Когато се събуди, за пореден път, започна да търси нов изход. Изходът към финала.

Всъщност... нямаше такъв. Нямаше и решение на задачата. Нямаше път назад. Беше агония - безкрайна и мъчителна, нощна тишина и сутрини пълни с отаечни кошмари. После заминаването. Амбициите. Университетът. Смяната на местожителствата.

 Метаморфози. Пропадания и стремежи към светлината. Неловки ситуации и съдба, поставяща ги отново и отново на един и същи път  ... Но краят ...

    Усещаше го понякога, когато излизаше със сестра си, долавяше още честотите на гласа му, затрупан някъде надълбоко, дълбоко екнеше като зов за помощ. Но защо тя го чуваше? Не разбираше. 

Не искаше да знае нищо повече. Още по малко да го поглежда. Беше я замъкнал на острова, после я беше оставил, а сега имаше наглостта да стои на същия тротоар и да я гледа така, сякаш съжалява. 

    Не знаеше, че Насим я следи. Не предполагаше, че я наблюдава, докато влиза в ресторанта тази вечер. Докато прибира роклята към краката си, сяда до приятелите на Цвети и кръстосва крака срещу тях.  С премерените си жестове, с начина,  по който замяташе косата си и съсредоточаваше поглед върху онзи, когото говореше, а после се разсмиваше заедно с него, всичко това го караше да си мисли, че тя вече е друга – надменна в своето ново щастие. Никога не би му простила, никога нямаше и да могат да бъдат заедно. Изборът беше направен и всеки беше натоварен със своят дял вина. Не смяташе да разиграва и Дериà, защото вече щеше да излъже не само нея, но и нейните родители, които вече бяха наясно с кого се среща дъщеря им и от него се очакваше да прояви честта на обезчестителя. Гласът ѝ все така отекваше и тя не спираше да се смее. По същия начин се смееше, докато шептеше в ухото ѝ нещо смешно. По сходен начин преди слагаше косата зад ухото си и го поглеждаше скрито. Но какво можеше да направи сега?! Как да иде при нея и да ѝ каже: сгреших. Това момиче Дериà как ме омота, сам не знам. Не е това, което очаквах, разбираш ли? Ти защо не ме спря, защо не ме върна? Защо послуша родителите си? Защо се отказа изведнъж от мен?Това искаше да я пита. Но след това тя не би се разсмяла така ведро, сякаш ѝ е казал шега, както в този миг, докато нейната усмивка грееше срещу онзи глупак в гръб. Не би и тръгнала след своя мъж, както преди – като кобилка на въже. Тази Найдена беше вече друга, извън неговата власт и изглежда беше доволна от новия си живот.

   Тя нямаше представа, че една лятна вечер е полудял толкова,  че е прескочил отново оградата. Нито, че се е промъкнал като у дома си в градината до цветята и е дочувал през отворената врата как Цвети ѝ разказва за някое момче, което я харесва. Слушал отвън, докато Цвети ѝ правила  косата с машата. Къдричка, след къдричка е стоял там и научавал за новия живот на Надя.  Какво бил казал еди кой си, как тя не бивало директно да му отговаря по този начин. Мерцедесът му струвал, колкото тяхната къща. Чисто нов мерцедес на Ицо, по поръчка от Германия.  Помисли само, Луничке... 

Той нямаше какво повече да мисли. Всичко му беше ясно като бял ден. Не бяха един за друг. Пускаше я да си живее в нейния свят, а той имаше намерение да се върне в своя.

  Дотегнало му беше от драматизъм, от Мъндьо, от враждебността, от всичко му бе накипяло и си беше обещал, че повече няма да прави грешки. Дериà беше всичко, което Надя не беше. Излизаше с момичето кротко и тихо, като се опитваше да вярва, че тя му дава точно това, към което се е стремял винаги. Към баланс. Към спокойствие, семейство и топлина – убежище за несигурото бъдеще и нямаше желание повече да отлага новината пред родителите си, че най-после ще се жени. Тя беше възпитавана в неговата религия. Мълчалива, хубава, търпелива, не оспорваше забележките му. Спря да излиза по дискотеки. Не създаваше хаос в него. Нито изглеждаше, че го ревнува и нищо не му подсказваше, че новата жена таи в себе си не само своята любов, но и мъкне онази неговата тежест от любовта му с Надя.

