11.08.2020 г., 16:43 ч.  

 CO-вид – 34. Пещерата на дракона 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
637 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
18 мин за четене

                                                    И може би е всеки атом

                                                    галактика с планети – сонм.

                                                    Каквото тук е необятно,

                                                    е свито там в един микрон.

                                                    И мъдреците им чертаят

                                                    света си, в центъра стъкмен.

                                                    И тайните му да узнаят –

                                                    високоумстват, като мен.

                                                          Валерий Брюсов, „Светът на електрона“

 

  Бъдете единомислени; не високоумствайте, а се предавайте на скромни неща; не считайте себе си за мъдри.      Римляни,12:16

 

                                                          Свят Делта, остров Кефалония, 16-ти век

 

  – Опа, по-полека, сестро! – каза дяволоидът и се намръщи. – Така ли посрещате гостите си в манастира? Къде са ви обноските?

  – Ти не си гост, изчадие адово! Ти и нещастната ти спътница! Или ще ми кажеш, че си дошъл с мир? С добри намерения, а не за да ти дам нещо? Това например? – Джиа вдигна високо брошката и от нея заструи ярка светлина.

  Алибей заслони очите си с ръка – толкова силно сияеше украшението, че го заслепяваше. Той зажумя и извика:

  – Ама чакай де, по-кротко! Още и дума не съм казал, а ти – с крилата напред! – той се сепна и се вгледа в бледото лице на жената в черно. – Я виж ти, крила значи! С ангел ли си имаме работа? И с какво съм заслужил честта на тази толкова несвойствена за ангелите ярост? Какво съм направил? Или може би… – внезапна догадка го осени – ще направя? Коя си ти наистина? Откъде ме познаваш?

  – Сестра Ромилия! – вратата на църквата се отвори и оттам надникна една от послушниците. – Чудото стана ли? Лилиите цъфнаха ли вече?

  – Да, Мелания, но сега ни оставú за малко, има посетители!

  – Добре, принцесо, ъ-ъ-ъ… сестро! – рошавата глава на послушницата изчезна и вратата хлопна.

  – Значи ти си принцеса Роксана, дъщерята на Петър войвода! Чела съм за теб! Претърпяла си корабокрушение и си станала монахиня в този манастир – възкликна Оливия.

  – Не мисля, не мисля… – Алибей се взираше изпитателно в жената пред себе си и тя неволно сведе очи. – Виждам крилата, виждам ги много ясно, но има и нещо друго. Тази осанка, тези извивки на тялото под расото… Познати са ми!

  – Какво, да не е някое от многобройните ти завоевания? Монахиня? – намръщи се Оливия.

  – Не, не, сладурче, не ревнувай, няма основания, няма основания! –мърмореше дяволоидът и продължаваше да пронизва с поглед Джиа, от което тя се чувстваше все по-некомфортно.

  – Какво си ме зяпнал? – извика тя и понечи пак да вдигне „Бялата лилия“.

  – Ти не си Роксана! Не си и сестра Ромилия. Какво направи с истинската? Уби ли я? – Алибей поклати глава. – Не, не си, не можеш! Ти си ангел и притежаваш „Милостта“.

  – Не знам какво е станало с нея – каза смутено Джиа. – Вероятно е загинала при корабокрушението. Аз само взех дрехите ù и сребърната тиара с надписа от сандъка на брега.

  – Така си и мислех – каза Алибей и погледна тържествуващо към Оливия. – Имаме измамница, значи! Какво още криеш, Пазителко на „Лилията“? Какво още можеш да извадиш от ръкава на расото си, освен онези смешни змийчета, а?

  – Не се приближавай, дявол такъв! Няма да ти дам брошката! Знаеш, че можеш да я получиш само доброволно. – Джиа насочи украшението и от ъглите отново започнаха да изпълзяват змийчета, а шарката на иконата се размърда и започна да расте.

