Само двамата с нея сме. Вървим по широкия булевард - аз и тази прекрасна и сънена сутрин, която днес, струва ми се, малко позакъсня, докато търпеливо я чаках отвън. Не й се сърдя. Нормално е може би. В края на август сутрините стават мързеливи и вече не са така ранобудни. Излежават се до по-късно, отлагайки задълженията си, доколкото могат. А това е още една възможност за слънцето и уморените му лъчи да си отдъхнат малко. Дадоха толкова много от себе си напоследък.

И въпреки това ето я - тича задъхана пред мен. Закача се палаво с рошавото куче, което един чичко с поглед, който крещи „Бях нощна смяна“, е извел на разходка. Точно в момента песът не е особено любезен и не й обръща внимание. Заровил е мокър нос в нещо много важно, което се намира под близката пейка. Рошавата му опашка е като палка в ръката на опитен диригент - маха насам-натам. Каква музика само!

Две момичета правят сутрешния си крос, нахлузили големи слушалки на ушите си. Толкова са погълнати от ритъма на джогинга, че останалият свят не съществува за тях, както и те за него. Виждат само алеята, по която тичат, която води някъде много навътре в душите и в мислите им.

Около нея някой небрежно е разпилял първите пожълтели листа, окапали от чинарите от двете й страни. Тези горди и мъдри дървета мълчаливо стоят по местата си толкова много години. Знаят и помнят толкова много. По кората на едно от тях, кой знае кога, нечия ръка трепетно е издълбала с нож две букви: А+В. Какво мило и старомодно обяснение в любов! Двама души, които се обичат и едно дърво, превърнато от тях в безмълвен свидетел на заклинанието им за всеотдайност.

Ако не се лъжа, хората днес си показват по различен начин, че се обичат. Чудя се дали любовта е същата, както преди. Не мисля, че тя се променя, защото съм убеден, че няма по постоянна и константна величина от нея самата, неподвластна на времето и капризите му. Любовта никога не остарява. Вярвам в това.

От другата страна на улицата се носи издайнически аромат на печени чушки. Един енергичен старец с анцуг и синя грейка без ръкави е извадил чушкопек пред гаража си и малко мрежесто чувалче с червени пиперки. Започнал е рано този сакрален български народен ритуал, който обикновено се изпълнява през тази част от годината. Очаква го дълъг ден, защото печенето на чушки изисква филососко търпение, математическа концентрация и нежна грижовност. Поколения българи владеят тези магически умения и ги предават по наследство на децата си, като истински джедаи.

Напрягам се да чуя шума на автомобилите и автобусите, но уви - няма ги наоколо. Сещам се, че светофарът явно ги е задържал в момента на кръстовището зад гърба ми. Като че ли проверява дали хората в тях са готови да приемат и оценят по достойнство своя безценен подарък - поредният нов ден в края на лятото. Толкова често забравяме да сме благодарни за тези уж "малки" неща, които за съжаление приемаме като даденост. Унесени от инерцията на измамното си усещане за недосегаемост. А те, за наше съжаление, са нещо съвсем различно, белязано с баркода на необратимостта.

Виждам как на терасата на близката къща някой е прострял едно поизбеляло родопско одеяло. Майка ми ме завиваше с такова, когато бях малък. Явно лятната му ваканция е към края си. Време е за пореден път то да даде всичко от себе си в услуга на техни величества собствениците си.

Усещам лек хлад и настръхвам. Добре, че се облякох преди да изляза. Вдигам ципа на суитшърта си догоре. Добре ми е така. Валка все се шегува с мен, че съм зиморничав, но какво да се прави - такъв съм.

Отнякъде до мен достига студен вятър, който бързо се шмугва в клоните на дърветата. Забелязал съм, че обича да прави това палавникът му с палавник.

Чувам го как нахално шумоли в изплашените листа. Пречи им, намесвайки се грубо в разговорите им. После, някак от само себе си, всичко това се превръща в една хармонична симфония, която носи усещането за особен вид душевен мир и спокойствие.

Отново наостррям слух. Вече съм сигурен - чувам есента.