 Като отдръпваща се вълна, която току-що се беше разбила в пясъка и сега повлича, засмуква всичко наобратно,  така започна връзката им с Дария. Огънят, вярата, надеждата – за всичко вярваше, че е точно такова, каквото трябва да бъде. Насим не губеше надежда, точно както осъдения вярва, че ще бъде помилван. 

  Както Надя се убеждаваше наум, че го е изтръгнала от себе си и запълва зейналата в себе си празнота с учебници. Нареждаше ги един върху друг. Учебници, по чиито ръбове стъпваше и се катереше – нагоре, нагоре, нагоре като по спасителна въжена стълба на кораб.

До самия връх, когато взе дипломата си в ръка и си каза, че оттук нататък пътя продължава след хоризонта и никога повече няма да се обърне назад. Никога повече! Вярната мисъл на корабокрушенците, измъкнали се от незнайния изгубен остров като по чудо. Изменени, неразпознаваеми от природните стихии, изпокъсани отвътре, с остатъчета от онова, което са били преди да тръгнат, неприличащи на себе си. Но пък живи.

                                             ***

 Селото все така замръкваше и осъмваше в една шепа пръст. Мравунякът и без това вече беше доста пооредял, когато разбраха, че и къщата на Гошо е останала без стопанин. 

Първо заминаха Цвети и Станой. След тях тръгнаха Найдена и Катя, а накрая, когато Гошо остана сам, отлетя и той.

   След пет години Надя вече почти го беше забравила. Той беше от друг неин живот. Освен някой арабин, срещнат в Лондонското метро, почти никой вече не ѝ напомняше за него. Обривите вече не ѝ се струваха страшни, беше се оказало, че няма лек за тях и когато се налагаше, използваше шал без притеснение. Хората в новата страна я приемаха такава, каквато е. Поставяше си предизвикателства и преминаваше през тях с лекота. Беше умна, красива, властна и силна млада жена, на която разчиташе не само нейното семейство, но и други българи, оказали се без документи в чуждата страна.

  Нямаше време за излишни сантименти. Работеше, докато учеше, университетът я поглъщаше, пробиваше си пътища, дори там където нямаше такива. Започна да пътува през отпуските до различни страни. Живееше на един крак, втурваше се ту на екскурзия, ту заминаваше на обучение някъде и скоро щеше да управлява верига хотели. 

Всеки живееше в самостоятелна къща. Цвети и Станой вече бяха станали родители на две дечица и не можеха да ѝ хванат следите. Гошо си беше намерил работа като пазач, а Катя чистеше почасово къщи. 

Имаха представа какво се случва в България от многото новодошли българи и българската кабеларка.

  Една вечер, докато тя си приготвяше полуготова храна и новините вървяха монотонно, изведнъж сърцето ѝ се удари в гърлото. Беше сигурна, че познава този глас и когато се обърна към телевизора, го видя. Той стоеше там – все същият, който срещна онази нощ в градината. Беше облечен с къси панталони и тениска и сега с тревожни очи отговаряше на журналистката. Стояха на главния път за града. Колите щумяха отстрани, а той обясняваше нещо до изкривената мантинела, ръкомахаше. От стъписването в същия момент Надя не разбра и дума, от това което казваше. Чуваше, че става дума за катастрофа, но ушите ѝ бучаха така силно, сякаш току-що нея я бяха блъснали. Съвзе се след малко, когато показаха едно покрито тяло на носилка. Сега като се заслуша какво обяснявяше, успя да разбере, че в последния момент Насим е извадил една жена от колата и я изнесъл на безопасно място. Другото тяло било неспасяемо. Нямало как, иначе той искал да извади и него. Пътувал за града, когато видял удара на няколко метра и...

