона. Заедно с нейни колеги. Добър човек. Предложи ми сделка. Обеща ми, че ако се съглася да участвам в представлението, ще продължи да живее с мен на семейни начала.
„Семейни начала“ ми звучи като таен биологичен експеримент, заченат в секретна военна база.
Рая е красива и когато правим секс се раздава. Това много сближава. Най-вече, когато липсват всякакви други допирни точки. Харесва ми. Особено при мисълта, че го прави с друг…
След малко няма да е неприлично да си тръгна. Ще я оставя сама. Тя и сега не е с мен… Ще дам възможност на лишеите и мъховете да я налазят. Виждам как разни изхабени пажове със стичащи се по брадичките им лиги се навъртат около нея. Става ми хладно...
Почти виждам как след края на благотворителната вечер тя се качва в колата на някой от тях и потеглят към закътан хотел. И там сладострастно взаимно се облизват…
Вече не ревнувам. Не и в онзи праволинеен нередактиран вид. Все едно да се заканваш на смъртта. Или да предизвикаш на дуел с шпаги неизбежното. Страхът от смъртта и драмите породени от ревност са несериозно занимание. Явно с годините ставам все по-съвършен. Отчуждавам се напълно от изначалното човешко в мен.
Съзнанието е двигател. Работи единствено с гориво от мисли. Натрупаните в емоционални аварии километри го амортизират.
В този си живот няма шанс да убия от ревност. Нито да се самоубия.
С удоволствие бих гледал как Рая го прави с някой друг. Веднъж ѝ го намекнах. Отвърна ми, че не я обичам. Естествено, че се шегувам...
…..
Понякога държа на думите си. Вече съм навън. Прекрасна вечер. Разумът ми се носи върху научно фантастична вълна. Чувствам се нереално. Доволен съм, че излязох. Нощ е.
Някъде пронизително проплака дете. Гласът му се умножи по сто. Шумът наподобява препълнен двор на детска градина. Посоката, от която идва шумът ми е неизвестна. Може би го чувам само аз. Животът вероятно ми поднася поредна си метафора. Нали и аз все чрез подобни изразни похвати му се оправдавам…
Всичките ми приятели ме чакат в един ресторант. Не дойдоха да ме гледат. Не настоях. Виждали са ме достатъчно пъти как пея. Жените им обаче са вътре. При Рая. Там, откъдето излязох. С „взлом“...
Имаме уговорка след спектакъла всички да вечеряме заедно.
Няма да отида в ресторанта. Прибирам се. Без мен ще си изкарат по-добре. Израснахме заедно с момчетата. Пораснахме и вече сме само колеги.
Сам съм и не ми липсва никой.
В моментите, когато не съм страхлив, искам да бъда различен.
Имам всичко, а се чувствам мизерник…
Запалвам цигара. С аромат на зелена ябълка, разбира се... В колата. Не съм пушач. Така се вглъбявам.
Потеглям…
Ще пиша. Рая няма да я има поне няколко часа. Не ме питайте как се живее сред толкова думи…
Архитектката ми изневерява, а единственият ми приятел умира. Може би му остава по-малко от година. Злокачествен тумор. Все още не ми се вярва. Изглежда си както преди. Във форма. Решил е да не се лекува. Толкова сме различни. Допълваме се. Никой не предполага за близостта ни. Колегите ми открай време трудно го понасят. Сигурно за нещо му завиждат… Поиска да не казвам на никой. Не беше нужно. Иска да се скрие. Преди тези, които обича да разберат, че скоро ще е мъртъв. Не желае да го гледат как се руши. Предложи ми да го закарам надалеч. Приех. Да му правя компания по пътя, а после да си тръгна. Не се опитвам да го спра.
Рая си има любовник, но това е естествен процес. Аз съм най-несполучливият ѝ проект. В личен план. Всеки ден вижда в моето лице собствения си неопитомен провал. Времето ни заедно изтече. Само да нанеса последните щрихи.
Все още живеем заедно. Дори правим секс по-често от обикновено. Все по-често се заглеждам в тялото ѝ. Някакъв полумъртъв рефлекс. Може би. Сякаш искам да разчета стъпките на другия по нея. По нищо не ѝ личи, че е сексуално раздвоена. Може пък и да не е...
Влюбен съм. Поне така си мисля. Случвало ми се е и друг път досега. Скоро не. На всяка възраст е различно.
Изпитвам силни симпатии към едно момиче. Доскоро не го познавах. Казва се Ада. Не знаех, че съществува такова женско име. Много ми харесва. И името. Деляха ни няколко маси, когато я видях за първи път. Веднага започнах да си представям как точно изглежда докато изпитва оргазъм. Имам навика да си представям подобни неща. Жените изобщо не си приличат. Обратното могат да го мислят единствено повърхностните мъже. Не са еднакви, нито тембърът на гласа им, нито изражението на лицето, когато изпитват екстаз.
Пораствам и губя точна преценка кое e нередно или може би малко извратено. Правилно ли е да заклеймяваме с порицаващи имена неща, за които всички си мислят, но малцина изричат на глас?
Ада изглеждаше така сякаш скоро си е взела душ. Толкова чиста и свежа. Казах нещо глупаво на висок тон и тя деликатно се усмихна. Не беше смешно. Тя не е глупава. Просто ми потвърди, че съм забелязан.
Много интересно произнася малкото ми име. Харесва ми, когато някоя жена се обърне към мен по име.
