Посвещавам този разказ на светлата памет на мама

Брат ми беше много хубаво момче. Възмъжа и момите му се лепяха като мухи на мед, но той си избра най-хубавата, най-добрата. Като им се роди първото детенце, направихме такава кръщавка, че смаяхме мало и голямо. Булката ни – същинска Богородица, като гушнала бялото си и русо детенце, от Божията майка по-красива, а брат ми – весел, весел, ходи по масите с една бъклица и с всекиго пие наздравица. Момченце беше и тате подскочи от радост, кръстиха го на него и къщата на мамини се засмя. Снахичката ни беше добро и весело човече, по цяло ден пееше на бебето си, а то се смееше като ангелче. Живеехме къща до къща и чуех ли нежния глас на Димитрия, излизах на двора да я гледам. Тя връзваше люлката на голямата дюля, шеташе около огъня и все се смееше. После булката зачена второ дете и зачакахме да се поднови сега и името на мама. Обаче оня, рогатия, нали гледа отнякъде, завидя ни и сякаш ни прокълна. Първо изгоря на мамини старата къща. Как се запали, какво стана – никой не разбра. Едвам угасихме пожара, без малко да пламне новата къща, че и нашата съвсем наблизо... Димитрия, братовицата ми, много се уплаши тогава. Изведнъж посърна, посивя и спря да се смее. Все си мисля, че от уплахата нещо стана с мозъка ù. Сварвала съм я да гледа огромния си корем с някаква почуда, сякаш не разбираше, че скоро ще ражда и се чудеше какво става с нея. В неделята след пожара отидохме двете на нивата да сеем арпаджик. Един ред изкарахме и тя ми вика: Да се прибираме в село, како, много ме боли главата.

Прибрахме се, Димитрия легна и повече не стана. До сутринта загуби свяст, пламтеше от треска и трепереше, зъбите ù тракаха. Закарахме я в болницата с една каруца, по пътя започна да се мята, на устата й излезе пяна. Мама виеше като вълчица, държеше русата й глава и нареждаше: Димитрийке, снахице, как ще отговаряме пред Бога и пред майка ти, че не те опазихмееее? - Сакън, мамо, - плача и аз, - не думай тъй, ще се оправи, ще видиш! - Няма, чедо, няма, познавам кога смъртта е дошла при някого, ще я изпуснем булката...

Мама позна. Димитрия почина през нощта и малко преди да издъхне, извадиха бебето от нея. Но нали нямаше кувиози тогава, почина и то – осмаче. И брат ми остана млада младина вдовец, с едно тригодишно момченце на ръце. Много ми беше мило – уж братово дете, а сякаш аз го бях раждала, по сто пъти на ден ходех у мамини да ù помагам. Тя, горкана, не беше вече първа младост, боляха я крака, сърцето ù отслабна, кахърите я смазаха. Гледахме сирачето и се заозръщахме за някоя вдовица или стара мома, да има брат ми другарка, а детето – майка. От мъката ли, от що ли, тате получи удар и легна на легло. Мама – него ли да гледа, сирачето ли... и набързо намерихме на брат ми нова жена. Беше стара мома, от далечно село, грозна и тантуреста, ама много била работна, така ни я похвалиха. Влезе в бащината ми къща тая грозница и сякаш кълбо змии се разплетоха на прага. Още не беше добила свое дете и погна завареното. Като се роди дъщеричката ù, съвсем откачи. Бой, бой, бой... колко пъти съм ходила да го спасявам, да не бях аз, очите му щеше да извади. Един ден го чух да вика за помощ и изтичах с все сила – тя го налагаше с пръта, дето подкарвахме кравата. Беше петгодишен, от носа му течеше кръв на тлъсти струи, той се бършеше с ръкавите на ризката и тогава за пръв път забелязах страшния му поглед. Гледаше като вълче, притиснато в капан – зелените му очи святкаха злобно и разбрах, че да беше по-голям и по-силен, щеше да я убие още тогава. Никога вече не видях такава ярост и злоба в очите на дете, готово беше костта ù да прегризе, за да махне проклетия прът от ръката ù...

