Тони вървеше към смъртта си.
Без да го знае.
От ъгъла, към който крачеше щеше да го блъсне закъсняващ за интервю човек.
От дясната му страна, перпендикулярно на тичащия пешеходец, по булеварда се беше засилил мерцедес, каран младеж с нов автомобил и стар комплекс за малоценност.
Малко преди бързащият безработен да изскочи откъм ъгъла и да изблъска Тони в платното за движение, някой сграбчи обречения на смърт за яката и го издърпа рязко назад.
Младежът се задуши и реши, че го нападат, когато безработният изскочи пред него. Буквално се вряза в мястото, където беше Тони допреди малко и рязко се спря на ръба на тротоара. В следващата секунда мерцедесът профуча край тях и развя косите им.
Безработният изгледа Тони и неизвестният му спасител, очите му бяха разширени, дишането учестено. Погледна в посока на мерцедеса, който се беше изстрелял край тях и сякаш осъзнал какво щеше да се случи, избяга в противоположната посока. Този път с по-бавно темпо. На лицето му се преди това се беше изписала вина.
Тони посегна инстинктивно към врата си.
Спасителят му го беше пуснал.
Младежът се обърна и видя енергичен старец с бежов, протрит шлифер. Старецът му каза:
-Ти си на ход.
След това се обърна и сви надясно между блоковете.
Младежът още отърсваше от състоянието на шок.
,,Щяха да ме блъснат! После... после да ме прегазят!“
С две думи му бяха спасили живота.
Изтича в междублоковото пространство, но от стареца нямаше и следа. Може би беше влязъл в единия от входовете. Може би...
Обиколи блока, но резултатът беше същият.
Реши да не търси повече.
Върна се на пътя, но не мислеше изобщо накъде върви. Трябваше да ходи някъде преди това, но го вълнуваше в момента.
Старецът го спаси, откъде е знаел, че така ще се случи?
В следващия момент забеляза нещо странно да се случва около него и реши че полудява.
Над главите на хората се бяха появили цифрови показатели. Следваха ги навсякъде, където отидеха.
Тони премигна няколко пъти, но показателите не изчезваха. Виждаше ги съвсем ясно, когато някой пешеходец се разминеше с него. Виждаше ги над колите. Можеше да познае по тях броя на хората вътре.
-Какво да го вземат мътните...?
Каза го на глас, някои от минувачите го изгледаха с изненада, други с присмех.
Показателите показваха различни стойности, които нарастваха с числата в края, подобно на секунди. Имаше две двуцифрени отстрани, и две трицифрени в средата. Тези в началото стояха неподвижно. Последната и предпоследната се движеха с различни скорости.
Не спираше да се пита какво беше това, но така и не можеше да си намери отговор.
Засега.
Продължаваше да кръстосва улиците.
Реши че му е интересно да следи движението на числата над главите на минувачите. Насочи се към градския парк и седна на една от пейките. Някакви тийнейджъри се настаниха на тази до него. Над главата на единия пишеше 17, на другия 15.
,,Това навярно са годините“ – мина през ума му.
-Та на колко ми каза че си? – попита седемнадесетгодишния – беше момиче.
-На седемнадест съм – отвърна петнадесетгодишното момче. Тони трябваше да признае, че младежът изглеждаше по-голям.
-Ами добре, какво ще правим днеска? – попита го момичето и обви ръце около кръста му. Той направи същото.
-Ами може да гледаме филм у нас.
Циферблатите в дясно се движеха възходящо.
-Супер, кой?
-Пуш, много е добър.
Момичето се разсмя.
-Пуш – много смешно. За какво става въпрос?
-Ами за едни със телекинетични способности и други дет` ги гонят.
-Яко – отвърна тя.
Малко след това циферблатът над главата ù започна да се движи низходящо.
Момичето долепи устни до тези на партньора си, а Тони стана от мястото си и се приближи към тях:
-Той е на петнадесет. И не ходи довечера у тях, ще те зарази с нещо, което ще ти се отрази зле. При него е в латентно състояние.
Младежите го изгледаха.
-К`во? - каза момичето.
Другият побесня.
-К`ъв си ти, бе боклук?
Той се изправи, но Тони му каза почти в шепот:
-Сядай!
-Не ми казвай да ся...
Понечи да го блъсне, но Тони го изпревари и другият се озова на пейката.
Смелостта му бързо се изпари, като усети физическата сила на по-възрастният човек.
Момичето гледаше ту него, ту Тони. Обърна се към партньора си и каза:
-За какво говори тоя?
-Де да го знам, за пръв път го виждам.
