7.10.2020 г., 9:07 ч.  

 CO-вид – 47. Размяната на заложници – 1 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
538 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

   Милостта и съдът у Него са съчетани помежду си, за да не би само милостта да породи у нас отпускане, а само съдът да ни доведе до отчаяние.

  ...Както крив крак не може да влезе в прав ботуш, така и на развратените сърца не им прилича да хвалят Бога. И щом „като никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“/1 Кор. 12:3/, то как ще принесеш хвала, при положение че при теб липсва „правият дух, обновен вътре в теб“?

                                             Св. Василий Велики „Беседи върху псалми“

 

                                                                                                  Хадес, наши дни

 

  „Защо да не съм достоен? – разсъждаваше Вергилий.

  Дали от продължителното стоене с главата надолу или от мисълта за вероятното ново поприще, което го очакваше, той се развълнува и пред погледа му заиграха светли кръгове, които ту се разсейваха, ту пламваха с нова сила. Подът под него стана мътносив, разлюля се, затрептя и на изтръпналия поет се стори, че една от каменните плочи се размърда и откри тъмна, обрасла с мухъл пукнатина. Той с усилие изпружи врат, за да я разгледа по-добре, но плочата въздъхна с примляскване и отново се намести, оставяйки нещастния затворник да се чуди, наистина ли е видял някакво движение долу или само му се е сторило.

  „Мога да пиша като Мирабела! – върна се към приятните мисли за бъдеща слава поетът – какво като нямам опит в прозата? Не е кой знае какво! Трябва само да се науча да мисля като тях – пишещите Книгата. Жалко че не знам китайски. Щях да прочета „Сън в алени покои“ в оригинал, за да се науча на многозначност и да правя различни тълкувания на имената. Я да видим… – Синчецът е сцила, това Мирабела вече го е написала. Какво може да е черната орхидея? Орхидея – орки, гея? Земята на орките? Супер! А кафявата детелина? Дете – Лина? Детето от предсказанието на Тъмния свитък ще се казва Лина? Разгадах го, фасулско! Розата какво ли значи? Роза – росá, дόза, бозá, козá? Анаграматично? Зора, Зара, Зоро, Арза, а, зор? Хм, нещо не се връзва. Ще го измисля. Да, бива си ме! Абсолютно съм подходящ за пишещ Книгата!“

  При тази мисъл на Вергилий му стана топло и уютно, въпреки неудобната поза и писъците отвъд стената. Всъщност, той вече почти беше свикнал с екстремалните условия на затворничеството. Главата му беше изпълнена с придошла кръв и блестящи идеи. Пък и се надяваше скоро да получи помощ.

  „Призраците от Хекатия няма да ме оставят дълго да кисна тук“, каза си той успокоително и продължи да стърже с нокът стената там, където тя все още не беше покрита с гениалните му творения.

  – Излизай, влечуго такова! – прогърмя гласът на господарката на Петдесетте свята и огромното ú туловище заслони килийния хоризонт. – Пак извади късмет! Освободете го от въжетата! – обърна се тя към стражите спинозаври и изплю струя зелен пламък пред зашеметения затворник.

  Игуанодонът тупна на пода, удари си главата в каменните плочи, приседна на колене и започна да разтрива подпухналите си глезени.

  – Защо, Вергилий? – процеди Персефина.

  Едното ú око заигра ядосано и нервно, а другото остана фиксирано върху поета, толкова студено и безмилостно, че той неволно потрепери. – Приютих те под несъществуващото си крило, осигурих ти топло място в „Гнездото“, не обръщах внимание на странностите и лудостите ти, дори имах достатъчно търпение да слушам бездарните ти стихове! Как можа да ме предадеш!

  – Не бях удовлетворен – прошепна Вергилий и сведе поглед, неспособен да издържи пронизващия, хипнотизиращ танц на движещите се в различни посоки очи на господарката си. – Ти ме тъпчеше и унижаваше непрекъснато. Всички ме тъпчат и унижават! Първо родителите ми, братята и сестрите ми, а после всички останали. А аз имах мечти! Бях красиво и умно игуанодонче, но другите деца само ми се подиграваха, защото бях наивен и добродушен, а на Хадес това е порок! Когато пораснах достатъчно, исках да стана актьор или модел, но никой не ме възприемаше сериозно, защото бях беден и нямах солиден гръб зад себе си. Във всички модни агенции отхвърляха снимките ми с подигравки, защото бяха непрофесионални, а на тях лаици не им трябвали! Ами как да придобиеш опит, когато никой никъде не те взема? Нали трябваше да започна отнякъде! Същото беше и с поетичните конкурси. Не успях да спечеля нито един! Никой не се нае да издаде моя книга. В литературните списания излизаха унищожителни рецензии, които почти ме отказаха от писането. Само си седях вкъщи и рецитирах в банята, на хлебарките. Трябва да ти кажа, че са доста търпеливи слушатели! Да, ти ме прие, но ме превърна в посмешище, гавреше се с мен! Хвалеше творбите ми, но непрекъснато чувствах иронията ти, скрито ми се подиграваше. А аз си имам достойнство! Освен това непрекъснато треперех за кожата си. Че някой ден вече няма да ти е забавно да ме унижаваш и ще ме хвърлиш във врящия казан или в тъмницата.