Така се започна. Вельо, така се казва племенникът ми, ни наплаши, както стръвница хвърля в ужас цяло село. Мащехата му насъскваше баща му, биеха го и двамата, но ако мислиш, че от това стана по-добър – не. По-лош ставаше и още по-лош. Това двойки, неизвинени отсъствия, поправителни изпити – да бяха само те, с мед да го намажеш! Започна да краде още в първи клас, биеше се с децата в училище за няма нищо, в трети клас нападна даже учителката си. След осми клас даже отиде за малко да учи в техникум, значи не е бил толкова непоправим, обаче вече нямаше кой да го завръща, всички треперехме от него. В началото брат ми се поведе по акъла на втората си жена, уж с бой го надвиваха, докато то не им взе страха, но това стана няколко години по-късно. Колкото и да беше невръстен когато баща му се ожени повторно, Вельо промени живота на всички ни. Започнахме да се караме заради него – аз със брат си, брат ми с мама, мама със снахата, после снахата с брат ми, мъжът ми с мен... това дете ни накара да се мразим още преди да беше направило нещо лошо. Само след две години винаги имаше кой да го набие, обаче много бързо не остана никой да го защитава. И кавгите станаха ежедневие, а ние влязохме в устите на хората. Като поотрасна и вече не се даваше на никого да го бие, Вельо стана страшилище. За ада, в който живееха мама и брат ми, научавах от сълзите на мама. Тя видимо се състари, започна да трепери и да плаче без повод, но не ми казваше нищо конкретно. Бършеше очи с крайчеца на забрадката си и тихичко нареждаше: „Димитрийо, снахице, на кого ни остави, само за тегло сме живи още“. Имаше много мълчание в това семейство, много тайни, брат ми се пропи жестоко и престана да споделя с мен. Виждах, че тая омразница не му е по сърце, че я търпи само заради природената си дъщеричка, че синът му вече е господар на положението, но бях със затворена уста и вързани ръце. Оная малка портичка между двата двора се затвори окончателно, никой не смееше да припари у тях. Ако отидех, новата ни снаха ме държеше на вратата и никога не ме покани да вляза. Какво искаш? - ей така ме питаше и блъсваше вратата под носа ми. И това в бащината ми къща! Тате си отиде набързо след удара и мама остана да слугува. Това го казвам точно – беше слугиня на син, снаха и внуци. Много рядко се случваше да съм у дома, снахата да се е смела нанякъде и мама да дойде у нас да си поплаче. Страх я беше от внук ù, смътно се догаждах, че той и на баба си е посягал, но черната магия се беше завързала и около мама. Мълчаха. Мълчаха всички и само малкото момиченце на брат ми, което мама постоянно носеше на ръце, понякога казваше нещо с ангелската си устица: „Бате го наказаха... Мама заключи бате в стаята, той счупи прозореца и избяга... Бате бие на баба шамар...“

Заживяхме в страх. Мъжът ми, хем македонец, куражлия човек – и той се свиваше пред Вельо. Случвало се е племенникът ми да иде отнякъде пиян, връхлита у дома чер като облак и ми нарежда:

- Лельо, сложи ми нещо да ям! Тази вечер ще спя у вас, че ако отида у дома, ще ги избия всичките!

Нагъваше с голямата лъжица, гледаше с кръвясали очи ту мен, ту мъжа ми и преди да заспи на стола, изхриптяваше:

- Свако, що ме гледаш тъй, бе? Страх ви е от мен, а? Треперете, мамицата ви, един ден и на вас ще ви дойде реда!

Затваряхме се в другата стая и дълго си шепнехме в тъмното. Чудех се колко време ще мине още, докато се свърши търпението на мъжа ми и стане някоя ужасия...

Една нощ го видях да вади ловджийската пушка от скривалището и да я слага до леглото. Не го попитах нищо, само се свих на кълбо и зачаках с ужас кога най-близките ми хора ще се избият. Стисках очи, но усещах как става, как взема пушката и отива до вратата. Пияният мучеше отвън, вратата се отвори и чух само един тъп удар. После мъжът ми се върна в стаята и бавно легна до мен.

- Щях да го убия това говедо, но ми дожаля за моите си деца - и изпсува мръсно. - Какво са виновни децата, че твойте роднини са идиоти, че заради тях да гния по затворите!

Гледай докъде могат да докарат човека гадните му роднини! Продадохме къщата, плюхме на всичко, което сме събирали повече от четиридесет години и отидохме да се тъпчем в две тесни стаички в града... Дъщеря ми живее през пътя, но се чувствахме прокудени и бездомни, намерихме си нови приятели, нови съседи, но на мен сърцето ми остана там – в нашия дом, в двора с асмите и вишните, в кирпичената ни къщурка, която бяхме вдигнали със собствените си ръце. Имаше само едно хубаво нещо в това закъсняло преместване в града – спяхме спокойно. По едно време чухме, че Вельо бил в затвора, но за дълго му загубихме дирите, защото за едно много късо време починаха и брат ми, и мама. Брат ми се натрови с менте алкохол (все си мисля, че не беше случайно!), а мама – мама умря от мъка. След погребението на брат ми я взехме при нас, тя няколко седмици ходи из непознатата ù къща, обикаляше чуждия за нея двор, стоеше с часове на портата и гледаше как минават непознати хора. В неделя се изкъпа, накара ме да ù сплета рядката косица на две плитки и като забради черния чумбер, си легна с обувките.

