Чувам те, ден шести, Говоря си с хлебарка

          ЧУВАМ ТЕ, ДЕН ШЕСТИ, ГОВОРЯ СИ С ХЛЕБАРКА

            Понякога си мисля разни неща, направо много шантави, но какво да правя  , казах ти, че живея сама. Но не споменах, че това ми харесва, колкото и да не ти се вярва. По едно време ме бяха нападнали хлебарки, напаст  повсеместна, въпреки че изследвах всички възможни пролуки и ги запуших грижливо.Купих едни миникапани от аптеката, наистина, хванаха се доста гадини. Стоях и ги гледах  и започнах да...                  

                        ДА, започнах да си говоря  с хлебарка

        Може  и да ценя екологията като наука и да се възхищавам на природозащитниците, но не мога да си представя да разговарям спокойно с една от тия твари. Може би тя би искала да ме заговори, преди да я стъпча. Да си представим, че усещам предсмъртните й вибрации и разбирам какво ми казва.

 - Слушай, не си права, че искаш да ме убиеш!

 - Защо, след като мога да го сторя?

 - Защото нищо не съм ти направила. Аз и моето семейство водим полугладно съществуване , тъй като ти затваряш всички храни в хладилника или в кутии и пакети, до които  нямаме достъп. Задоволяваме се с някоя тук там останала трохичка, незабелязана от прахосмукачката ти, но ти и на това не си съгласна!

 - Пълзите навсякъде и разнасяте микроби!  

 - Принудени сме от глада . Ако се храним нормално, а не с боклуци, ще полагаме повече грижи за личната си хигиена. Освен това не се пъхаме в леглото като бълхите и не висим по стените като паяците да те излагаме пред гостите, че ти рядко поглеждаш нагоре с метла в ръката!

 - Ако влезете в Червената книга, няма да ви закачам!

 - Да, да, като че ли е възможно! Там са се намърдали всякакви пернати връзкари...

  - Какво да се прави, хората винаги са обичали повече птиците от насекомите, а  те са, които пишат книгите...Да си чула някой да си гледа въшка в клетка?

   - Моля те, не започвай пак с тая умствена гимнастика! Знам , че хората са почти толкова умни като нас, а ти си по- развита от средния човешки екземпляр..

    - Кажи поне едно животно, което да зависи от тебе, което да не може без тебе! Ти си излишна и трябва да умреш!

    - Аз не преча на никого, колко пъти трябва да го повтарям!

   - Пречиш на мене, а аз съм господарката на къщата и определям  правилата.

   - Стига,моля ти се, престани да се налагаш със сила, това сега не е на мода! Защо не приемеш и чуждото мнение? Нали всеки има право на глас!

    - Така е, но някои го упражняват непосредствено и само преди смъртта си.

   - Значи, съм осъдена? И няма никаква надежда?

   - Не можеш да ме трогнеш, не разбра  ли? Поне не се мъчи,тежко ми е да слушам как не ти достига красноречие...

   - По дяволите тоя свят, където господства правото на силния! Ако знаех, че така ще свърша, ако не вярвах в силата на справедливостта, щях да се нагълтам с най-смъртоносните инсектициди и да се самоубия публично! Но времето на такива  изпълнения отдавна мина...Нали уж преминахме към всемирна харта за равновесие!

    - Как ли не! Не съм чувала за такава измишльотина, а аз редовно чета новините.

     - Няма ли някъде покой за бедната ми глава? Няма ли да премине мощен, пресякъл хиперпространството  кораб и да кацне на тая маса, а от него да излязат представители на междугалактическото дружество за защита на хлебарките? Или някой от междумъглявинния антипестициден комитет?

     - Не се и надявай! Няма ги в разписанието на космодрума, а щом някого го  няма там, няма го  никъде. А и масата ми не може да служи за нелегален космодрум, още повече, че нито една развита цивилизация не може да пробие осемте етажа над нас, дори и за да спаси себеподобен!

     - Поне да беше някоя чистофайница, нямаше да ме е яд. Щях да си кажа, че имаш убеждения, макар и стигащи до фанатизъм. А ти ме убиваш ей така, по навик. Дори не ме мразиш, дори не си убедена... така постъпват най-големите садисти! Веднъж удави девет мои роднини в легена и дори заведе дъщеря си да ги види. С това завинаги порази психиката на бедното дете...

     - Стига! Приготви се да умреш!

    - Нима?- и тя се шмугва под дивана.

       Побеснявам от яд и се готвя да го отместя. Удрям си крака, а той посинява. Представям си как се хили доволно от някоя дупка. Но не мога да използвам “Райд‘, подписах документ за забрана на оръжията за масово поразяване. Пак ще действам с конвенционалните-палка, обувки...

           Но не се отчайвам. Битката  дори не е загубена. Само отложена във времето. Така де, всичко си има граници, моята търпимост също. Но ако по някаква свръхминимална вероятност хлебарките са разумни...