24.11.2020 г., 23:21 ч.  

 CO-вид – 54. Свещеният свитък на призраците 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
500 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

   Едно нещо е огънят, а друго – светилникът; единият има силата да излъчва светлина, а другият е направен да свети, на когото е нужно.

                    Св. Василий Велики, „За сътворението на небесните светила“

 

                                                 Хадес, замъкът „Гнездото“, наши дни

 

  – Е, колко са днес? – Емпуза се облегна на силовите линии в мекия, пружиниращ уют на трона  и фиксира Вергилий със смущаващата сила на аквамаринения си поглед.

  Казанът с врящо олово в средата на залата беше отстъпил място на огромен оловен цилиндър с мъртва вода, по който придворните художници хеката бяха изрисували сцени от историята на призраците и битките, водени и спечелени от тях.

  Непосредствено до Тронната зала, в един от килерите в коридора, призраците бяха преселили мишето племе Жар-кон, а в съседство, в бившата спалня на Персефина, се помещаваше кабинетът на самия извънреден и пълномощен посланик на Фейсбик и понастоящем кралски наместник на Хадес – Негово превъзходителство Матадор Сигизмундски.

  Вергилий бе пожелал да запази скромната си бърлога на подземното ниво близо до  стаите за мъчения. Каза, че преди стоновете и страданията на затворниците го вдъхновявали да бъде упорит в омразата си към Персефина, а сега му напомняли какво голямо благо са извършили призраците, начело с Емпуза, за освобождаване на народа на динозаврусите от гнета на венценосната.

  Замъкът „Гнездото“ беше незабавно преустроен по призрачен вкус /въпреки че у сегашните му обитатели не можеше да се говори за наличието на каквито и да е сетива в обичайния смисъл /. Емпуза запази резиденцията край Стикс и предпочиташе да управлява оттам.

  В „Гнездото“ беше премахната изцяло кичозната грандоманска мебелировка и еклектичната украса в покоите на бившата господарка. Замъкът беше надлежно изчистен от плесента и остатъците от неизброимите пиршества по стените, пода и тавана, беше пребоядисан на места, на места покрит с ултрамодерна облицовка. Беше изхвърлено всичко излишно и бяха оставени само най-необходимите мебели, предназначени най-вече за гостите и персонала от динозавруси.

  Емпуза наричаше новата обстановка „стил на деликатното отсъствие“. Линиите бяха изчистени, липсваше натруфеност, отвсякъде лъхаше  спотаена сила и ред.  Цветовете бяха тъмни – предимно черно и сиво, подовете – от мрамор и кремък. Мебели с огледални повърхности бяха заменили кушетките и креслата от кожа на смъртници, навсякъде имаше акценти от стъкло и приглушена, почти невидима светлина, от която призраците всъщност нямаха нужда и която беше предназначена единствено за посетителите от плът и кръв. Кладите в двора на замъка, както и в цяла Акардара бяха сринати, бяха демонтирани многобройните бесилки и ешафодът на площада – хекатите си имаха свои начини да държат в подчинение населението. Простор и хлад – така лаконично можеше да бъде определен „стилът на деликатното отсъствие“, с който сегашните господари на империята на Мрака се гордееха.

  На преден план в Тронната зала, на въртящ се панел, така че да може да бъде виждан от всички страни, се спускаше от тавана портрет на Емпуза, почти в цял ръст, и дори когато новият господар не беше в залата, пронизващият му поглед напомняше на посетителя кой е сега начело на Хадес и 50-те Свята. Стилът на „деликатното отсъствие“ беше изключително ненатрапчив, но невероятно последователен в постоянството на посланията си.

  – Трима са, господарю! – Вергилий се поклони и подаде на Емпуза списък с имената на провинилите се.

  – Не са много – Емпуза се облегна назад и атомите на брауновото му тяло затанцуваха неспокойно. – Хвърлете ги в някой от Кладенците! Мислех, че ще има повече твои сънародници, тайни поклонници на Светлината.

  – Някои са просто зяпачи, сър! – каза предпазливо Вергилий.

  – Зяпачи или не, това са потенциални бунтовници. Профилактиката е най-доброто лечение.

  – Някои от призраците протестират.

  – Какво казват?

  – Че инсталацията е поругаване на Мрака, въпреки че уж възхвалява Емпуза. Припомнят свещения девиз на хекатите: „Светлината убива, да убием светлината!“ и искат тази светеща гавра от площада да се махне.

  – Ами всъщност са прави. Те не знаят, че е капан. Аз ще се заема с това, мога да ги контролирам. Притесненията ми са свързани с представителите на твоя род, Вергилий. Динозаврусите, макар и привърженици на злото, все пак са живи същества и имат естествена тяга към Светлината. И това е потенциална заплаха за нас.

  – Не е важно към какво имаш тяга, а докъде си способен да стигнеш.

  – В това никой не може да бъде сигурен, дори самите вие. Затова елиминирам бомбите със закъснител още в зародиш.

  – Скоро ще плъзнат слухове и ще спрат да идват на площада.

  – Да, когато светлинното сиренце спре да действа, ще махнем и капана.

  – Жалко, някак се привързах към това стихотворение, все пак нали аз го измислих!

  – Можеш да го продадеш на някой ангел колекционер от Светлите Светове срещу няколко бутилки амброзия за собствената ти колекция. Всъщност, дори се сещам на кого. Те имат там един низш ангел, на когото наскоро конфискуваха едно вулканче –  опитваше се да го прекара контрабандно на границата на Бетелхайзе. Светлият ще бъде поласкан да има артефакт от самата недостъпна империя на Злото.