- Мамо, събуй ги тия платненки, дай и да ти облека нощницата, че тогава си лягай!

Беше полегнала толкова кротко, изглеждаше уталожена, с онова скръбно и чисто спокойствие, което излъчват образите на светиците:

- Милице, уморих се да живея, мама. Ще умирам вече.

Придърпа одеялото и заспа. Сметнах думите ù за старческо слабоумие и излязох на двора да шетам. Вечерта влязох да я повикам за вечеря, а тя измърмори:

- Казах им, че ще умирам, те не ме оставят. Какви хора, бе!

И сутринта я намерихме вкочанена.

Като изпратих и нея, се реших най-сетне да отида в София при малката си дъщеря. Пътуването с влак беше истинско събитие в опустошения и нелеп живот, който водех. Вместо да се споим, с мъжа ми се бяхме ожесточили, кавгите около Вельо и моите роднини прераснаха във вражда, започнахме да ровим стари истории и да се караме за неща, станали преди петдесет години. Всеки ден. Ставахме, лягахме, човъркахме из градината, човъркахме си из душите, залисвахме се с малкото животинки, които ни останаха...

Гарата ме натъжи още повече - измазана, спретната, а наоколо такава пустош... Загледах се в малкото пътници – все бедняци като мен, с вехти и очукани обувки, дрехи от магазин втора употреба, беззъби, защото нямаха пари за зъболекар, с проскубани побелели коси, защото нямаше и пари за фризьор. Торбите и куфарите бяха като хората – протъркани и кърпени безброй пъти. Зяпах през прозореца и дъвчех отегчено сиромашките си филийки, и почти бях задрямала, когато стигнахме Горна Оряховица. В купето нахълтаха двама мъже. Държаха се съвсем нормално, но незнайно защо, ме побиха тръпки. Единият се движеше прегърбен, със затворени рамене и наведена глава, сякаш очакваше всеки момент някой да го удари. Говореха тихо, оглеждаха се и непрестанно се ослушваха, като че ли се пазеха от невидими шпиони. На една малка гаричка влакът спря и забрави да потегли. Стана тихо. Някои пътници слязоха, другите останаха да дремят във вагона. Неволно се заслушах в разговора на моите спътници.

- Ти за всеки случай се пази, най-добре да заминеш някъде за два-три месеца. Той няма да удържи, пак ще направи нещо и ще го вкарат в панделата. - и зашепнаха още по-тихо. - Едва ли ще посмее... гледай да си далече от Габрово, като бяхме вътре, той ми се хвалеше, че сестра му и зет му се насирали от страх, като отидел у тях, и му давали всичките си пари...

Заслушах с четири уши. Всичко това ми звучеше много познато – сестра и зет в Габрово, рецидивист, който ги плаши до смърт...

Мъжете продължаваха да шепнат:

- Разправяше, че още в пети клас биел баща си и баба си, а като се върнал от казармата, мащехата му сама лягала при него, за да отърве боя... - и отново долавях само отделни думи... сам се беше кръстил Вельо Великия... никой не му идваше на свиждане... щял да ги побърка... ще ги изколи...

Всичко ми се сглоби в мозъка за секунда. Тези мъже бяха бивши затворници и говореха за моя племенник, Вельо... биел баща си и баба си, имал сестра в Габрово, мащехата сама му лягала, за да не я бие... Това беше същото онова русо и зеленооко детенце, изплашено до смърт от ковчега на майка си, петгодишното момче с вълчият недетски поглед над кървящия нос... побоите над семейството, затвора, в който никой не му идвал на свиждане...

И да ти кажа ли, вече не ме беше страх от него. Досрамя ме. Досрамя ме не защото ми беше роднина, а защото се чувствах и аз виновна, че от русото ангелче, пърхащо в скута на красивата си майка, се пръкна такъв изрод. Сега и да дойдеше да похлопа среднощ на вратата ми, нямаше да извадя пушката и да стрелям срещу родната си кръв, а щях да седна и да поговоря с него. Може би най-сетне щях да разбера защо хората понякога стават такива...