Навръх Нова година, двамата лежаха в едно бетоново корито с гореща минерална вода, гледаха към пукащите в небето фойерверки и пиеха от виното на нейния баща. 

Банята се намираше в съседно село. Беше оградена с ламаринени паравани, а горещата вода изтичаше в коритото от два чучура. Според Насим, на никой нямаше да му хрумне да се къпе навръх Нова година в селската баня. Надя беше идвала тук като дете с родителите си, но сега беше съвсем различно. Чувстваше се като богиня до своя бог, потопени двамата в топло мляко. Докато храната им се състоеше единствено от целувки, напоени с вино, сърцето ѝ трептеше като колибри. Фъррр-фъррр-фъррр.... блъскаше в Надените гърди това колибри, като че ли не му достигаше прашец. 

– Струва ми се, че сме в красив сън! –  не сдържа думите си тя.

– Ще нарисуваме живота си като сън, момичето ми. Ще бъдем двама художници, които рисуват една картина. 

„Живот като картина!" – повтаряше си тя. А той сам на себе си се чудеше какви ги сътворява, когато е с нея. Водата се вълнуваше с тях. Дишаше ту притаена като тях, ту повдигаше гръд, обгръщаше раменете им и излизаше от коритото. После изведнъж затихваше. Надя още повече не можеше да повярва. Едно беше да се надява на бъдеще с него, съвсем друго да го чуе. Опита се да укроти колибрито, като се отпусна на рамото на Насим, но колибрито не се укротяваше. Пак не ѝ се вярваше. Тя се повдигна:

– Обещаваш ли? 

Той я погледна сериозно. Беше си вдигнала косата, а очите ѝ още повече блестяха от виното. 

– Ще се постарая, каквото зависи от мен, ще го направя. До сега лъгал ли съм те за нещо? 

Не. Не беше я излъгал. Обаче се запита дали тя не го беше излъгала. 

– Трябва да намеря сили да им кажа – промълви повече на себе си, отколкото на него и го прегърна. 

  Още го отлагаше. Отлагаше непрекъснато, не искаше да мисли за този момент. Понякога се оправдаваше със себичността на Насим. Понякога с ревността му. Друг път си казваше, че щастието е временно явление между тях. Че те са се превърнали в деца, за които няма после и утре. Всичко е сега. Сега беше толкова кратко. И ако никой не я търсеше в този момент, ако никой не знаеше, че са се домъкнали с Алтафина до тук, то беше, само защото в този момент родителите на Найдена бяха спокойни, че тя е със сестра ѝ и празнуват в ресторанта.  Бяха платили куверта. Правеха всичко възможно дъщеря им да живее нормален живот, като другите деца и най-важното: вярваха ѝ. Гошо и Катя имаха повече доверие на Надя, отколкото на  Цвети, като предполагаха, че разумната натура на Надя ще укротява дивата природа на другата. Парадоксално! Колко малко всъщност я познаваха. И колко малко биха я разбрали.

  Цвети също продължаваше да не я разбира, затова щом видеше съседа някъде по центъра, в кафенето или в магазина, поздравяваше го вяло и тайно го разучаваше. Привлекателният му външен вид, за който говореше Надя, Цвети го беше преоткрила покрай сестра си, защото преди това никога не би ѝ направил впечатление подобен тип. 

  Шумотевицата с фойерверките затихваше, но все още прииждаха пукоти на пиратки. Лееше се музика с народни хора.

– Сестра ми ще ме чака. Запазила ми е място. Ако не отида, ще ми се разсърди – напомни му тя. 

Макар че той беше наясно, че трябва да я заведе в селския ресторант и вече бяха спорили по темата, му стана неприятно, когато му го съобщи отново. Нямаше запазено място за него никъде. Все го криеше. Срам ли я беше от нейния полубългарин, полуарабин? 

Ядът му пролича след малко по пътя. Изля гнева си върху Алтафина. 

– Дий! Дий! – свистеше полето, а наоколо планините връщаха гласа му.

"Дий, дий....

