В началото и харесваше. После й омръзна. После й се гадеше. После престана да го слуша, но го чуваше. Не желаеше, но го чуваше. Блудкаво чувство плъзваше от гърдите й надолу.
Искаше й се да го убие.
Да го хвърли на лъвовете или да обърне тигана с нагорещеното олио отгоре му.
Минаваше й.
Кряскаше му.
Харесваше му и това.
Веднъж го удари с монитор по главата. Заболя го. Щеше да се разплаче. Излезе и се напи. Върна се и продължи глупостите си.
Беше роден за поет, работеше като шофьор. Навън псуваше като каруцар, но прибереше ли се, ставаше отвратителен.
На всяка жена би и харесало, но никоя не би го понесла. Наричаше я Афродита, бяла ликотворна пяна, природа с много имена, божия въздишка, слънчево зайче в очите на дявола, катран в косите на блудница, горска пътека към лоното на Венера, поема от плът и кръв, вечно зелена, дива пленница, карамелена мадона, сладостна мелодия в мъглата, давидова арфа с гръд, наркотик от луната, дриада, вакханка, греховна весталка, грация, сълза по мистрията н ...