CO-вид – 43. Хекатският метеж

                                                                  Нощта ли се налива с цвят,

                                                     че толкова е тежка, черна?

                                                     В ръждивия катанец – Свят,

                                                     ключът – един. Многоизмерен.

                  М. Димитрова

                                                                                 Хадес, наши дни

  – Не ме показвай на никого, докато не те унищожа. Тогава ще започна да съществувам – Персефина хвърли още една оглозгана кост във вазата до стената, но тя вече беше претъпкана с огризки и шипът от опашка на стегозавър не се задържа, само се чукна о ръба на еднометровия изтόчен керамичен съд и с тихо потракване тупна на мръсния бамбуков паркет. 

  – Да, кредото на идиота! В скапаната ни ентропийна вселена всичко съществува за сметка на нещо друго, а не благодарение на него. Питай Създателя защо е така! И повечето същества, включително хората, обикновено бъркат двете понятия  – Матадор се прицели и с точен изстрел от прашката разби огромната ваза на ситни разноцветни парченца. – Опа! Счупихме грънците!

  – Това беше ваза от 18-ти век, от времето на династия Цин, умнико! Направена е специално за император Цянлун. Имаше негов оригинален печат на дъното. Купих я на един търг в Париж в Световете преди няколко години. И знаеш ли колко се изръсих за нея?

  – Колко? – Матадор изплю малко костен  мозък и се оригна.

  – 20 милиона евро!

  За кратко настана тишина, нарушавана само от звучно мляскане. После Негово превъзходителство се пресегна, измъкна едно по-големичко парче от купчината и започна да го разглежда. На счупения отломък, на фона на планина, покрита с мъгла, бяха нарисувани фигури на летящи жерави и част от елен.

  – Имам и една „Мейхуа“ от периода Канси, от 17-ти век, с кобалтов подглазур тип „напукан лед“. Цветове на диви сливи, ако не знаеш какво е мейхуа. И още една от същия вид, само че в бордо. Другия път ще използваме тях. Трябва обаче да измисля с какво да ги напълним. Тези кокали от изядени затворници вече взеха да ми омръзват – Персефина се протегна и се прозя. Острите ú иглоподобни зъби изтракаха кокетно.

  – Ти си моята зелена дива слива – погали я Матадор по грапавата люспеста буза и се усмихна.

   – А, не съм зелена, много даже съм си узряла! – проточи глезено принцесата на Хадес.

  – Добре де, ти си моята узряла дива слива, въпреки че си зелена! – съгласи се посланикът на Фейсбик и целуна трипръстата височайша длан. После зареди отново прашката с огромен черен диамант, който взе от нощното шкафче на владетелката на Хадес, и се прицели в купчината порцеланови парчета и полуоглозгани кости.

  – Да видим дали съм добър и при по-маломерни цели.

  Най-голямото парче от вазата се пръсна с трясък, а останалите се разлетяха на всички страни. Едно от тях улучи тесния прозорец и остави по стъклото мазна кървава следа. Друго цопна във врящия казан с олово и прибави към засъхналите следи по стената нов, интригуващ рисунък.

  – Ю-хуу! Бива си ме. Хайде, Пи-Си, твой ред е!

  Кентаврусът потърка чело. Едно от летящите парчета го беше улучило и той облиза струйката кръв – негова и чужда, която се стече по лицето му.

  – Поздравления! И ти уцели. Не знам защо имаш толкова страстно желание да унищожаваш красиви и скъпи неща, Пи-Си. Не искаш ли следващия път да видим сметката на нещо не толкова фрапантно? Ей така, за разнообразие. На някоя грозна евтиния от пазара на Елисейските полета например?

  – Чакай да си помисля… Неее! – Персефина сбръчи нос и изсумтя. – Красотата е относително нещо, Матю. Ето, аз се гордея с брадавиците си, които са известни в цял Хадес, а на земните Светове те се считат за дефект. Някои дори си ги премахват оперативно. Представяш ли си, да се оставиш да те режат, за да ти махнат нещо толкова прекрасно?

  – И толкова привлекателно за хадеските мъже, нали? Само като ги видя и полудявам! – измърка Матадор и целуна шията на венценосната, където се мъдреха две от прословутите ú брадавици.

  – В тази ваза имаше нещо, което ме дразнеше. Тези жерави и планината… Няма значение! – Персефина се намръщи като от спомен, който предизвиква зъбобол, и отново вдигна прашката.

  Матю се протегна лениво и доволно като преситен котарак, получил мръвки в изобилие. Високите му черни кавалерийски ботуши бяха захвърлени небрежно в ъгъла, скъпият му сив костюм от вълна на мериносова овца се въргаляше между боклуците на пода. Там бяха и обувките, с които беше дошъл – леки и удобни  „Том Форд“, на сивобели квадратчета с перлен оттенък. Ботушите, както и някои други атрибути, Персефина пазеше във високия дъбов шкаф в стил „Режанс“ от времето на Филип д’Орлеан. Вадеше ги по време на палавите им игри и после ги прибираше.