 Засили изплашената кобила на галоп, но след малко, когато животното започна да прелита по пътя, изглеждаше така, сякаш  не може да спре. Наоколо се чуваше как хвъркат камъни. Леденият вятър пляскаше по очите и бузите им. Щяха да се пребият всеки момент.  Лицевите ѝ мускули замръзнаха. Това бе краят. Надя вкопчи пръсти в него. Като последното, което се изстреля в съзнанието ѝ бяха думите, които му каза. Сега ѝ светна кое го озвери така. Леденият вятър блъскаше в лицето му, в ушите му бучеше. Адреналинът беше нахлул изведнъж. Изпита налудничево удоволствие да препуска по ръба на живота. Какво, какво си мислеше тя?! Че ще го прави на маймуна ли?!  За миг му се прииска ей така да умрат:  литнали на коня. 

"Ще се убием" " Всеки момент" – пискаше едно гласче в нея. "Това беше." – повтаряше още по бързо гласът. Затихваше като пред вечерни новини "...осемнайсет годишната Надя се преби...". Исаше да извика, но от страх не можеше да  състави сричка в ума си и само стискаше арабина още по-силно. Стискаше го, със затворени очи – залепена в гърба му, като че ли единственото нейно спасение пак беше вярата ѝ в него. Вярата в здравия му разум. Насим беше бесен. Изпаднал в транса на емоциите, той се беше привел напред и пореше вятъря като стрела. Неспособен да приеме поражение. Недоверчив. Отритнат. Невписващ се. Обърнат с умереността си наопаки. Изтеглен като нерв, на който сега свиреха думите на Надя. 

   Кошмарът с прибирането, свърши  изведнъж. Точно както беше и започнал. Не се бяха утрепали. Дали беше забелязал – не успяваше да се успокои Найдена.

През белите, мрежести пердета и приглушена светлина се виждаше, че ресторантът е пълен.

– Честита Нова година! Ау! – викаха отвътре силуетите, а някои излизаха навън да гърмят пиратки. – За много години! – се смесваше с други гласове, които дружно пееха: – Всички сме хора на този свят..., а Алтафина свиваше уши, после ги наостряше...

– Щеше да ни пребиеш! – извика му в лицето, докато скачаше на земята. Най-накрая краката ѝ бяха докоснали нещо сигурно. 

Насим я изгледа. Затихнала мъст, неразбиране, съжаление. И трите състояния се изредиха в погледа му.

– Изплаши ли се? – попита той, все едно не осъзнаваше деянието си и нямаше представа какво се беше вселило в него преди малко.

Надя нямаше намерение да му отговаря. По изражението му изглеждаше, че виното наистина му се отразява зле. 

– Сега... Да те чакам ли? – погледна я той, след като завърза коня за едно дърво на полянката и си запали цигара.  Надя продължаваше да милва гривата на красивото животно. Олекваше  тежестта на неспокойствието ѝ при всеки допир с кадифената Алтафина. Не беше облечена много подходящо за празник, а и дънките ѝ сигурно миришеха на Алтафина. Но какво значение имаше?!

– Сега... Нищо – отвърна тя, загледана във внезапно почервеняващата жарка на неговата цигара. 

Защо му беше хрумнало да я чака?! Ако беше преценила правилно, все още мърдаха и бяха живи. Само имаше мускулна треска от препускането. Следваше това да се отпразнува. 

  Няколко души вече ги бяха видяли заедно в дискотеката един до друг, какво ако искаха и те да се забавляват като тях, без да се крият. Беше със своя любим, със своя див мъж от Йордания и липсата му само още веднъж би я накарала да се чувства като зверче сред хора. Искаше го до себе си, но не знаеше дали той би понесъл хорската оценка. Защото въпреки, че той я беше уверявал неведнъж, че другите не го интересуват, Надя знаеше, че това са хора, свикнали да издават присъди, да гледат с укор, да се бият в гърдите и да сочат с пръст. От друга страна се запита: ако любовта не може да устои на съответната присъда, каква любов е тогава?!

– Да влезем да изпием в смесената група по още една чаша вино, че от това изтрезнях за пет секунди – измърмори тя, следейки реакцията му. 

