Човекът с маската

Всяко  събуждане е съпроводено с поредната маска. Лицето му не изразява емоция, а само фалш и лъжа. Това е неговият начин да бъде силен и неуязвим. Устните му се извиват в безразлична усмивка, но защо очите му говорят друго? Къде е границата с реалното? Нищо в неговия живот не е истинско, всичко е загубило смисъл. Разминавайки се с него, сякаш се разминах с една сянка, с една самота!Актьорът, чиято главна роля е в пиесата на тъгата и скръбта, живее в тялото на маскирания мъж. Нито една част от лицето му не трепва, играе своя сценарий до съвършенство. Но защо зрителите плачат, когато на сцената актьорът пресъздава комедия? Toй се смее, очите му плачат. Не е ли играта му убедителна, не вярват ли хората в щастливата му маска, изразяваща спокойствие... От очите им капят сълзи, а на сцената пиедесталът на спокойствието издига своя пореден персонаж повярвал, че той ще устиска. Завесите падат, залата вече е празна и последният зрител се е отправил по своя път, а нашият герой - той накъде ще поеме? Събира останките от себе си, сваля костюма на победител и сянката отново остава неговата роба. Пиесите му се нижат ден след ден, час подир час, сцената е единственото място, където  се усмихва, а аплаузите на почитателите са признанията, който го поддържат силен. В публиката стотици лица се смеят на представлението на комика, а никой не знае, че всяка негова усмивка е преглътната сълза. Безсилен да се обърне срещу себе си, актьорът излиза на сцената за поредна вечер, играе ролята в "Театъра на Сенките", сдържайки всяка истинска мисъл, всеки копнеж!Публиката ръкопляска, смее се оживено, а на последния ред в кристалната зала на фалша, кошмарът на комика се сбъдва! Самата болка се смее през сълзи над тържеството на маскирания. Той отново се провали... цветята и похвалите се трупат около "победителя", но можеше ли загубата да бъде по-истинска?Покрусата ръкопляскаше, беше горда със своя талант - та нали именно той погуби завинаги себе си. Тя стана, погледна влажните му очи, погледна публиката, която възторжено го поздравяваше, кимна и за последно си тръгна. Той остана на сцената завинаги...

Eпилог

    Притиска лицето си с горящи длани, за да събере капките, стичащи се по лицето му... пороят унищожи маската. Един актьор не плаче, когато дъждът не се стича заедно с истината!