  Както го слушаше и се разплака. После я заляха всякакви чувства. Какво ставаше? Ядоса се. Какви са тези шеги?Тя почти не гледаше телевизия, как така сега го пусна, как точно беше застанала на тази програма, в този миг и в този ден, не разбираше защо трябваше да ѝ го изпречват пред погледа. Нейният живот се движеше напред. А Насим беше онзи... как да го нарече сега...зад палубата. Никак не ѝ се стори променен. Ха! Може би имаше малко промяна в теглото му. Сигурно онази кикимора му готвеше всяка вечер като компенсация, задето го замъкна със себе си зад реката. Беше отишъл да живее от другия край на реката по нейно желание. Все нещо повече можеше да му предложи, ако наистина го обичаше. Повече от топъл задник и супа. Но пък от друга страна, може би всеки заслужаваше съдбата си. Найдена не протестираше за своята. 

                                         ***

   Върна се след седем години, за да започне ремонт на къщата. Комшии бяха починали, други се бяха изселили. Той вече не обикаляше на кон, а на кола. Какво ли имаше да си казват повече?! Надя не можеше да си отговори, когато той мина през къщата около петнайсет пъти с колата си и сърцето и заудря дотолкова, че накрая единствено успя да му се развика да спре да вдига прах с трошката си. Но Насим не беше английски джентълмен, а дивак – полуарабин, полубългарин. И не приемаше "не" от онази, която беше направил жена. Затова просто спря пред тях и я уведоми, че така няма да вдига прах. Косата ѝ беше вързана. Носеше рокля до коляното. Светло синя рокля от памучна материя, с тънки презрамки. 

  Женен с дете. Това вече го беше чула и в Англия. Красивата мургавелка очевидно си стоеше вкъщи. Насим работеше на три-четири места. Почти точно както го беше пожелал, такъв беше животът му. Какво още искаше? 

– Само да се прегърнем – отвърна. 

Стояха в колата пред нейната къщата. Беше към 22 часа. Нямаше ги майката, таткото, Цвети. Не я интересуваха хората. Небето беше надвиснало черно и страшно над тях и от около час гърмеше. 

– Добре.

Потънаха един в друг. Заля я онази сила отново. Ароматът му. Сезонът Насим. Защо я заливаше, всичко трябваше да се е изчерпало преди много години?! Забрави ли докъде я беше докарало това? Защо очите ѝ се насълзиха от тази прегръдка, която траеше сякаш цяла вечност – питаше се Надя, докато ръцете му я стискаха като нещо, което не би пуснал. Огледа я, след малко. Не видя пъпки по нейното лице, само по шията. Явно болестта не е била толкова страшна, колкото му я беше описвала.

– Добре изглеждаш. Щастлива ли си? – попита делово.

– Напълно – съобщи му по същия начин. – А ти?

– Опитвам се.

Животът с неговата жена бил не това, на което се надявал. Започна да ѝ обяснява колко съжалявал, че винаги щял да съжалява, че ако можел да върне времето назад...

– Слушай, аз вече не съм като преди. Няма как да го върнем.

– Така ли? 

– Да. 

– Като те гледам, същата си. Беличка и тези очи... Моето красиво цвете – погали я по бузата. Надя потръпна. Той задържа пръст на нея, после го отдръпна. – Само дето май не се радваш да ме видиш, а?

– Не съм същата вече. 

  Не го лъжеше. Беше искрена, но той сякаш не ѝ вярваше. Не виждаше ли, че нещо беше изчезнало от нея. Нещо, което приличаше на невинност, на доверие и малко на надежда. Той поне беше създал свое дете. Тя нямаше и толкова. Какво като беше завършила университета в Англия, банковите ѝ сметки не бяха празни, отделяше пари за почивки и ремонт на къщата. Защо трябваше изобщо да му слуша бръщолевенията?! Бил ѝ събрал нещата на Дериа миналата седмица и я върнал на техните да си я взимат. Нито готвела, нито секс искала да прави, все била изморена и все напук му правила. Защо я водил чак до Йордания, за да я запознава с родителите си. Нямало смисъл. Освен това се научил сам да си готви, сам да се задоволява. Бива ли такова нещо?! Жена му това, жена му онова. А даже не се били женили. Още по време на бременността си показала лошия характер, но все пак до онзи ден ѝ водил политика, заради детето. 