После пак я срещнах. Случайно. Много силно я желая. Човек желае нещо или някой безброй пъти през своя живот. Това не е сериозна причина да предадеш този, с когото споделяш дома си…
Никога не съм отричал, че съм подъл, но и никога не съм изневерявал на Рая. Тя е първата жена, която ме изпревари.
Все още сме експеримент на НАСА... Съжителстваме. Не знам защо. Присъствието на факта, че се вижда с друг, ме възбужда. По един противостествен и безрасъден начин. Тя е интимна с мен все едно съм единствен. Не знам как се справя. Аз не мога така.
Бях спрял да търся любовта. Примирих се, че съм я открил. Имам всичко, от което имам нужда. Жена ми е красива. В професията си е талантлива. Живея монотонно и безметежно. Не боледуваме сериозно. Не сме бедни. Щастливи сме поносимо. Старая се да не съм неблагодарен. Заради всичко това.
До днес…
Да си обещаеш да не се влюбваш е все едно да си обещаеш никога повече да не се разболяваш. Нали?
Все още карам колата по притихналите булеварди. Слушам смут джаз и си мисля за подлостта. Смирено. Сигурен съм, че можем да живеем и без да сме подли. Но това няма да е живот…
Веднъж Рая ми каза, че никога няма да се омъжи за мен. Аз не съм я заговарял никога на тази тема. Съмнявам се обаче, че ако ѝ предложа брак на някой харизматичен остров или в средновековен замък, ще откаже. Един подпис е нищо пред много снимки с палми в социалната мрежа…
…..
Влизам спокойно в хотелския апартамент. Действията ми са почти механични. Не са в пълен синхрон с това, за което си мисля. Разсъждавам за няколко неща едновременно. Повечето от тях са извън границите на закътания хотел. Не съм напрегнат. Пулсът ми е в граници, но по-скоро се събуждам, отколкото да заспивам. Номерът на етажа е пет. Любимото ми число. Едва ли някой го касае.
В голямата стая на хола е полумрак. Музиката е тиха. Плува наоколо като светулки в безветрена нощ. Виждам ги някъде в далечината. Не бягат от мен, но и не ме приближават.
В чашите, върху стъкления плод на продълговатата маса, кубчетата лед постепенно губят първоначалната си правилна форма.
Седя на фотьойла и отпивам. Една единствена глътка. Устните ми са пресъхнали. Не съм усетил. Двамата стоят срещу мен и нещо тихо си говорят. Виждам по лицата им усмивки. Не е шокиращо, че не ме забелязват. На не повече от две крачки съм от тях. Странното е, че си вярвам, че не знаят за мен...
Не е важна истината, а лъжата, в която се припознаваме…
Имам нужда да запаля. И го правя. Аромат на зелена ябълка… Така картината е пълна. Смъртен съм и греховете ми са част от плана на Всевишния да съществува поне една причина, заради която да бъда сурово наказан.
Пак се усмихват, а тя погалва нежно ръката му. Пулсът ми вече не е онзи, който влезе през външната врата. Не мисля вече за много неща наведнъж…
Целува ръката му, а езикът и пробягва по върховете на пръстите му.
Не познавам мъжа, който я гали по косата. Привежда се и я целува по врата. Тя рязко се дърпа, изхвърляйки стон.
Целува лицето му. Масажира го с устни.
Повечето жени не правят секс така. Тази е завършена порно актриса. Още от първия кадър влиза в роля. Ако съм режисьор, никъде не бих спирал за повторение.
За първи път мразя толкова много някой, който толкова силно ме възбужда. За първи път толкова парещо съм възбуден от някого, когото толкова мразя. Ненавиждам я, защото ме възбужда или съм възбуден, защото я презирам…
Но не е като да гледам филм за пораснали. Много по-лично е. Неописуемо. Пред теб мъж да обладава жена, към която имаш чувства...
Тя седи на дивана, а той е изправен пред нея. Разкопчава колана му и смъква панталоните му надолу. Действията и са смазани като детайли в механиката на атомна електроцентрала. Сякаш няма място за грешки.
Добра е. Него не го познавам. Тя го избра. Така предпочетох. Явно не само аз…
Това, което представлявам в момента, стои заклещено между границата на това да ги убия и това да се присъединя към тях. Двамата пред мен очакват второто.
Много харесвам нейното тяло. Както никое друго до сега. Върви в комплекс с толкова противна душа.
Все още вярвам, че съм нещо повече от само покъртително тленен…
С гръб е към него. Приведена напред. Облегнала е ръцете си на дивана. Крещи, а той стои с лице, прилепнало между бедрата ѝ.
Вече е в нея, а тя се притиска към него. Шумът, който издават, може да изтръгне стон и от музеен експонат…
Напрегнат съм. Не зависи от мен. По-силно е. Чакам първия ѝ оргазъм. Като атеист първо причастие…
Не съм сигурен награда ли получавам или съм наказан.
С Рая първо решихме да го направим в дома ни. После планът се промени. Всъщност тя така поиска. На мен ми беше все едно. Щяло да е грях. Предпочете хотел.
Идеята за всичко беше моя, но знаех, че не е безразлична. По-скоро я изпитвах, отколкото сам да имам нужда от това.
Чашата ми е празна и се изправям. Те ме очакват.
Подминавам ги, защото съм напълно безразличен.
Наистина нищо…
Оставам Рая с мъжа на Ада и си тръгвам.
От Ада знам, че Рая ми изневерява. И с кого.
Влюбен съм в нея. В Ада.
Дано всичко между нас не е само за да си отмъсти.

