Тиха зимна нощ. Снегът се сипеше нежно като в приказка. Тази вечер беше Бъдни вечер. Семействата се събираха на трапезата с нечетен брой ястия, както традицията повелява. Разговаряха помежду си и на лицето им се изписваше спокойствие и блаженство. С нетърпение чакаха Коледния ден, когато детски смях щеше да изпълни къщите.
Сред цялата тази идилия в голям светъл апартамент живееше Христо. Той беше заможен предприемач. Можеше да си позволи най-хубавата вечеря , най-хубавите питиета, най-хубавите подаръци, но нямаше с кого да ги сподели. На лицето му се четеше самотата и копнежа за някого, с когото да размени две думи.
Седеше сам на богато отрупаната маса и мислите се блъскаха в главата му. Трябваше да направи нещо, за да промени живота си - кариерата му беше успешна, но душата празна. Не знаеше от къде да започне и макар да му се стори глупаво в полунощ си пожела съдбата да го дари с щастието, за което мечтаеше.
На другия ден беше Коледа. Навън снегът продължаваше да се сипе на парцали.
Христо погледна навън през прозореца, беше красиво. Изпълни го желание да се разходи. Облече топли дрехи и излезе. Пред асансьора той забеляза саксия, в която кокетно една китайска роза пръскаше божествения си аромат. Той беше запленен от нея. Това цвете беше необикновено, не беше виждал друго такова никога. Цветът на розата беше лилав, а сърцевината й се разливаше в жълто. В миг му хрумна налудничавата идея да грабне саксията и да я занесе в апартамента си. Но не, той беше всичко друго , но не и крадец. Качи се в асансьора и отиде на разходката, която пожела по-рано, но мисълта за розата не го остави. Инстинктивно Христо пое пътя за дома си и забърза крачка. Надяваше се саксията все още да е там, за да може да й се полюбува още малко. Качи се в асансьора и нервно започна да тропа с крак по пода.
Вратите се отвориха и веднага улови аромата й. Имаше чувството, че го чака. Христо грабна розата и се усети как заключва апартамента след себе си. Постави я на нощното шкафче до леглото. Лежеше с часове и й се наслаждаваше. Поливаше я, подстригваше връхчетата, бършеше праха от листата й, грижеше се за нея така както би се грижил за любим човек.
Така измина цяла година и любовта на Христо към цветето не стихваше.
На 24-ти той забеляза, че розата започва да вехне и направо се ужаси. Не виждаше причина това да се случва. Той я обгрижваше толкова много. Вече беше късно, но реши утре рано сутринта да стане и да отиде в някоя гора, за да събере нова и свежа пръст за цветето с надеждата то да се съвземе. Дойде утрото и Христо вече беше готов да излезе. На асансьора се засече с жена, която не подхождаше на сградата - тук живееха само заможни хора, а тя беше невзрачна и просто облечена. Това събуди любопитството му и той реши да я заговори.
     - Весела Коледа! Не съм ви виждал досега. Новодошла ли сте?
    - Благодаря, Честита Коледа и на вас. Не живея тук, идвам за празниците при родителите си.
      - Хубаво е когато има с кого да споделиш празника. - продължи Христо и една буца застана на гърлото му.
      - Нима вие сте сам на Коледа?
       - За съжаление.
       - Никой не бива да е сам на този ден. Моля заповядайте довечера на нашата трапеза.
      - Но вие не ме познавате. Често ли каните непознати?
     - Не, но вие ми се струвате човек, който заслужава да прекара един хубав празник.
     - А как е вашето име?
     - Розмари.
     - До скоро, Розмари.
И така двамата се разделиха. Христо беше напрегнат. Мислеше за вечерта. Какви ли хора щеше да срещне? Трябваше да иде да купи подаръци за домакините, така беше редно. Това беше голям жест да приемеш непознат в къщата си и да споделиш празничната си вечеря с него. Избра нещо за дома, защото не беше запознат с вкуса им, ще реши да си вземе и нов костюм, за да се представи добре. Вечерята наближаваше и той забърза към вкъщи, за да се приготви. Изведнъж мисълта за розата го стресна, съвсем беше забравил за нея. Тичешком той се прибра и влизайки в спалнята забеляза, че любимото му цвете се беше освежило и съвсем не личеше, че е било повехнало. Това го зарадва и сега съвсем спокоен можеше да се отдаде на празника.
Вечерта започна спокойно и леко дистанцирано, но с напредването на времето бариерите паднаха и разговорите станаха задушевни. Така бързо и неусетно празникът приключи, а Христо вече искаше да види пак Розмари.
Тя беше интересна, различна, някак жива, нямаше нищо общо с бездушните и студени красавици, които беше свикнал да среща.
Така той се престраши и я покани на среща.
Двамата започнаха да излизат, времето което прекарваха заедно беше незабравимо, неописуемо. За първи път Христо усещаше тези чувства, този трепет. 
На една от срещите им, той разбра че Розмари много обича цветята и най-вече розите, но не може да им се радва, защото е алергична към цветовете.
Това много натъжило Христо. Пред него стоял избор между две любими неща, розата или Розмари. Той се разкъсвал, но решил да се раздели с цветето, защото вече иска връзката му с Розмари да мине на друг етап, вече мислил за семейство, а розата била просто цвете. Минала се още една година и на следващата Коледа  поканил своята любима да заживее в дома му, но преди това се сбогувал с розата си и взел саксията. Занесъл я на мястото на което я намерил и се върнал.
На вратата се звъннало. 
"Това е тя". 
Христо отворил и се слисал. Розмари направо сияела, била най-красивата жена, която е виждал, а в ръцете си държала "неговата" роза.
- Няма да повярваш. - казало момичето. -Това е невероятно, тази роза преди 2 години беше подарък от родителите ми за мен. Единствена по рода си, изкуствено създадена, за да не активира алергията ми, но я забравих тук пред асансьора и когато се върнах не я намерих. Днес идвайки я видях точно там където я оставих.
    - На Коледа стават чудеса! - усмихнал се Христо.