Ако имаше конкурс за чудовище, би го спечелила  майка ми. Тъкмо завърших училище, тя реши, че не мога  да ида войник. Спорих, карах се, плаках, молих – не! Цяла армия  близки, познати, роднини бе включена в бойната операция - моето отърваване от родната българска армия. Какво да правя, кандисах накрая. Ща, не ща, трябваше да се съглася, че съм болен от  ужасните болести, дето не мога  да им произнеса името и до сега.

                Но, всяко зло за добро. Започнах работа в Пампорово, че беше наблизо, а и парите не стигаха - сервитьорче, барманче, сладък живот. Майка ми пак не беше доволна и кроеше пъклени планове как да ми вгорчи още по-страшно живота. През ден, през два ми  набиваше като бормашина в главата:

- Мъж трябва да станеш! Мъж в тая къща трябва да се върти. Остави тез лигавите професии, вземи завърши нещо като истински мъж.

Шило в торба не стои, че и моята майка така. Те затова от Василка  я изкръстиха Шила. Нави си  мама на пръста, че трябва да уча в Русия, мъж да стана, да се отделя, тъй да се каже,  и  не намери минута покой,  докато не  осъществи плана.

 Замъкна  ме  при един частен учител, нареди  да изям математиката с кориците и да съм готов да замина за Коми.

- Защо чак там бе, мамо, като е на студено, поне да беше в Аляска - опитах  да се пошегувам аз.

- Защото там ще те уредим без пари - тросна се майка ми.

Такива светкавици видях в очите ú, че  замълчах. Все не ми даваше сърце да ú се опълча. Откакто почина баща ми, не  бе се усмихнала нито веднъж. Бе решeна да бъде и мъж, и жена у дома. Мъжкото в характера ú  ми идваше в повече, но  беше майка, не ми даваше сърце да  я огорча.

Така оттук и оттам – озовах се работник в Коми и студент задочно обучение в Москва. Какво прави моята майка, какво струва, уреди ме и  заминах  есента.

Хей, живот, здравей, здравей! Бях  най-после  свободен. Момичетата се въртяха около мен и аз около тях, естествено. Така се завъртях  обаче около Наталка, че в един прекрасен  ден се оказах баща. Освестих се от запиването и мисълта ме сряза като с нож. До тук добре, ами майка ми? Жив ще ме одере, на парчета ще ме разкъса,  ще  ме побие на кол още на улицата, ако разбере какви съм ги вършил - че дете съм направил, а жена имам рускиня.

 Свих знамената, избутах следването на куц крак, дойде време да се прибирам. Наталка изплака  сълзи като Каспийско море. „Моля те, Ванюшка, остани. Робиня ще ти бъда,  не ме оставяй с малката Василиса тук.” Слушам я аз и сърцето ми се къса от мъка, ама как да я доведа у дома, при това чудовище - майка ми? Пък и къде по-сладко е да си ергенска душа - колко хубави жени ме очакват  в България!

Целунах  Василиса и подпухналата от плач Наталка и се прибрах, кротък и смирен като агънце, у дома.

Майка ми, доволна и  предоволна, прегърна ме и се усмихна най-после.

-  На мама големият мъж, прибра се да свиеш гнездо.

Започнах пак работа по Пампорово -  управител  на една механа. Парици, мадами - лайф! Майка ми пак  недоволно  се разбръмча.

- Трябва да се ожениш, сине! Наживя се в Съюза на воля,  свивай  вече знамена!

И почна „случайно” да води у дома  дъщери на нейни приятелки „да ме запознава”. На мен  хем ми смешно, хем ми копа в лъжичката, че имам  жена и дете,  ама не съм вързан за тях, пък колко е сладко на чуждо!

 Така мислех, ще си живея царски, докато един ден се прибрах и намерих бележка на масата: ”Заминавам за Усогорск. Мисли  какви си ги вършил.”  Краката ми се подкосиха. Седнах отмалял  на стола. Държах листчето и не можех да си поема въздух. Как майка ми бе разбрала за  Василиса? Адрес не им бях оставил  дори. Загадката беше пълна. Остана само да чакам. И да подготвям стратегия. Ще отричам до края. Не ги познавам, не е мое дете, не съм се оженил за нея. А бе как не е мое дете -  то одрало очите на майка ми, носа на баща ми и моята голяма уста. Хубаво детенце е, умничко, ама  рано ми е още за сватба, пък и изстинах към тях след раздялата.

Мина се месец и  майка  ми цъфна у дома с рускинята.  Опитах се да изиграя „ни лук ял, ни мирисал”, но Чудовището кресна срещу мен:

-Това е моята къща! Снахата и внучката тук ще останат. Ти, ако искаш, се махай!

Брей, как работата се завъртя! Нищо, нищо. „Търпение, Ванка”, си казах. То, майка ми Шила никой не може я изтърпя.  Ни Наталка ще издържи, нито детето.

Ама грешни ми били изчисленията. Наталка се залепи като гербова марка към майка ми,  проклетата Шила. „Мамочка това, мамочка онова”, мед ú  капе от устата. Майка ми каже „а”, тя изброи цялата азбука. А Василиса, като се метне на врата ú: „Бабушка милая, бабушка сладкая.” Свършен бях. Дотук беше моят живот.

Излязох на квартира, не върви. Няма кой да те опере, да ти сготви. Видях, не видях, реших да се върна обратно. Пък тя,  Наталка,  се разхубавила.  Поотслабнала. С майка ми на фризьор ходят, нови рокли си купила. 

Прибрах се. Мина, не мина неделя,  майка ми тропна  по масата.

- Казвай кога ще е сватбата! - а очите ú   бълват светкавици и снегове.

- Когато ти кажеш... – отвърнах примирено аз.

- Че аз ли ще се женя, или  ти? - ядосано ме пресече тя.

- Има ли значение, мамо?

- Има!  - отвърна ми  гневно. - Когато ú  поискаш ръката и когато я приеме тя, тогава ще има сватба и ще ти припиша етаж от къщата.

- Само етаж?

- Другият е на детенцето и снахата. Да не си мислиш, че като пукна, ще я изхвърлиш с детето на улицата, както моята свекърва  направи след смъртта на  баща ти?

Мама се сепна и прехапа устни. Едва сега  осъзнах защо след смъртта на татко пресякохме половин България и се заселихме в малкото селище до Пампорово. Защо майка ми не ядеше месо и имаше една рокля за лятото и  само една за зимата. Защо строяхме къща и тя работеше на три места. Защо майката на моя баща не ни се обади никога...

Приближих се към нея, а тя ме отблъсна.

-  Да не си посмял да се лигавиш да ме целуваш! Гледай си жената и златното чедо и си опичай акъла! – и излезе от стаята.

В къщата като златни звънчета се смесват гласовете на Наталка и Василиса.   Майка ми отдавна я няма.  Опитвам се бъда такъв, какъвто искаше тя. И досега за мен е загадка как беше разбрала за внучката. Благодаря ти, мамо!