Това, хората, са странни животни. Изобщо не приличат на нас кучетата. Толкова сме различни, че понякога дори се чудя защо живея при тях. Е, вярно е, че ме хранят, но това не е единственото нещо, което ни свърза.

  Много са грозни. Нямат почти никаква козина, а и стойката им е една такава неестествена. Кое друго животно ходи изправено. Никое, доколкото знам. Аз от друга страна съм доста хубав. Виждал съм се в локвите – бял на черни и кафяви петна. Кръстоска съм между самоед и немска овчарка.

  Трябва да призная обаче, че предните им крака са доста сръчни, макар и доста закърнели на пръв поглед. От друга страна могат ли да се почешат със задния крак зад ухото? Не могат. Изобщо не им завиждам, че могат да хващат разни предмети. Аз и с уста се справям много добре.

  Те лаят изключително монотонно. Гласът им няма никаква интонация, никаква емоция и рязкост. Чудя се дали изобщо могат да комуникират по между си. Понякога ми се струва, че могат, но друг път имам чувството, че само си чешат зъбите. Дразня се, когато ми бърборят нещо. Те не могат ли да осъзнаят, че аз само от лай разбирам?

  Хората са сравнително умни. Лесно се поддават на дресировка. Щом започна да си побутвам чинийката, веднага идват да ме хранят. Научил съм ги и да ме чешат, само трябва да им нося разни пръчки. Не мога да разбера каква е ползата им обаче от цялата тази работа. Аз хем се раздвижа, хем си похапна, а те само правят разни гримаси, с които явно изразяват задоволството си.

  А иначе си ги обичам. Пазя къщата им от крадци и гоня бездомните котки. Мисля си, че са доволни от мен.

  Като стана въпрос за къща, тяхната е много по-голяма, но пък дворът си е изцяло мой. Странно ми се вижда, че през повечето време стоят вътре. На двора е много по-хубаво. Аз съм влизал вътре. Там има разни предмети, които издават високочестотни звуци и миришат неприятно. Миризмите в къщата могат направо да ме побъркат. Предпочитам да си стоя навън.

  Детенцето им ми е най-симпатично. Обичам го, въпреки че очевидно е бавноразвиващо се. Вече е на една година, а едва ходи. Аз на неговата възраст вече ходех по кучки. Дано да се оправи, миличкото. Е, то понякога ми бърка в ноздрите и ушите, но не му се сърдя. Толкова е беззащитно, горкото.

  Хората не са много глупави, но понякога не могат да видят очевидното, не могат да помиришат носопомирисуемото и да чуят уходоловимото. Все си лая, че едната от 23–те съставки на кучешката храна, която ми дават, мирише на отдавна умряло животно, а те не ми обръщат никакво внимание. Карат го на принципа “Кучетата си лаят, керванът си върви”. Когато веднъж отказах да я ям, те си помислиха, че съм болен и ме заведоха при един човек, който ми бръкна в задника със някакъв стъклен предмет. Не ги е срам. А, когато на гости дойде възрастният човек, те изобщо не разбраха, че той е болен. Лая си аз, че очите му излъчват болка, че от стомаха му идва миризма на гнило, а те – нищо. Дори сякаш не чуваха, че сърцето на възрастния човек работи неравномерно. Само му се усмихваха, сякаш не разбираха, че скоро ще умре.

  Младият мъж по-често си играе с мен и е по-дружелюбен. Жената също ме харесва, но е по-сдържана. Знам защо. Страхува се да не я изцапам и да не ú съдера чорапогащника. Аз обаче обичам да ú дера чорапогащниците. Тя трябва да знае кой командва в този двор.

  Понякога хората копаят из двора. Не мога да разбера защо го правят. Слагат някакви малки тревички в дупките, а когато ги смачкам, ми се сърдят. Защо? Та нали навсякъде има трева? За какво ви е точно тази? Аз поне знам защо копая – правя дупки под оградата, за да отида при съседската кучка.

  Е, хайде. Чувам приятелката ми как лае. Казва, че ми била приготвила приятна изненада. Трябва да тръгвам.

  Интересни животни са това хората. Харесва ми да ги държа в къщата и да се грижа за тях.