Какво я интересуваше? Попита ли я нея с колко сълзи е платила този избор? И можеше ли да си върне вярата в него, доверието, с което заспиваше като дете на мишницата му? Помисли си, че сигурно ако бяха останали заедно, сега щеше да се жалва от нея на някоя друга. 

– Защо се оплакваш? Ти си я избра – припомни му го, все едно искаше да му шибне един шамар, за да спре да хленчи. 

– Защото не ми остави избор, Найдена. Ти хиляда пъти ме напусна, баща ти майка ти, а когато замина...

  Не ѝ се слушаше повече и най-добре беше веднага да излезе от колата. Но не излизаше. Той също не тръгваше. Стояха като заклещени наполовина в миналото. Всеки имаше вина, но никой не я приемаше за своя. Финал още липсваше. Спорът се заформяше. А всъщност за какво беше той, не помнеха след малко, когато небето се продъни.

   Не заваля градушка, но така силно удряше и пращеше по колата, че те не разбраха как докоснаха ръцете си, сгушиха се един в друг, нацелуваха се за всички пропуснати години. А след това се оказаха чисто голи на задната седалка. Ехааа! Много бързо! Чудеха се след малко. Затихнаха за миг, гледайки се учудено. Дъждът и толкова години потисканата им страст, сякаш наведнъж се бяха изсипали и сега настръхваше кожите им.

 Насим беше запалил цигара. Прозорецът беше леко отворен, за да излиза дима. Тя лежеше гола в ръцете му. Беше отпуснала глава на неговите гърди. С пръстите си Насим правеше извивки по опръсканата ѝ от дъжд белота.

  Сега си спомни. Караше я да се чувства – едновременно като ангел и дявол. Но не усещаше вина към другата, че току-що се беше оставила на мъжа ѝ да я покорява. Това беше мъжът на Надя. Дъждът я пръскаше по шията. От вътрешната страна на прозорците се стичаха капчици. Той я галеше, докато разказваше за някакъв свой подвиг и вероятно очакваше тя да му се възхити. Надя го наблюдаваше любопитно. Изучаваше го. След нейното заслепение през 2001-ва година, по-лесно преценяваше хората. Пак беше той, но вече мърморещ и сърдит на целия свят. Светкавиците ту осветяваха профила му, ту го скриваха. Бенката, дългите му мигли, очите, острото носле, подпухналите устни и въпросите му...

– Спомняш ли си, когато осъмнахме в Интернет залата?  

– Аха. Щяхме да гледаме "Аз, моя милост и Айрин". После " Запази последния танц". Как се оказахме там, не зная. 

– Бяха ми дали ключа, а после онзи Светльо, твоя пишман обожател се появи на вратата, искаше да влиза, мислеше, че залата работи и ни видя голи. Ах! Погледът му няма да го забравя – разсмя се внезапно. 

Смехът му отекна в нея.  

– Това съм го пропуснала. Но помня, че една нощ заспа в носилката на стадиона. 

– Аз пък това не помня.

И тя му разказа, че са били в съблекалнята на стадиона. Хванала ги градушка и решили да спят на носилката. Тя била с брезентов плат и две колчета отстрани, неудобна, но... За банята си спомниха, за ресторанта. Тя му сподели колко много се е изплашила. Но въпреки това никой от двамата не беше празнувал след това по-хубава Нова година. Как се бе шокирала, когато ѝ съобщи, че само той имал право да я гледа. Смяха се. Той се беше променил. Сетиха се още неща, къщата затова я продал, заради всички тези спомени. Купил си друга – на два етажа от другата страна на селото, но вече смятал, че не бивало да я продава. Питаше я дали си пази онази рокля от дискотеката. Тя и нея беше забравила. Той я описваше – черна, къса рокля, прилепнала по тялото. Как може да е излитнала от нейното съзнание. Как? Тя помнеше други отрязъци. Като например огънят на реката. И как се беше сдържал да не я обезчести още онази нощ. Колко наивна беше тогава? 

– Когато се беше напила на рождения си ден?

– О, не ми го споменавай. Срам ме е. 

–Помниш ли, че искаше да ти разкажа приказка?

– Хаха! – Звучи забавно. 

Той я наблюдаваше тъжно. Чудеше се какво изобщо помни. 