  – Което и стана – изръмжа Персефина. – Съжалявам само, че те оставих толкова време да висиш на въжето, без да те подлагам на други мъчения. Малко ти е! Трябваше да те изтезавам повечко и по-рано. Но не вярвах сериозно, че може да имаш нещо общо с какъвто и да е заговор против мен. Оказа се, че съм те подценила.

  – Ти непрекъснато ме подценяваше! А аз исках да участвам в нещо значително! Нещо да се промени в скапания ми живот. Знаеш ли, че имах наследствена гора край Трите кладенеца в Хекатия? Твоите дерибеи ми я отнеха, за да можеш да ловуваш там златнозъби зайци  с баскервилските си хрътки. А зайците ми бяха специални – внос от остров Кефалония на земните Светове. Никъде другаде на Хадес няма такива.  Призраците ми обещаха да ми върнат всичко. Трития не го направи. Не искаше да си разваля отношенията с теб.

  – Трябваше да ми кажеш! – изсъска Персефина.

  – А това щеше ли да промени нещо? Призраците ме уважават. Казаха, че ще ми издадат книга. За моделство вече е късно. Никой не ме откри, когато беше време. Но сега може би е подходящ момент за нещо друго и при теб го пропускам. Отново! Бих искал да разбера какво е. И този път да имам късмет. Във всеки период от живота си имаме някаква възможност за реализация, някакъв талант. При теб шансове за мен няма. Никакви! Ако ти бях казал, щеше да започнеш да ме тормозиш още повече, защото щеше да станеш подозрителна.

  – Е, сега подозренията ми се оправдаха – каза хладно владетелката на Хадес. – Явно с нещо си цèнен за призраците, щом те искат. Знаеш ли  какво е? – погледна тя изпитателно унилия игуанодон. – Не знаеш – типично за теб! Е, освобождавам те! На мен не ми трябваш. Надявам се да не те подценявам за втори път, но не мисля. Но се пази, Вергилий! Пристъпиш ли границата извън Хекатия, лошо ти се пише! Нямаш вече място в останалата част на Хадес, нито на който и да е от Петдесетте Свята. Заменям ти сегашния затвор с малко по-голям. Радвай се на зайците си и не ме споменавай с много лошо! Дано в Хекатия открият потенциала ти и най-после бъдеш удовлетворен!

  Персефина даде знак на стража, който отключи и пропусна гордо пристъпващата господарка на Петдесетте Свята и ситнещия след нея свит и уплашен игуанодон.

  Зад тях вратата на Стаята за мъчения се хлопна с такава сила, че струпаните от другата страна на дупката под стената Мишелъв, Мърколинна с две „н“ и останалите от мишия народ, чинно подслушващи разговора, подскочиха и се разбягаха към вътрешността на обширната кухина. 

  „Що ли не си останахме на Земята, ами с целия си акъл тръгнахме след тия гламави зеленоглави?“, си каза мишият цар, който единствен остана да наблюдава през една миниатюрна шпионка опустялата тъмница. „Да бяхме дочакали оня свирач от Хамелн, щеше да ни заведе на много по-готино място от тоя джандем! Сега само кибичим тука и киризим как на едни балъци им кълцат зелките. Скука, брато!“

  В същия момент откъм пода в ъгъла се чу жужащ шум, една от плочите се приповдигна от единия край и с леко млясване забърса една от мухите це-це, прехвърчащи наблизо. После каменният къс се намести пак по ръба на едва забележимата пукнатина и замря в очакване на нова жертва.

  „А такаа! Бинго!“ – възкликна Мишелъв. „Това нещо тука било живо. И яде мухи. Трябва да разбера каква е далаверата и дали мога да трампя с някого тая ценна информация! Всичко може да стане стока, при добро желание. Мишият народ трябва да изкяри по-добра хава, стига сме се гъчкали в тая тъпа дупка!“

  И миниатюрният цар се оттегли да обмисли как по най-добър и изгоден начин може да използва това, на което току-що беше станал свидетел.

  „Всички рано или късно излизат от тая стая – кой пълзешком, кой на крака, кой с краката напред“, разсъждаваше през това време стоунхенджската плоча сарсен1, домъкната заедно с още няколко в „Гнездото“ преди много години от контрабандист на „мъртва вода“ и антики от Периферията. „Само аз си стоя тук и мухлясвам! Що не взема да си вдигна чукалата и някои от крокодилските клещи, дето се въргалят тук, и  да замина. За някой плаж на Касиопея, например. То и без това в състава ми има 99% силиций. Да взема да навестя родините, а? Там и мухите це-це сигурно са по-тлъсти и мухълът е повече и по-вкусен!“

  При тази мисъл плочата млясна отново и потъна в мечтание за рая на силициевите същества – мъгливата, гореща и покрита с огнена лава Касиопея.

/Следва/

 

  https://www.youtube.com/watch?v=we903fEx9zg

  https://www.youtube.com/watch?v=xpAjbaNBPqA 

 


                                                                                          

1. Сарсен – вид споен пясъчник, разпространен на територията на Обединеното кралство. Сарсеновите камъни са били предпочитани от строителите на Стоунхендж, защото са имали огромни размери, твърдост и подходяща форма. Те са постледникови остатъци от кайнозойски силикатен камък, който някога е покривал по-голямата част на Южна Англия.

 

 

 

 

  

 

 

                                                                                                

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??