5.09.2005 г., 15:25 ч.

Чудовището 

  Проза
1156 0 1
2 мин за четене

"И най-добре премислените сметки на мишките и хората не носят нищо освен болка и страдание..."

Робърт Бърнс


Добър вечер, мило мое чудовище! Гладно ли си? Не се бой, ще те нахраня. Винаги го правя. Всяка вечер. Лягам на дървения нар, изгасям свещта и оставям острите ти зъби да смилат просмуканата ми с бира и водка плът на атоми и молекули. Тайничко се надявам, че някоя вечер ще се отпусна в твоите прегръдки, а на сутринта един от двама ни ще е мъртъв. Или на теб ще са приседнали сълзите ми и дълго трупаните отровни женски приказки, отложили се като силнозаразен отпадък по сърцето ми, или на душата ми ще й писне и най-накрая ще отлети от това скапано и обременено с грозота и възраст тяло. Всеки път обаче греша. И двамата с теб продължаваме да живеем, без да знаем защо, с надеждата за поредна порция плътска храна/алкохол на следващия ден. Вегетация, а не живот.

Понякога наистина съжалявам за душата си. Беше добра душа, съчетала в себе си поет, магьосник и влюбен човек... всъщност, това май са три нарицателни за едно и също нещо. Бяхме само тримата в едно тяло... и бяхме добри. Хората ни търсеха, за да чуят съветите и вълшебните ни приказки, жените ни търсеха... и те не знаеха защо, но ни търсеха... Душата обаче е невменяема. От всички налични същества тя избра най-отвратителното - слуз, маскирана като жена, с бляскава външност, но с червеи вместо сърце, сметало вместо мозък и месомелачка вместо вагина. Напразно тялото, което за разлика от душата имаше инстинкт за самосъхранение, викаше, умоляваше, падаше на колене като просяк - душата бе сляпа. Тя не виждаше това, което тялото осъзнаваше - че то, тялото, е прекалено остаряло за детската слуз - нищо, че общата възраст на хората, с чиито чувства слузта се бе подиграла, след като ги използваше за начесване на недозрялото си психическо либидо, бе двадесет пъти по-голяма от моята...

И именно тогава сляпата ми душа умря. За разлика от феникса обаче тя не се възроди от пепелта - подобни неща се случват само в глупостите, писани за Хари Потър. От руините й изпълзя ти, мило мое чудовище. Привързан към теб като към котка, аз забравих да гледам наоколо. Затова ослепях и аз. виждам... или по-точно усещам... само теб и гърления ти рев, койато приемам за мъркане или плач, а на практика е вопъл на прегладнял демон. Живеем в симбиоза с теб. Ти ядеш от плътта ми, а аз се самозалъгвам, че на света има още някой, който ме обича, па макар и заради вкусното ми, подправено с бира и водка месо.

Изгасям свещта, спокойно. Недей да нервничиш. Доър апетит.

Лека нощ, мое самосъжаление.

© Сибин Майналовски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хареса ми. Самосъжалението наистина е голямо чудовище. Само като се погледнат животните... те го нямат и никога не се отказват, без значение какво е станало и какво ги очаква.
Предложения
: ??:??