9.05.2017 г., 12:02 ч.

Циганска песен 

  Проза » Разкази
1797 1 9
12 мин за четене

Вярваш ли в магии?

Аз съм от хората, които обикновено намират логичен отговор за всичко, което се случва в живота. Не съм от най-религиозните, но вярвам в чудесата на изцелението и пораждането на нов живот. Но магията за мен е нещо различно. Магията за мен означава да сториш нещо със замъглено съзнание, сякаш някой друг действа чрез теб, сякаш някой ти нарежда какво да вършиш и ти като роб на нечии чужди думи изпълняваш. Само по този начин бих могъл да опиша онова, което се случи. Беше ми направена магия. Циганска магия.

 

Отраснах в една прекрасна малка къща на село, близо до града. Домът ми се намираше до гора, през която минаваше буйна река с чисти като сълзи води. Обичах да се разхождам сред природата, да сядам под някое дърво и да чета книга, слушайки течението на реката. Това уединение ме караше да потъвам в един чужд свят. Свят, в който всичко бе възможно да се случи. И вярвах, че съм способен да постигна онова, за което мечтаех.

Родителите ми бяха бедни, но успяха да ми дадат образование. Аз исках обаче да се развивам още. С малко спестени пари се преместих в града. Започнах работа в една библиотека и успях да продължа обучението си в университет, където завърших филология. Превърнах се в единствения от семейството, взел диплома за висше образование. Бях много горд със себе си. Ала след всяко щастие идва нещастие. Като неписан закон в природата, играта на радост и сълзи е като плочките на доминото – когато падне едната, няма начин да не удари другата, за да я последва.

Баща ми почина от инфаркт. Трябваше да се върна на село при майка ми, която не можех да оставя сама. За известно време се примирих, че трябва да се лиша от мечтите си и живота в града, с който вече бях свикнал и ми харесваше. Но бързо успях да се адаптирам отново към спокойствието и монотонните дни, които имах в родното си място. Това ми помогна да събера мислите си и да започна да пиша. Чрез писане изкарвах пари, с които да осигурявам прехрана за мен и майка ми. В един вестник публикуваха мои разкази, които за голяма изненада на мнозина, добиваха популярност и бяха харесвани.

Помня, че веднъж майка ми ме попита как виждам живота си след година.

- Искам да бъда писател – отговорих ѝ. - Мисля, че открих това, което ме кара да се чувствам наистина щастлив, докато го върша. Но искам да имам и книжарница, където да съм постоянно заобиколен от книги. Да идват при мен хора, които да съветвам според вкуса им каква книга би им харесала.

- А семейство? Не си ли мислил за това?

Да, вече бях на двадесет и шест години, но у мен още гореше онзи младежки пламък на мечтите и желанието да гоня вятърни мелници, докато не открия истинско съкровище. Исках да създам семейство, да свия свое собствено гнездо, но не мислех, че моментът бе подходящ за това.

 

Един ден в началото на лятото, селото осъмна в недоволство и протести. Хората бяха ядосани и уплашени за сигурността си. Цигански катун се появил край реката. Пътуващи цигани решили да останат за малко край селото ни, преди да продължат отново по пътя си. Това се беше случвало и преди, но още когато бях малък. Помня, че когато не слушах, майка ми казваше, че ще ме остави да спя навън и тогава циганите ще ме отведат с катуна си и никога повече няма да се върна у дома. А ето че сега те отново бяха тук...

Не мислех да ходя да любопитствам и да ги гледам като атракция, но ми беше интересно да погледна за миг как живеят. Понякога съм си мислил какво е да имаш живот като пътуващите цигани. Да си номад, без дом и земя, която да наречеш родно място, защото целият свят е твоето вкъщи. За това отидох в гората да се поразходя.