  – Ха, ха, ха! – смехът на Алибей изпращя като сухи съчки под стъпките на гигантозавър. – С тия трикове можеш да изплашиш само някой невеж пират, но не и мен, наследника на Касиопея! Ти си ангел, не можеш истински да вредиш, съвестта ти не го позволява!

„Но това означава, че няма да ми даде брошката доброволно. За нищо на света! Освен това ми има зъб, а не знам защо. Ако можех да разбера! Има нещо смущаващо в тази ангелица. Нещо тук не е наред!“, съобразяваше бързо Алибей.

  – Виж какво, Роксана, Ромилия или която там си, няма ли да ми кажеш поне с какво толкова съм те разгневил? Аз или онова мое аз, в което ще се превърна след време?

  – С какво си ме разгневил ли? – извика жената и погледът ú мяташе гръмове и мълнии.

  Тя протегна ръце напред, сякаш искаше да сграбчи дяволоида и да го удуши. Настъпваше бавно към него, а в очите ú гореше толкова неистова мъка и ужас, че Оливия неволно се дръпна. Алибей мълчаливо ú даде знак: „Знам какво правя!“ и продължи:

  – Да, да, госпожо! Какво толкова „ужасно“ ти се е случило, че така ме нападаш? Кажи ми, защото смятам да го повторя. Много пъти! – И той се разсмя, гръмко и подигравателно.

  – Ах ти, кучи сине! – викна ангелицата, но нещо пак я спря и тя безсилно отпусна ръце.

  После, внезапно взела решение, се втурна напред, но не към дяволоида, а към вратата. Изхвърча на двора, пресече го за секунди и се затича по стръмния ръб на урвата право към скалите, под които беснееше придошлата от скорошния дъжд река.

  – След нея! – изкомандва Алибей и двамата с Оливия хукнаха нагоре по склона.

  – Къде отиваме? – извика геоложката, докато преследваха тъмната фигура, която вземаше все повече преднина.

  – Не знам! – викна в отговор Алибей. – Но тя знае! Тичай!

  – Пак ли? – промърмори геоложката. – С теб наистина не е скучно и за секунда, любими!

  В този момент фигурата стигна плоската, тясна тераса, издадена над урвата, поколеба се за миг и скочи в сивата, мътна стихия долу.

  След няколко минути Оливия и Алибей също стигнаха до терасата. Геоложката погледна надолу, после към спътника си и поклати глава:

  – Не, не, не… – промълви тя. – Само това не!

  – Да, да, да, скъпа! Довери ми се! Скачай!

  Дяволоидът обгърна със силните си ръце слабо съпротивляващата се жена, бутна я към ръба и скочи заедно с нея.

 

  Старецът Герасим седеше на брега на реката пред Пещерата на дракона, потънал в молитва, както обичайно. Беше облечен в избеляло вретище, препасано  с въженце, придържащо ветреещата се дреха върху изпосталялото му от въздържание и непрекъснато подвизаване тяло. Когато не събираше плодове и билки и не приемаше болни, недъгави и умопомрачени, светият отец седеше пред пещерата и се молеше, точно както днес, в Деня на Света Богородица.

  Това беше специална дата и всички на острова знаеха, че достъпът до местообитанието на отшелника тогава беше забранен. Той нямаше да приема никого. Защото беше Денят на Промяната. Всеки, пристъпил прага на пещерата и допуснат по някаква, известна само на светеца причина, пропадаше незнайно къде – някои изчезваха, други се появяваха, но променени до неузнаваемост и островитяните научаваха за това едва след месеци, и то не за всички. Но малцина бяха удостоявани с честта да преминат Вратата, както я наричаше старецът. Пък и малцина се осмеляваха. В другите дни, освен жителите на острова и поклонници от други краища, го посещаваха за съвет и помощ и монахини от манастира, който той бе основал преди много години1.