  Владетелката на Хадес не подбираше особено интериора – целият дворец „Гнездото“ беше една еклектична смесица от стилове от различни епохи и Светове. Единственото изискване към мебелите и декорациите беше да са редки и изключително скъпи. Същото важеше и за дрехите. Макар самата господарка на Хадес чудесно да минаваше и без тях.

  Но Негово превъзходителство беше естет! Подбираше и храната, и облеклото си. Предпочиташе костен мозък пред сухожилия, наслаждаваше се на хрупкави панировки с много подправки, харесваше сладко-киселия сос и отдаваше дължимото на добре препечено месо от стегозаври, за разлика от Персефина, която наблягаше на полусуровите игуанодонски пържоли.

  В момента Матадор Сигизмундски беше почти гол, с изключение на черните ластични прашки, които си беше сложил за случая. Бяха обшити с ламе по краищата, а отпред, точно върху гордостта му, беше извезан с копринени конци яркорозовият танк на Давид Черни. Краката му бяха мускулести, фигурата – широкоплещеста, и въпреки че на ръст стигаше едва до рамото на динозавърката, беше доста добре сложен. Стараеше се да поддържа природните си дадености с усилени тренировки във фитнеса на двореца и обичаше да играе  футбол със стражите и слугите от кухнята. На ръцете му се кипреха чифт черни дантелени ръкавици с изрязани пръсти. Около врата му имаше масивна златна верижка, а на копитообразните му палци – пръстени със скъпоценни камъни. Беше плешив, но това, както обичаше да казва той, не беше недостатък, а белег на неизчерпаемата му мъжка мощ. Персефина нямаше нищо против, това дори я привличаше и забавляваше.

  Матадор протегна дантелена ръка с дълъг, петсантиметров нокът на показалеца към едно от парчетата месо, забоде го като с вилица и го поднесе към зяпналата с готовност като гладно гардже принцеса, но игривият любовник в последния момент размисли, смени посоката и подхвърли апетитния къс в собствената си уста.

  Двамата се засмяха. Персефина вдигна пак прашката и се прицели.

  – Матю, как мислиш, дали на онова влечуго Вергилий са му достатъчни две седмици мъчително очакване на височайшия ми гняв? – попита след няколко часа господарката на Хадес, порядъчно изтощена от маратона с игри и плътски наслаждения. – Дали не е време да го посетим? Искам да го разпитам.

  – Както кажеш, моя отвратителност! Нека забавлението да продължи! – кентаврусът се изправи, избърса с края на червената копринена покривка  олигавената си уста, навлече панталона и ризата си и подпети скъпите си обувки.

  – На мен повече ми харесва забавлението с прашките. Розовият ти Черни е блестящ! – засмя се  динозавърката на каламбура и също се избърса с алената хлъзгава материя. – И двете ти прашки са безотказни.

  – Моята скъпа немарливка! – отвърна нежно Матадор и ú прати въздушна целувка. – Твоят стил също е блестящ, във всички отношения! Но като споменах одеве за Елисейските полета, трябва да знаеш, че нашият пазар в Хадес е нищо в сравнение с пазара в един китайски град – Ухан. Бях там на почивка преди няколко години, в един от редките случаи, когато Вратата към Земните светове работеше за относително дълъг период от време. Хубав град, но пазарът… Не можеш да си представиш колко прилича на „Гнездото“ – навсякъде животни в клетки, които се колят и продават на място, артистично безредие и безумна смелост по отношение на хигиената. Толкова ми напомни за теб, че почти се просълзих. Подочух тук-там, че някакъв вирус се въдел из земните Светове. В Китай вече имало порядъчно количество заразени и жертви.

  – Да – намръщи се динозавърката. – Май този вирус върши нашата работа – унищожава хора. Имам странното усещане, че контето Алибей има пръст в тая работа.

  – И хората там трябвало да си стоят затворени вкъщи, също като в клетка! Ха-ха! – закикоти се Матадор. – Нищо не можели да вършат без разрешение – нито да излизат, нито да се срещат с някого. Спрели да ходят дори на работа. Каквото можели, правели дистанционно.

  – Дори и това, с което ние току-що приключихме? Ужас! – Персефина подритна с крак огризките към ъгъла и подръпна Матю за ръкава. – Хайде, скъпи, трябва да посетим Вергилий! Започнаха да ми липсват пелтеченето му и измишльотините, които представя за поезия.

  – Така ли? – Матадор я погледна със съмнение. – Харесва ти да слушаш измишльотини?

  – Всъщност, няма по-добра измислица от реалността, Матьо.

  – Това от твоята въображаема приятелка Мирабела ли го знаеш? Все гледаш към тавана и разговаряш с нея – каза Матадор и в гласа му се прокрадна скрито ехидство.

  – Нима не вярвате в способността ми да родя нещо свое, Ваше превъзходителство? – каза сърдито Персефина и се спря, взирайки се студено и горделиво в смутения посланик.

