Чудовището
"И най-добре премислените сметки на мишките и хората не носят нищо освен болка и страдание..."
Робърт Бърнс
Добър вечер, мило мое чудовище! Гладно ли си? Не се бой, ще те нахраня. Винаги го правя. Всяка вечер. Лягам на дървения нар, изгасям свещта и оставям острите ти зъби да смилат просмуканата ми с бира и водка плът на атоми и молекули. Тайничко се надявам, че някоя вечер ще се отпусна в твоите прегръдки, а на сутринта един от двама ни ще е мъртъв. Или на теб ще са приседнали сълзите ми и дълго трупаните отровни женски приказки, отложили се като силнозаразен отпадък по сърцето ми, или на душата ми ще й писне и най-накрая ще отлети от това скапано и обременено с грозота и възраст тяло. Всеки път обаче греша. И двамата с теб продължаваме да живеем, без да знаем защо, с надеждата за поредна порция плътска храна/алкохол на следващия ден. Вегетация, а не живот.
Понякога наистина съжалявам за душата си. Беше добра душа, съчетала в себе си поет, магьосник и влюбен човек... всъщност, това май са три нарицателни за едно и също нещо. Бяхме само тримата в едно тяло... и бяхме добри. Хората ни търсеха, за да чуят съветите и вълшебните ни приказки, жените ни търсеха... и те не знаеха защо, но ни търсеха... Душата обаче е невменяема. От всички налични същества тя избра най-отвратителното - слуз, маскирана като жена, с бляскава външност, но с червеи вместо сърце, сметало вместо мозък и месомелачка вместо вагина. Напразно тялото, което за разлика от душата имаше инстинкт за самосъхранение, викаше, умоляваше, падаше на колене като просяк - душата бе сляпа. Тя не виждаше това, което тялото осъзнаваше - че то, тялото, е прекалено остаряло за детската слуз - нищо, че общата възраст на хората, с чиито чувства слузта се бе подиграла, след като ги използваше за начесване на недозрялото си психическо либидо, бе двадесет пъти по-голяма от моята...
И именно тогава сляпата ми душа умря. За разлика от феникса обаче тя не се възроди от пепелта - подобни неща се случват само в глупостите, писани за Хари Потър. От руините й изпълзя ти, мило мое чудовище. Привързан към теб като към котка, аз забравих да гледам наоколо. Затова ослепях и аз. виждам... или по-точно усещам... само теб и гърления ти рев, койато приемам за мъркане или плач, а на практика е вопъл на прегладнял демон. Живеем в симбиоза с теб. Ти ядеш от плътта ми, а аз се самозалъгвам, че на света има още някой, който ме обича, па макар и заради вкусното ми, подправено с бира и водка месо.
Изгасям свещта, спокойно. Недей да нервничиш. Доър апетит.
Лека нощ, мое самосъжаление.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сибин Майналовски Всички права запазени