Момичето се бе свило на разхвърляното легло и сълзите му мокреха възглавницата. Крехкото телце се тресеше от безгласните ридания, а тъмните маслинови очи бяха потъмнели от страх и мъка. Знаеше, че един ден това ще стане, но гледаше да не мисли. Вратата на стаята се отвори и лъч светлина проряза мрака, като освети булчинската рокля, преметната на стола до леглото.
– Магдо, стига плака! И да плачеш, и да не, знаеш, че трябва да те омъжим! Дума сме дали.
Старата циганка приседна на леглото до свитото момиче и нежно погали разпилените по възглавницата къдрици. От гърлото й се отрони дълбока въздишка.
– Не искам, мамо! Не искам да ходя там!- Магда скочи от леглото и блъсна стола, роклята падна на земята и момичето я изрита в ъгъла.
– Тихо, чедо…тихо…баща ти да не чуе, че ще играе колана и по теб, и по мен. Знаеш, че са те платили вече. Дума е дадена още когато беше съвсем мъничка. Това е нашата орис. И аз плаках, като ме ожениха, а бях по-малка и от теб. Колко бой отнесох и от свекъра, и от ...