  – Не, не! Въобще не се съмнявам, Пи-Си. Имал съм възможност да те видя в действие! Искам да кажа…  – съвсем се обърка Матадор и млъкна.

  – Добре, да вървим тогава при Вергилий! Този плазмодий наистина вече ми липсва.

  – Има си хас! – каза полугласно Матадор, но владетелката на Хадес го чу и пак го стрелна със зловещ поглед.

  – Ти да не би да ревнуваш? Аз и Вергилий! Ха-ха-ха! – от смеха на динозавърката стените на замъка се затресоха и мишките из подземията отново се защураха безредно, а после се втурнаха към дупките си.

  – Не ревнувам, Пи-Си, той не може да ми бъде конкуренция – каза намръщен Матадор. – Само не ми харесва, че толкова му се гневиш. Ядосваш се така още само на оня мазен дребосък, Дун, сина на Алибей Неуловимия. А при теб гневът е висша проява на привързаност. Понякога ми се ще да се гневеше толкова и на мен!

  – О, Мрак! Сега пък завижда! Молú се да не ти се разгневя наистина, Матю, защото от проявата на тази „привързаност“ може да се окажеш в някоя от стаите за мъчения, прикован на позорния стълб или в казана с врящо олово! И това може да ми хареса не по-малко, отколкото безобидните ни игрички. Така че, по-добре идвай с танковете1, за да не дойда аз с крокодилските ножици!

  Персефина щеше да каже още нещо, но скърцащ и дрънчащ звук от ръждясали окови я прекъсна. Звънеше видеофонът в спалнята ú. Тя се извърна с изписана на лицето досада и раздразнение.

  – Мамо, колко ненавреме!

  Нейно величество кралицата на Хадес беше бледа и видимо разтревожена:

  – Пи-Си, детето ми! Имаме проблем.

  – Какво има този път? Да не би ихтиозавърът Харон да е счупил пак греблото на увеселителната лодка в Стикс? Не съм дърводелец. Да си го поправи!

  – Не, Пи-Си, този път е сериозно.

  – Какво се е случило, мамо, не ме карай да изтръгвам с нажежени клещи думите от устата ти! Къде е татко?

  – Баща ти в момента е възпрепятстван – прошепна кралицата и физиономията ú се изкриви в мъчителна гримаса.

  – Възпрепятстван? От какво?

  – От нас! – прозвуча съскащ, глух шепот като вой на вятър в кух горски пън и иззад треперещата динозавърска кралица се появи смътна бяла фигура с менящи се очертания и два излъчващи бледа жълта светлина процепа там, където трябваше да бъдат очите.

  Пламъците на свещите по стените на покоите на Персефина се люшнаха, настолната лампа до леглото ú започна да примигва и след малко угасна. Остана да свети само екранът на видеофона и снопът здрачна светлина, процеждащ се едва-едва през високия, тесен прозорец.

  – Кралската резиденцията „Последна спирка“ е превзета от призраците хекати2 от периферията. Всички пазачи цербери са убити от стигийските кучета3. Придворните са пленени. Баща ти е в тъмницата, а мен ме пуснаха, за да преговарям с теб. А си мислех, че ще прекараме старините си на „място злачно и място спокойно“, докато ти се учиш да управляваш Империята! – Кралицата  закри очи с ноктести лапи и зарида неудържимо.

  Призракът хеката я побутна настрани и лицето му с размити очертания зае почти целия екран.

  – Казвам се Емпуза4. Новият водач на хекатите.

  – Какво стана с Тривия4? Ние бяхме приятелки с нея – Персефина усети как гневът се надига у нея, но запази външно спокойствие.

  – Тривия е дезактивирана. Сега аз съм предводител на хекатите. Ще преговаряте с мен. Говоря от името на Съвета на въстаниците и ви уведомявам, че хекатският метеж в периферията приключи успешно. Имаме някои искания. Ако не пожелаете да ги обсъждате с нас, ще трябва да ви обявим война.

  – Война? Но вие сте част от Империята!

  – Вече не. Ние сме новата република Хекатия и обявяваме независимостта си от Империята. Ако искате да видите отново живи родителите си и да имате по-нататъшни отношения с бившата си колония, ще трябва да ме изслушате.

  – Един момент! – Персефина дръпна Матадор настрани и му прошепна: 

  – Обади се на Алибей! – после се обърна пак към хекатата – Слушам ви! Казвайте какви са ви исканията!

                                                                                                    /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=txqpLEufGnA

https://www.youtube.com/watch?v=9z3jCiCrsx0

1. „По-добре танковете да дойдат“ – реплика на президента на България Петър Младенов на 14.12.1989 г. при окупацията на Народното събрание от протестиращи, които искат да отпадне член 1 от действащата тогава социалистическа  конституция. 

2. Хеката – древногръцка богиня на призраците, демоните и магьосниците.

3. Стигийски кучета – свитата на Хеката.

4. Емпуза – демон, спътник на Хеката.

5. Тривия – римският вариант на Хеката, наричана „богинята на трите пътя“.