– Аа! В смесената да изпиеш – възкликна ядно, премервайки я с тъмнината в очите си. Беше ѝ разказвал, за някои обичаи в Йордания, че в повечето къщи, мъжете се забавляват в отделно помещение от жените и вместо да уважава чуждите традиции, сега тя се  шегуваше с това. Детето в нея хем още не можеше да порасне, хем на моменти разсъждаваше като пораснало.

– Какво има? Няма ли да дойдеш? – подразни го тя.

Той се сконфузи и дръпна още веднъж от цигарата.  Погледна я. По думите ѝ беше останал с впечатление, че няма запазено място за него. 

– Ще дойда за малко.

– Хайде ... 

   Найдена го хвана за ръката и тръгна пред него. Насим хвърли цигарата. Почувства се неудобно. Винаги той я беше  водил досега. Винаги тя му беше сянката. А сега сляпо тръгна след нея. Нямаше представа какво ще се случи, когато влязат, но вътрешно се усети неспокоен и на чужда територия. Обратно на него, тя беше наясно и затова се колебаеше, защото това беше нейното племе и познаваше нравите му. Можеше да се очаква всичко. Дори крайности. Но влезе през вратата спокойна с ясното съзнание, че каквото веднъж не можа да ги убие, друго на негово място щеше да опита. После трето, четвърто, пето... но само така: застанала до рамото на Насим, се чувстваше способна, да посреща всичко. 

  Очакваше, че ще я срещне радостния вик на сестра ѝ, но това не се случи.  Цвети вдигна дългата си ръка, измрънка нещо за новата година и дръпна стола до себе си. От другата страна на Цвети стоеше Станой. Той също ѝ се видя напрегнат. Музиката Насим не я чу да свири, а да бучи, но запази самообладание. Някои се умълчаха при появата им. Други бяха така смутени, че за да прикрият смущението си, започнаха да вдигат наздравици и да търсят теми за разговор. Докато Надя търсеше стол за Насим, тя забеляза, че има и трети вид. Те стояха застопорени на местата си и изгеждаха повече като манекени на Винпром, отколкото като хора, които могат да произнесат имената си. 

– Айде, наздраве! Да сме живи и здрави и ей, така да се събираме всяка година! – обади се Илийката.

– Ще те убия! – изсъска Цвети до ухото ѝ. 

Надя се направи, че не я е чула. Повдигна се. Търсеше чаша за Насим. Станой заговори арабина, направи му комплимент за работата.  Усмихваше се нервно. Лицемерието като че ли беше естествен отговор на глупавата искреност. Тази искреност, която струеше от лицата им, когато се грижеха един за друг. Когато единият питаше другия от какво има нужда. Когато скриваха ръцете си смутени под масата и играеха с пръстите си. 

   Особено сега, при Станой, който всячески се опита да влезе в положение на тия двамата, като хвърляше към Насим кукички за разговор. Всякакви хора имаше, насядали по дългите,  отрупани с храна и питиета маси. От Малко село – зад реката и от Голямо село – преди реката.

  Надя се поздрави с две съученички. Защо – разсъждаваше тя, никоя от всички тези нейни приятелки не се беше сетила да я потърси след диагнозата. Не ги упрекваше, но изглеждаше съмнително дори за нея самата, че някога тя бе съществувала за тях. Не бяха растели заедно, не бяха тичали към училище с кожените раници. Не бяха играли на ластик, на гами. И сякаш докато се бяха учили заедно да скачат във вира на водопада, Надя беше скочила там и потънала завинаги. А те улисани в игри, не бяха забелязали липсата й.  Беше изчезнала от спомените им.

