Тичам напред по поляната, със стъпки неоставящи следи зад мен.

Вятъра духа през разкопчаната ми риза и се врязва в гърдите ми.

Шапката ми отлита назад напомняйки ми за предишния ми провал.

В главата ми се върти въпроса:

   Кога беше последният път, когато усетих сърцето ми да бие толкова бързо?

Спъвам се и падам пред залеза, който се предполагаше да бъде изгрев.

Болките в корема ми отново се засилват за да ми напомнят, че е време да се прибирам у дома.

Не искам, но знам, че трябва,

защото смъртта дебне да остана сам в тъмнината.

Тогава всичко се стъмнява и небето усиява.

Безброй звезди, нежни и невинни светят над мен с успокояваща светлина.

Започвам да плача с надеждата сълзите ми да напоят земята.

Мърморя под носа си, като чели е останал някой, който да ме чуе:

   Просто исках да ти покажа, че съм силен, че мога да се справя сам.

Решавам, че е време да се прибирам, но когато се обърна не виждам стъпки, които да следвам.

Без да се усетя тъмнината закрива светлината на звездите, хващайки ме в капана си.

В последните си мигове се надявам следващия човек да си вземе поука от моите грешки и изчезвам.

   Оставя една едничка следа от мен - цвете напоено от сълзите ми.