Те се бяха настанили точно там, където обичах да сядам край реката с книга в ръце. Бяха опънали палатките си, бяха наклали огън, над който вреше котле със супа. Каруците им бяха пълни с багаж, който може би бяха събирали от различни държави. Носеха се звуци от странен език, който не можех да разбера. В една от палатките се чуваше музика от цигулка и дайре. Наоколо се разхождаха жени, облечени в рокли с ярки цветове и кърпи на главите. По ръцете им блестяха златни гривни и пръстени. А мъжете бяха край реката с въдици и ловяха риба, която после щяха да опекат на огъня.

Реших, че не е добра идея да ме виждат скрит в храстите и за това си отидох вкъщи. Не казах на майка ми, че съм ги наблюдавал отблизо, но я слушах безмълвен докато се възмущаваше колко нахални са циганите, че са крадци и оставят след себе си само мръсотия. Дори казваше, че много хора от селото се страхували за децата си, за да не ги отвлекат номадите с катуна си. Що за глупости бяха това?! Та те често изоставят собствените си синове и дъщери по сиропиталища! За какво биха взимали чужди деца?

На следващия ден трябваше да отида до пазара, за да купя някои продукти за вкъщи. По сергиите имаше изложена оскъдна стока, но всичко, което се продаваше бе произведено от хората в селото. След малко забелязах как всички застанаха нащрек. Обърнах се и видях три циганки, които приближаваха към пазара. Искаха да купят малко плодове и зеленчуци. Продавачите им дадоха от стоката си, но ги гледаха с презрение и ненавист. Хората бяха предубедени.

Една от трите жени, най-младата, беше някак... по-различна. Не можех да преценя възрастта ѝ, но може би беше на около осемнадесет години. Кожата ѝ беше с цвят на карамел. Имаше нежни черти на лицето. Устните ѝ бяха плътни, покрити с дебел слой червено червило. Очите ѝ бяха някак... неземни. Цветът им беше между син и сив. Сякаш бяха стъклени, а зад тях имаше цяло море, което можеше да се излее и да удави всички ни. Беше облечена в зелена рокля на жълти цветя. По ръцете ѝ дрънчаха множество тънки златни гривни, а на ушите си имаше големи обеци. Излъчваше някаква мистична красота. Беше като самодива, която пленяваше съзнанието и сякаш... омагьосваше с очи.

Тя ме забеляза. Усмихна ми се дискретно. Стоях стъписан на мястото си и не можех да помръдна. Бях като вкаменен от Медуза, поглеждайки в очите ѝ. Една от по-възрастните жени бутна вяло ръката на магьосницата, за да спре да ме гледа. Набързо купиха това, за което бяха дошли в селото и тръгнаха отново към лагера край реката.

През следващите три - четири дни, не се чувствах добре. Бях на легло и не можех да стана. Имах висока температура и постоянно бях облян в пот. Пред мен се разиграваха нереални сцени с фигури от книгите, които бях чел. Случваха се странни и необясними неща. Съзнанието ми беше замъглено. Сякаш някакъв паразит се бе настанил в мен и изяждаше бавно разсъдъка ми. От време на време, когато отварях очи, виждах притесненото лице на майка ми. Исках да ѝ кажа нещо, но не успявах. Бях омагьосан!

Една нощ се събудих и почувствах, че вече съм добре. Станах от леглото, огледах се и видях, че майка ми е заспала на стола до прозореца. Завих я с едно одеяло и погледнах през стъклото. Беше ясна вечер и пълната луна докосваше със сребристата си ласка всичко навън. Изпитах желание да изляза, за да подишам малко чист въздух. Взех си връхна дреха и излязох от къщата.

Докато вървях, сякаш луната сама осветяваше пътя, по който трябваше да мина. И поех пътеката към гората. В онзи миг всяко листо, всяко клонче, всеки стрък трева ми се струваше различен. Всичко бе окъпано в сребриста светлина и имаше магически вид. Радвах се на тази красота и дишах дълбоко от нощния въздух. С лекота стигнах до реката, без дори да се спъна в някой камък или да се объркам, заради нощните сенки, падащи от дърветата. И тогава застинах на мястото си.