  – Ще ми се да я задържим, сър!

  – Знаеш, че не може. Продължителното съхранение на източници на Светлина в Хадес крие опасности. Не случайно никой хеката не смее да се приближи до площада.

   – Всъщност има един.

   – Какво?

   – Единият от тримата, заловени днес, е призрак.

   – Интересно, много интересно – промърмори Емпуза и в погледа му се прокрадна изненада и безпокойство. – Ще се наложи да го разпитам. Не го хвърляйте засега в Кладенеца!

   – Сър, може ли да ви задам един въпрос?

   – Да, кажи!

   – Вие се отнасяте с подозрение дори към зяпачите на площада и ги пращате директно в Кладенеца, а на мен сякаш ми имате абсолютно доверие. Държите се, сякаш съм призрак, а аз все пак съм динозаврус. Спасихте ме от Персефина, дадохте ми пост в „Гнездото“, приемате щурите ми идеи. Не че не съм доволен, не ме разбирайте погрешно! Но защо?

  – Абсолютно доверие нямам на никого, Вергилий, дори и на собствения си народ, но ти си изключение. Знаеш за Тъмния свитък на призраците, нали?

  – Да, чувал съм, господарю. То е нещо като Евангелията на Светлите светове, но е написано в стихове.

  – А чел ли си го?

  – Не, никой динозаврус няма достъп до него. Но знам приблизително за какво става въпрос, все пак бях личният слуга на Персефина.

  – Добре, ще ти покажа нещо.

  Емпуза се приближи до стената, натисна една от стъклените апликации и оттам изскочи тънка кристална плочка. Призракът прокара мъглява длан по гладката ú повърхност и във въздуха се заредиха букви, проблясващи с меко сияние.

  – Така, момент, още малко, къде беше – мърмореше Емпуза и буквите продължаваха да се появават и изчезват. – А, ето го! Би ли го прочел на глас, моля!

  Вергилий се взря в думите, застинали във въздуха. Там пишеше:

 

  Когато ръката се сгъне в юмрук,

  и всички реки в море се слеят,

  а крушата стара роди своя внук –

  последният пръв ще се смее.

              

  Тъмата ще има навсякъде власт,

  щом стане велможа слугата,

  а горе и долу и цяло и част

  за малко сменят си местата.

 

  Часовникът в Хадес щом сочи един,

  а час подир час забият над тебе,

  ще падне светлинният щит несломим

  и призрак плътта ще обсеби.

 

  Пазú стихотвореца, дай му перо

  и нека напише история нова!

  Слънца щом се свият в незримо ядро,

  ще плаче за феникса здрачната сова.

 

  Загадката има решения две,

  кое надделява, е нам неизвестно.

  Но само един от безброй Светове

  ще бъде оставен и в слава ще шества.

 

  – Това е частта, в която се говори за Избрания! Изключителна чест е за мен, сър, че ми поверявате Светая светих, па макар и само в един малък откъс – Вергилий се поклони благоговейно.

  – И от това, което прочете, не се ли досещаш, защо ти оказвам тая чест? – Емпуза пак впери неподвижен и изпитателен поглед в игуанодона и поетът усети как кожата му настръхва и го побиват тръпки.

  – Да не би да си мислите, сър… – прошепна плахо той, като се опитваше всячески да избяга от този пронизващ поглед, който сякаш проникваше в душата му и четеше там и най-съкровените му мисли.

  – Аз не знам, Вергилий, но много от нашите тълкуватели са на  мнение, че тук става въпрос за теб. Че ти си Избраният. Какво ще кажеш по въпроса?

  – Защото тук се говори за слугата велможа и за стихотворец ли? Но сър, аз съм просто един беден игуанодон с комплекс за малоценност, който от време на време пише стихчета. Не е възможно да съм аз!

  – И аз това им казах – прошепна почти на себе си Емпуза. – Надявах се ти да резсееш съмненията ми, но сега виждам, че си в абсолютно неведение. Или си съвършен актьор, или наистина не знаеш нищо. Което въобще не опростява нещата. Добре, сега си свободен, но ако ти дойде някаква идея наум, ако си спомниш или се досетиш за нещо, веднага ме уведоми! Ще ги дам копие на целия свитък и ако имаш нужда от  допълнителна информация, само ми кажи. И внимавай, много внимавай! Не споделяй с никого изводите си! Ти си засега единственото живо същество, което ще прочете целия текст, не ме карай да съжалявам за честта, която ти оказвам. Сега ме остави да помисля! И кажи да ми доведат смелчагата, който е дръзнал да отиде на площада!

  – Да, господарю! – каза тихо Вергилий и излезе от залата, оставяйки Емпуза, потънал в размисъл.

  Игуанодонът слезе по стълбите на долното ниво, влезе в мрачната си стаичка с покрити с плесен стени, облече домашния си халат, хапна от полуфабрикатите в микровълновата. След това натисна ключа в стената и от напукания таван се спусна тънко въже от сухожилия на тирекс. Той завърза здраво глезените си, натисна отново ключа и скрипецът на тавана започна да се върти и бавно да го издига над пода с главата надолу. Вергилий се почеса зад ухото, залюля се на въжето и задраска с нокът по покритата с мухъл стена новото си творение.

  – Не е достатъчно да пуснеш някого от клетката – промърмори в това време Емпуза, разсъждавайки върху казуса на новоизлюпения Първи придворен поет. – Трябва той да знае какво да прави със свободата си. И да не носи клетката в главата си.

 

  /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=BgEtDvOWK7s

https://www.youtube.com/watch?v=gj0Rz-uP4Mk

 

 

 

 

                                                                                              

 

 

 

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??