ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ, АКО БОГ Е ДЕТЕ...на брега на реката на времето...

         Нали си спомняш, че хартиените корабчета стигнаха до лагуната, където крушението  на ценности, системи и възгледи изхвърли  многострадалния ни герой? Но жената , която ги изпращаше, не узна това. Той просто се съвзе на брега, стана и си тръгна.. Аз обаче знам какво стана с нея, защото съдбите им са свързани и каквото съсипва единия, унищожава и другия. А надеждата за него е лъч светлина и за нея...

 ...Докато мъжът ловял корабчетата от хартия и четял написаното, жената , която ги изпращала, минавала през едни от най- тежките събития в живота си. Дълго време прекарала на място, обладано от дявола, обитавано от зомбирани души, озлобени и слепи. Напразно се опитвала да се опази, да се бори. Крехкият й дух се люшкал като пламък на свещ и ту се разгарял, ту почти загасвал... нямало кой да постави шепата си около него , за да го запази.

         Молела се на Бога да й изпрати знак, просветление, да й посочи изход. Усещала, че силите я напускат, че ще се срине и поддаде, ще се пречупи. Поискала от  Всевишния да й позволи да избяга, да престане да се бори. Дълго плакала и гледала течащата вода, по която  плавали нежните й послания до далечния любим. Очите й се замрежили, само светли петна от последните лъчи играели под клепачите, почти забравила за обичания мъж, вглъбена в нещастието си. Обвинили я несправедливо и я заплашвали, въпреки че все още нищо не можели да й сторят... докато реката я приютявала край водите си. Не можела да търпи тормоза на клеветите и обидите, публичното лицемерие, наглостта на страхливите и подлизурковците. Избягвали я, извръщали глава, за да не чуят поздрава й. Защото тя поздравявала всички и се усмихвала на всички.

     Знаела, че никой няма да я защити. Искала да тръгне по течението и да стигне до някое различно място, до непознат бряг. Тя била вече една сломена, а някога силна жена.

      Искала да изчезне завинаги, но нямала куража да посегне на себе си, нито да изостави окончателно обичаните хора. Мислела, че те ще й простят бягството, ако е жива, че дори и да не могат да й помогнат, няма да й пречат и няма да я намразят. Имала нужда от любов.

      Боже, как имала нужда от любов!

       “Да можех и аз да срещна хартиено корабче...пожелала си тя, поне едно! Но кой ли ще ми го изпрати!”

        Дълго  плакала на брега. Почти се стъмнило и трябвало да се прибира, макар че никой не я очаквал. И тогава го видяла!

        Малко смело корабче от вестник по течението!

        Влязла във водата и го хванала. Било мокро, но още здраво, като истински боен кораб.

        Разгънала го. На парчето вестник имало голяма снимка на мъжа, когото обичала...

        Изтръпнала. Това бил  Знакът. Бог търпеливо изпълнил молитвата й.

       “Този човек страда много повече от мене, казала си жената, никога не мога да понеса толкова, колкото е понесъл той. Беше презрян и отритнат, премина през ада, а аз не съм дори и в преддверието. Той устоя, макар и съсипан, и се смири! Нима ще го предам и ще избягам? Благодаря ти, Боже, за Знака и за това, че можах да го разбера!”

        Пак заплакала, но със сълзи на умиление, екстаз и облекчение, сълзи на катарзис и пречистване. Изгладила с пръсти мокрото парче хартия и дълго я гледала...

            ....

        Малко по- нагоре по течението, група деца все още пускала хартиени корабчета по реката. Всички потъвали, само едно се преборило с вълните.

         Момчето, което го направило, въодушевено извикало:

         “Успях! Изпратих го и може да е достигнало до мама и тя вече няма да плаче толкова.”

         В тъмните му очи блестяла толкова искрена радост, че залезът сякаш получил отсрочка и светил на момчето, докато се прибере у дома.

       Още когато затворило вратата, момчето погледнало към скрина и го видяло. Хартиеното корабче, което жената сгънала наново.

    “Знаех си, че ще стигне до тебе! Знаех си, че непременно ще влезеш във водата, за да го прибереш! Мамо, аз го  направих както си ме учила. Другите не успяха, макар че много добре им обясних. Исках да ти изпратя спасение, както ти правеше  доскоро...за хора, които никога няма да узнаят, че ти си ги спасила...Направих го, защото реката придойде от сълзите ти...”

    Ако Бог е дете...

на брега на реката на времето,

на брега на река от сълзи...

  Той е също  река от послания,

трева, напоена  със скръб....

  Ръка на поет, ваятел на думи и утешения.