  И сега отшелникът беше отправил молитвата си към дъжделивото небе – молеше се за острова, брулен от природните стихии, за отрудените хора, които водеха простичък и изпълнен с усилия живот, но и умееха да се веселят по празниците: за рибарите, които излизаха всяка сутрин в морето – да се върнат живи и невредими при семействата си и да имат добър улов; за скотовъдците – да има здраве, плодовитост и свежа паша за добитъка; за монасите и монахините – Бог да чува молитвите им; за пътуващите по суша и море – да не ги дебнат бури и опасности; за управниците – да са справедливи и да проявяват и милост, да служат добре на народа си; за стари и млади, сираци и вдовици, бездомни и гладни, болни и страдащи; за воюващите на война и затворниците; за намиращите се в скърби и беди и особено за тези, гонени заради вярата – молеше се за всички живи. А за тези, които бяха напуснали този свят, за скъпите покойници, просеше прошка на греховете, надежда за възкресение и вечен живот.2

  Внезапно молитвата му бе смутена от силен плясък откъм реката и след малко мократа до кости Джиа изпълзя на брега, задъхана и с бледо като на смъртник лице.

  – Чадо мое – каза светият отец, като помагаше на монахинята да се изправи. – Защо е било това бързане? Можеше да минеш по пътеката над пещерата.

  – Няма време, отче! Те идват след мен, скоро ще са тук.

  – Не ги мисли тях, дъще! Те ще стигнат там, накъдето са тръгнали. Но ти къде отиваш? Знаеш, че не мога да те пусна в пещерата.

  – Трябва да ме пуснеш! Моля те, това е единственият изход! Не мога да позволя на този дявол да навреди на семейството ми. Ако сега не предприема нещо, той ще ги унищожи. Но като ангел съм прекалено праведна. Мога само да стоя безсилна и да плача. Не искам повече да плача, отче! Пусни ме, умолявам те!

  Джиа се свлече на колене пред стареца и започна да целува края на дрехата му. После докосна изранените му от тръни, изцапани с кал боси крака, и ридаейки, ги покри с косите си.

  – Ще измия със сълзи изстрадалите ти нозе, отче, както в Евангелието. Прояви и ти милост!

  – Ако те пусна, може да загубиш брошката, дете!

  – Не ме интересува, ще се намери друг Пазител. Не мога да допусна някой от скъпите ми хора да пострада!

  – Не можеш да поправиш злото с още по-голямо зло – каза тихо старецът. – Знаеш, че след като влезеш там, връщане назад няма. Ще се промениш. Може да станеш това, което си била в началото и да пропилееш изкуплението. Но всеки има право на избор. Аз мога само да те посъветвам да не минаваш през Гърлото, но решението си е твое. Знай само, дъще, че и той не го иска.

  – Кой той? – Джиа усети как сърцето ú се свива в предчувствие.

  – Този, който понякога говори чрез мен. Твоят любим.

  – Тай? Ти знаеш? Мислех, че не помниш това, което се случва с теб по време на транс.

  – Помня, но като в просъница. За мен е като видение, но същевременно знам, че е реалност: градът с високите здания, които подпират небето, а прозорците им блестят на слънцето като звезди посред ден, ленивата жълта река, която влачи тиня и кал между двата бряга, обуздана в ризница от бледосив камък, островът по средата – потънал в мъгла, покрит с екзотични цветя и диви треви, тихото езеро с платноходки до голямата планина и паркът със статуи на причудливи животни, жълтата кула на Хълма на змията, бамбуковата горичка и къщичката в подножието – с цъфтящите в лилаво дървета насред двора…

  – Замълчи! – Лицето на Джиа се сгърчи от мъка и тя направи крачка към брега.

  На няколко метра по-надолу имаше стъпала, които водеха към входа на пещерата, а от стръмния отвес се виждаха буйните води, които с грохот и пенливи водовъртежи се стичаха стремително навътре и се губеха из подземните лабиринти.

  Старецът понечи да каже още нещо, протегна ръка и хвана несретницата за раменете, опитвайки се да я спре. Ангелицата се извърна рязко, изтръгна се и хукна надолу по стъпалата към бушуващата река. В ръцете на отшелника останаха крилете ú, които просветнаха с прощален блясък, потрепнаха и се стопиха в маранята, появила се над речното корито.