 Едната съученичка се приближи към нея. Надя си спомни как преди няколко години се прегръщаха, щом се видеха. Сега бяха далечни. "Как върви ученето, Наде?" – я питаше,  стоейки леко встрани. "Добре." – отговори. Нямаше проблеми с учебния материал. Помнеше като слон и взимането на изпитите не представляваше усилие за нея. За по-сложен намираше живота и отношенията си с хората.  Асоциализация му казваха някои. "Сега съм добре, щастлива съм"– отвръщаше откровено на маскираната зад загриженост мимика на своята съученичка. Съученичката ѝ едва беше успяла да концентрира погледа си – не върху пъпките по шията и ръцете на Надя, не върху любимия мъж на Надя, а в нейните очи. Колко тъжно. Както и предполагаше Надя. Сравнително нищо толкова съществено не беше изпуснала, откакто ѝ бяха съобщили, че е затворник без окончателна присъда. И докато Насим разказваше за впечатленията си от други страни, Надя се загледа в танцуващите двойки. Леля Петранка и чичо Митко. Дали я бяха видяли? Но какво, ако бяха?!

   В същото време Цвети не изпускаше съседа си от поглед. Жестове, думи, поведение... Всичко в него ѝ говореше, за прикрита първичност, стаена зад умерени думи и поглед, в който се четеше опит да заяви:  "Аз съм като всички вас. Не съм по-различен и идвам тук с нея, но с мир". Според по-голямата сестра облеклото му също не беше талибанско. Носеше дънки и черен пуловер. Пръстите му бяха леко криви и тънки за хлебар, но наистина не беше толкова мургав. Гледайки матовия му профил сега, не без усилие се опитваше да възприеме и наяве налудничевия избор на сестра си. Имаше къса, добре оформена брада, остър малък нос и извити очи с дълги мигли, които блестяха в профил, докато от устните му прозвучаваше правилен български говор и мек тембър. Говореше леко, спокойно на масата. Къде ли я беше водил? Защо се бяха забавили? Той отвръщаше кратко и точно. Разказваше нещо за Англия, всички го слушаха, а когато замлъкваше, поглеждаха към Надя и тя се чувстваше горда, макар да усещаше скритите им мисли. Може би с този тембър я беше омагьосъл, чудеше се Цвети. А може би имаше право да се чувства омагьосана.  Дар слово определено не му липсваше – заключи след малко тя. Но дипломацията му нямаше да свърши работа, пред баща ѝ. Въпреки че така хубаво ги въргаляше думите, все едно от тях щеше да стане пухкаво тесто и после със същото тесто,  той щеше да изпържи мекички на всички. Е, вярно, че сестра ѝ беше романтична натура, ама чак пък толкоз! 

– Хайде, дами канят! – извика Цвети и отпусна тежката си ръка на масата. Чашата пред нея отскочи като препинателен знак. Насим реши, че Цвети е копие на Гошо, но в женски вариант. Толкова главоболия му беше създал този човек. Не искаше сега да се сеща, но знаеше, че трябва да иска неговата благословия. 

  След малко всички като че ли се забавляваха и танцуваха около масите. Имаше и хора, които бяха решили вече да си тръгват.

  Той никога не беше танцувал с момиче пред други хора. Нито разбираше тези, които превръщаха интимността си в зрелище. Беше го срещал неведнъж и сега го виждаше наоколо, приемаше го някак, но му беше чуждо. Надя се опита да го целуне, но по реакцията му разбра, че се е смутил. Защо? Питаше се тя. Да не би да имаше и друга, а тя да не беше разбрала. Да не би пък да е сервитьорката, която идваше към тях.  Не, не беше възможно. Тя беше омъжена.  Коремите им бяха хлътнали от глад, а чинията с пържола и гарнитура си стоеше непокътната. Насим си поръча минерална вода, а когато му я донесоха, я изпи почти цялата. 

– Сега доволна ли си? – я попита след малко. 

– Ако ме поканиш на танц, ще бъда най-щастливата. 