Видях една богиня, която се къпеше във водите на реката, сгушена под нощното небе. Кожата на голото ѝ тяло изглеждаше като кадифе, посипано с брокат. Черните ѝ коси приличаха на гарванови пера, върху които се отразяваха лунните лъчи. Формите ѝ бяха изваяни като от глина – пищни, съблазняващи. В следващия миг тя усети присъствието ми. Обърна се уплашена и се взря в мен. Очите ѝ сякаш светеха. И ги познах. Познах онези стъклени синьо - сиви очи. Беше циганката от пазара.

За момент сякаш се поколеба как да постъпи. Може би си мислеше да избяга, защото покри с ръце голите си гърди. Но всъщност не помръдваше от мястото си. Помислих си, че ако се разпищи, само за миг ще дойдат мъжете от катуна и биха ме убили без дори да се поколебаят. Но тя не викаше. Не издаваше нито звук. Накрая разкри отново гърдите си, спускайки ръцете си надолу и остави дланите ѝ да минат под повърхността на водата. Гледаше ме предизвикателно. Подканваше ме с поглед да вляза в реката при нея.

Свалих дрехите си и тръгнах към водата. Направи ми впечатление това, че обичайното течение го нямаше. Реката беше спокойна, като заспала и сънуваща прекрасен сън. Доближих се до циганката и не устоях на изкушението да я докосна. Ръцете ми се впиха в меката ѝ кожа. Тялото ми желаеше нейното. И се поддадох на магията. Оставих се да потъна в страстта на онази магьосница, без да се интересувам от нищо друго, освен от този миг.

Малко по-късно тя тръгна към брега. Не си бяхме разменили и дума. Не знаех името ѝ, не знаех нищо за нея. Дори не бях чул гласа ѝ. Познавах само тялото и целувките ѝ по устните си. Оставих я да излезе от водата. Наблюдавах я докато се обличаше и потъна в сенките на гората, отправяйки се към своя народ. Усещах как сърцето ми бие като обезумяло. Беше развълнувано. Пееше някаква песен, която досега не бях чувал. Циганска песен.

Утрото дойде неусетно. Почти не бях мигнал през остатъка от нощта, която прекарах в леглото си. Когато майка ми се събуди, се зарадва, че вече съм добре. Каза ми, че има да купи някои неща от пазара и че ще ми сготви любимото ястие, когато се върне. Посъветва ме да си почивам през деня, за да укрепна напълно. Реших да я послушам. Не че бях уморен, а просто бях омаян. Омаян от онази жена, от онази вещица.

Същият следобед научих, че из селото се говори само за едно. Циганите са си отишли. Тъй неочаквано както бяха дошли, си бяха заминали. От катуна им нямало и следа. Никой не ги е видял кога са потеглили отново към своето неспирно пътешествие. Хората само се молеха никога повече да не се връщат. А дали щях да я видя отново?

 

Времето летеше много бързо. Месеците се нижеха един след друг. Лятото отмина неусетно, дойде есента, после зимата. Беше сурова зима. В нашето село имаше сняг, който беше заличил всички улици. Студен вятър върлуваше навън, докато всички се бяха сгушили на топло край печките в домовете си и се молеха по-скоро да отмине този леден ад. И така, в молитви и желание да дойде пролетта, март започна да разтапя ледените висулки от покривите и да дава смелост на кокичетата да се покажат от земята.

В нощта на пролетното равноденствие, някой почука на вратата на дома ми. Майка ми се учуди, заради късния час. Надникна през прозореца, но не видя никого. Отидох да отворя. И щом подадох глава навън, осъзнах, че целият ми живот ще се промени от тук нататък. На прага на къщата беше оставена плетена кошница, в която имаше бебе. Беше повито в червено одеяло, а на шията му висеше някакъв амулет направен от дърво във формата на лунен сърп. Бебето ме погледна с интерес. Не се разплака. Гледаше ме втренчено, сякаш се опитваше само с очи да потвърди онова, което се въртеше в ума ми. Онези стъклени очи, в синьо - сив цвят, зад които сякаш се криеше цяло море, което можеше да се излее и да удави всички ни.

© Боян Боев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??