  После от мътната река на брега изпълзяха една зъзнеща и подгизнала до кости геоложка и един много мокър и сърдит дяволоид.

  – Опала-тралала, дребосъче, пак направихме пакост!3 – каза Алибей и издърпа треперещата си спътничка на скалната тераса. После обърна очи към стоящия на откоса старец, вгледа се продължително в него и процеди през зъби:

  – Виж ти, виж ти! На тоя остров май се е сбрало цялото крилато воинство. Дръпни се, старче, от пътя ми! Теб нямам причина да те наранявам. Засега!

  – Само през трупа ми, изчадие адово! Знам какво целиш – брошката!

  – Ама вие всички като че сте се наговорили. Все едно и също ми опявате. Хубаво! Нека ти бъде, както казваш! – изхили се дяволоидът и измъкна берберския ятаган, който все още висеше на пояса му. Замахна и посече стареца, който се свлече по откоса и с плясък падна в реката. Мътните вълни го отнесоха надолу, към входа на пещерата.

  – Интересно, какво става с труповете, когато минат през Вратата? – промърмори дяволоидът. Те с Оливия се бяха спотайвали под скалната козирка, докато траеше разговорът на ангелицата с отшелника и бяха чули всичко. – Сега поне ще проверим. Ако, разбира се, дъртият по някаква случайност не оживее, което е много съмнително. – Хайде, Оливия, да не ти казвам какво следва, вече си знаеш!

  Алибей се поклони комично на половинката си, която направи нацупена муцунка. Дяволоидът махна с ръка като диригент и двамата казаха в един глас:

  – Скачай!!!

  Мътната вода ги повлече към входа на пещерата, а след малко Оливия му посочи стъпалата на брега.

  – Алибей! – извика тя през грохота на водата. – Защо винаги избираш най-трудния и заобиколен път?

  – Знам ли, сладурче! – засмя се дяволоидът. – Сигурно защото обичам приключенията, за това ще да е.

  – Ами ние? Как ще се променим ние, след като излезем от другата страна? За това не помислихме – каза с опасение Оливия.

  – Предполагам ти ще станеш люспест дракон, а аз дяволоид – с рог и опашка, каквито сме си в действителност, без трикове и илюзорна маскировка – отвърна Алибей. – Не се тревожи, съкровище, после ще му мислим. Важното е да вземем „Бялата лилия“.

  След миг двамата потънаха в бездънното Гърло на дракона.

 

 https://www.youtube.com/watch?v=ED6HcHi3aj0

                                                                                                                                  /Следва/

 


 

1. Св. Герасимос Кефалонийски – покровителят на о-в Кефалония. Роден през 1506 г. в град Трикала на Пелопонес в семейство от знатния род Натарас. В младостта си пътешества по Светите места, отива в Константинопол, а после на Атон, където получава монашеско подстрижение. Там живее в пещерата Капсала /килията на св. Василий Велики/ и върши аскетически подвизи. После заминава за Йерусалим, където служи в продължение на 12 години в храма на Гроба Господен. През 1555 г. се преселва в Кефалония и пет години се подвизава в пещерата Ласи близо до Аргостоли. През 1560 г. се мести в долината Омала, където реставрира параклиса „Успение на Пресвета Богородица“ и основава женския манастир „Новият Йерусалим“ с многобройно сестринство. Характерна за него е фразата „Деца мои, пазете мира в себе си и не високоумствайте!“ Съхранила се е пещерата под храма, в която е живял 12 години. Починал е на 15 август, 1579 г. Мощите му са нетленни и благоуханни и се пазят в църквата „Успение на Пресвета Богородица“. Известен е с това, че молитвата към него помага срещу мании и ментални проблеми.

2. По ежедневните сутрешни молитви.

3. „Опала-тралала, Дребосъче!“ – реплика на Карлсон от „Карлсон, който живее на покрива“ на Астрид Линдгрен.

 

 

 

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??