– Ах! – стисна нейната малка ръка и се огледа по такъв начин, сякаш тя иска от него нещо извън възможностите му. Той сам не очакваше, че ще се изправи и първоначално се сконфузи.  После установи, че вече никой не се интересува от тях. Очите на неговото момиче блеснаха, а след миг всичко наоколо се завъртя. Той се усмихваше. За първи път тя го виждаше да се забавлява от сърце. Въртеше я на всички посоки, прегръщаше я, целуваше ръката ѝ, до замайвяне на границите за реално и нереално. До замрежване на фигурите около тях. Беше добър танцьор – носеше я по ритъма и Надя не полагаше никакви усилия да се нагоди към него. Той беше в нея. В очите ѝ, в сърцето и душата ѝ трептеше. А там, светът се въртеше като в шарена въртележка.  Лампите се смееха като огньове, докато хората не ги интересуваха. Цвети се беше напила. Тя стоеше отстрани до масата и тъкмо палеше цигара, когато ѝ се стори, че на дансинга две цветни петна се стичат едно към друго и смесват цветовете си.

 Седнаха след малко изтощени. Стана 4 часът, когато Насим предложи на Надя да се прибират. И тъкмо тя търсеше сестра си, когато се намести до тях един човек. Дали беше повече луд или пиян, това момичето не успя да разбере в същия момент, но я смая спонтанността, с която хвана ръката на арабина,  изрече името му сякаш съобщаваше някакъв президент и я стисна. После и речта му. Възхищението му към това, че са заедно. Че са заявили връзката си. Това било чудо. Сълзите в очите му също бяха чудо за Надя. Беше се изчервила цялата. Че нищо не трябвало да ги плаши, че били един за друг и т.н. Когато си тръгваха, а и по пътя Надя не можеше да спре да мисли за това. За радостта в очите му, за сълзите. Какво ли беше преживял? Какво ли беше стаявал, за да се отприщи внезапно. Как ли ги бе видял през неговите очи? Не просто за да ги одобри. По-лошо! За да им се възхити. 

– Мислиш ли, че беше пиян? – попита го после Надя, докато яздеха наобратно към вкъщи.

– Кой?

– Онзи човек... Гологлавият. 

– Аха, Алито ли, той ми е приятел?! Не. Просто е искрен. През много неща е минал, затова е такъв. 

Подковите тракаха по асфалта. Надя се заслуша.  Колибрито не се чуваше. Трак-трак, трак-трак... – стъпваше бавно кобилата.

– Знаеш ли, първо помислих, че ни говори с ирония. 

– Ами! Тая дума  едва ли влиза в речника му, пък какво остава да му мине през акъла да говори така. Не. Преживял е там някакви негови си катаклизми. Той си знае...

– Женен ли е? – продължаваше да любопитства Надя.

– Не. Разведен. Поне така ми е казвал. Ама ти защо така ме разпитваш за него?  – боцна я в ребрата. 

– Ох! – изпъшка Надя. Колко се беше напрегнала! Надяваше се, поне сестра ѝ да не се беше държала така. Нямаше смисъл от това показване, но толкова хубаво си бяха изкарали. Защо ли? Защо го разпитваше? – Ей, така. – оправи косата си. – За да си отговоря на някои въпроси. За това колко се преобразява душата на човек, докато съзрява, щом като идва момент, в който сред маскираните хора, сметне и този без маска за такъв. 

– За маскиран ли? 

– Да.

–  Не бива да се съобразяваш с всичко, момичето ми. Не можеш да изпревариш времето, нито да го настроиш, кога, как точно да ни завари. То винаги ни намира неподготвени.

– Прав си. И все пак...  Приех за естествено, че е дошло времето, когато ще ми надянат оная каска, ще намокрят гъбата и ще ми пускат ток само с поглед. 

– Ток, аха!  – разсмя се той. – А когато дойде Алито, ти каза: Госпожице, присъдата ви е отменена!

– Точно! – докосна го за рамото Надя. – Ти откъде знаеш? 

Арабинът се разсмя отново. Тишината открои смеха му. Надя отпусна глава на топлия гръб. Бузата на момичето се затопли, а очите му се насълзиха. Беше ѝ хубаво...хубаво... ей така да да плаче от радост. 

–Трак - трак, трак- трак – стъпваше важно кобилата.

– Добре ли си изкара? – питаше я след малко той.

– Беше като в сън. А ти, хареса ли ти?

– С теб всичко ми харесва. Къде ми е целувката? 

https://youtu.be/BZOObJjjiOA

(следва)