-Отговори, лъжец!
Тя не изглеждаше особено изненадана от факта, че младежът беше излъгал за годините си, а той изглежда се уплаши и започна да плямпа:
-Да, на петнадесет съм излъгах те и... нещо ми пари на онази работа...
Момичето го шамароса.
-Отпрепка, нещастник.
Изплю му се отгоре.
-Ако си ме заразил...
Тони погледна часовника над главата ù и видя че циферблата отново беше обърнал движението си.
-Засега си в безопасност, а този младеж трябва да отиде да се прегледа. Все още не е късно – каза Тони и след известно време ги остави. Виковете продължиха след него, но скоро затихнаха и младежът видя че двамата се бяха разотишли.
Числатата обаче не изчезваха.
Тони продължаваше да кръстосва улиците, но вече започваше да разбира каква бе цялата работа, колкото и да изглеждаше налудничава.
Старецът го беше спасил и по този начин бе предал нещо, някаква спасяваща животи болест, на него.
Тони беше спасил младежите, но феноменът не беше изчезнал от него.
Явно трябваше да спаси още някой.
Или някои.
Мина край една пейка, където стоеше жена и ядеше нещо. Над главата и имаше часовник. Пред подутия ѝ корем също. Тони не беше осъзнал, че се е загледал в нея и тя улови погледа му. Усмихна му се. Той също.
И двата часовника се движеха възходящо.
Чудеше се как бе разбрал, че момчето има венерическа болест? Когато видя цифрите да спадат, сякаш просто знаеше какво да направи. Е, би могъл и да стигне логически до това заключение, но...
Явно не беше така.
Скоро напусна парка и закрачи между сградите.
Загледа се в отражението си в стъклата, но при него липсваха цифри.
Опита да ги пипне по главите на някои от хората, но напипа само въздух.
-К`во пра`иш бе? - отвръщаха му някои, но той не им обръщаше внимание.
Изведнъж се чу оглушително ,,Пат!“
Той изтича по посока на звука и забеляза, че зад ъгъла беше станала катастрофа.
Тони се приближи колкото можеше до местропроизшествието, заедно други минувачи.
Колите се бяха блъснали странично, хората вътре изпаднали в безсъзнание, а часовниците над главите им бързо сменяха стойностите си към по-ниски.
Скоро дойдоха две линейки и няколко патрулки. Започнаха да изкарват пострадалите.
Имаше двама тежко ранени, други не чак толкова. Първите качиха в една от линейките, която потегли на момента.
Часовникът на единия намаляваше, но все още имаше време. Този на другия се занули, малко след като затвориха вратите и потеглиха.
Другите бяха добре. Тони разбра, че няма какво повече да търси тук и си тръгна от местропроизшествието.
Чувстваше се зле от видяното.
Но не толкова зле, колкото щеше да се чувства, ако не беше взел участи в следващото събитие.
Вървеше покрай наскоро ремонтирана сграда. Съвсем скоро видя жена пред банкомат, а часовникът над главата и...
...изтичаше бързо...
...беше на свършване.
Тони не губи секунда време. Сграбчи жената и я издърпа от банкомата.
В следващата секунда една плочка падна пред тях и се пръсна на парчета.
Плочка от обновената сграда.
Тони погледна нагоре и пусна жената. Празното квадратче от плочката се виждаше съвсем ясно.
Жената се отскубна от Тони, а той ѝ каза:
-Вие сте на ход. Радвам се, че не бяхте в онези коли и успях да направя нещо за вас.
Тя дишаше учестено, а очите и бяха разширени и не мигаха.
-Аз... аз... вие...
-Аз ви спасих. Не му мислете много и действайте.
Тони гледаше над главата ѝ – цифрите бяха изчезнали, но за сметка на това вероятно сега тя виждаше неговите.
Шокът още не ѝ позволяваше да говори, но това даде на Тони достатъчно време за да си тръгне, без жената да го проследи.
Младежът се прибра вкъщи благополучно и спокойно.
На следващия ден, жената от своя страна спаси друг човек, който спаси стареца, отървал Тони. Старцът отново спаси други хора, един от които отърва Тони за втори път.
Младежът беше изненадан, но не чак толкова. Прие мисията си със знанието какво трябва да прави. Така мистериозната веригата от спасения, която се нижеше като кръгове един в друг, създадени например от бумеранг, продължи да се плете и да преследва целта си. Която беше да уравновеси дисхармонията в свят, където съотношението живот-смърт бе достигнало застрашително несъответствие.
К Р А Й
© Пресиян Пенчев Всички права запазени