* * * * *

На един самотен остров съм през зимата. Лежа пред камината и си мисля. Не съм сам. Ада е до мен. Не изпълних това, което си обещах. Да се сбогувам с всички. Щастлив съм с нея. Не изпитвам никаква болка. Лекарите може и да грешат. Няма да им е за първи път с някой такъв като мен. Не познавам по-силно обезболяващо от щастието. Ако изпитам нещо тревожно ще ѝ кажа да си върви. Ще я нараня… убеден съм.
В момента не ми се мисли за това. Разбирам, че отстрани изглеждам твърде алчен, но нямаше как да предвидя, че с нея ще се чувствам така добре и толкова жив. Твърде дълго, за да греша.
Констатирах, че с възрастта започвам да изпитвам едни и същи неща, до болка познати, по коренно различен начин. Сега съм някак по-вглъбен. Всяко чувство остава в мен остатъчен вкус. За дълго. Отделям му повече време. Изобщо не ми е скучно. Потопил съм се в него и плувам. Приемам го като някакъв вид упражнение. Много ми допада. Вече не се сравнявам и не обобщавам.
Телевизорът работи без звук. Буден съм от около минута. Ада ме събуди. В банята е. Къпе се преди лягане и след ставане. Всеки ден. Не знам как кожата и издържа на този терор. Усмихвам се...
Ухае красиво. Сексът с нея ми харесва. На нея пък ѝ харесва отношението ми към нея след секс. Преди ставах апатичен, а сега анализирам. Човек не може да е само действия, а и мисли.
Уморен съм с много топлото си тяло. Малко след това безпаметно заспивам.
Не помня как.

* * * * *

Никой не ме търси. Така искам. Изгубих си някъде телефона.
Признавам си, че изпитвам нужда да се обадя на някой…
Никой никога повече няма да ме намери.
Всяка вечер се храним в малка гиздава кръчма. В нея, обикновени хора, приготвят необикновено вкусна храна.
Покрай къщата, в която сме се подслонили, минава река. Малка река.
Когато се прибираме, минаваме по моста от другата ѝ страна. Малък, дървен мост.
Изоставам. Ада ме оставя по средата и продължава. Гледам я как бавно се движи. Докато стъпи на другия бряг. После поглеждам към водата надолу. Абсолютно сам съм в този момент. Усещам го с всяка пора на съзнанието си.
Виждам сянката си във водата. Течението отнася отражението ми и се отпускам.
Нищо съм и това ме въздига.
Аз съм просто, човек над реката…

© Константин К. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Дните ми с нея са преброени. Не искам обаче да избягам от връзката ни с писък. Ще напиша някакъв по-интересен финал." И финалът наистина е "по-интересен", както е обещал авторът в началото на разказа. И не само, почти невъзможно е да се предвиди и носи особен чар. Сякаш този, толкова недоволен и вечно търсещ, някаква своя истина човек, най-сетне се е кротнал, смирил, защото, кой знае, може би най-сетне е намерил своя остров и избраницата, с която да сътвори своя малък, независим свят. Така ми изглежда
  • Героят е под наркозата на пресищане от имането в изобилие...
    Интересно е написаното!
Предложения
: ??:??