– И? Разказа ли ми приказка? — заискряха насмешливо очите ѝ.

– Да. Но вече не я помня – излъга той.

  Останаха така умълчани, загледани в дъжда по прозореца. Капките дъжд се приплъзваха бавно, правеха извивки. В този момент всеки си спомни разминаването. Него го измълчаха. Усещаха колко много си бяха липсвали, но и колко празнота беше се отворила между тях. Търсеха близостта си. Стискаха ръцете си, преплитаха пръстите ти. Преливаха вълните ту в единия, ту в другия. Сякаш не можеха да пуснат онези двамата, които бяха преди седем години. Той живееше и се държеше така, като че ли още е 2001-ва година. А тя гледаше към бъдещето.

– Всичко това е в миналото, Насим – съвземаше се тя.

– Не е в миналото. Още искам да имаме дете. Да остареем заедно, Надя. Може като остарея да не приличам много на сега и да не мога да правя секс, ти си по малка, но ще ходим заедно за билки, ще берем коприва заедно, ще се разхождаме по балканите? А? Хайде направо да се взимаме, какво има да го мислим още? 

Надя се смути. Той имаше дете от другата, забравил ли беше? Не искаше и да знае, дали ѝ говори сериозно.

"Да берем коприва" – повтори изненада наум въпроса му. 

Чакаше я кариера, имаше само една седмица отпуск, толкова хора разчитаха на нея, беше вложила всички усилия през отминалите години, за да се развива, за каква коприва приказваше? За какви деца?

Тя преглътна и се огледа. Дъждът беше олекнал. Какво правеше още с него? Съпротивляваше се на природата си. 

– Връщам се другата седмица. 

– Ах! Наистина не си се променила. Непрекъснато ме порязваш. Ела тук. Къде ми е целувката?

Тя го целуна. 

– Пак!

Надя му се нахвърли и го събори. Заблуждаваше се, че още има власт над нея. Мразеше го истински в онзи момент точно за това. Хапеше го по врата, а на него му харесваше. 

– Уф! Моята жена! Ау! Станала си тигрица в Англия! Откога не си правила секс?

– Млъквай – бутна го на седалката, но той се вдигна.

– Изневери ли ми?

– Няколко пъти – отвърна. Обсипваше лицето му с нежни целувки, вдишваше кожата му. Изпитваше го. Миришеше го така, сякаш помирисваше загубеното си щастие. Преплиташе пръсти в неговите.

– Извеверила си ми?

– Изневерих ти, да.

– И с кой? – дръпна се той.

Тя спря на устните му замисли се и го погледна в очите:

– През първата година с един негър, през втората с един французин, също и румънец, американец...

Насим я шляпна през бузата. Тя не очакваше. Нито, че ще я преобърне. Надя се оказа под него. Стоеше подпрян на ръце над нея и я загледа. Сериозно ли му говореше така? 

Тя се повдигна, за да впие устата си в неговата, после залепи буза в брадата му прошепна в ухото:

– Също и с английски джентълмен.

– Ааах...

Хвана я за глезена, като сви рязко крака ѝ към корема и го притисна. Коляното на Надя се опря в брадичката. Тя го облиза, докато наблюдаваше реакцията му. Струваше ѝ се, че докато я следи, очите на Насим се пълнят с кръв. Натискът му я обля, а после удоволствието я връхлетя като торнадо. Дъждът ги пръскаше през леко отворения прозорец.

– Изобщо не ти вярвам – обладаваше я той. – Знам, че си моя. Душата ти е моя.

– ..Ай... не! Лъжеш се.. – насичаше се гласа ѝ от тласъците. 

 – Моята жена, страстна и възбудена. Уф, уф! Само, докато ти гледам очите мога да свърша.  

Очите им бяха пълни с възбуда. Говореше ѝ с тях. Какво беше това, защо така болезнено се желаеха?! Ако можеха с тези погледи да се разкъсат от желание, биха се пръснали на хиляди парченца в този миг. 

– Не спирай... – молеше го тя. – По-бавно и не спирай.

– Уф, до сутринта ще те чукам, ако ще бай Петко да ме удари с тоягата по главата, не мърдам от тук. Обърни се.  

Тя се разсмя, а после сладката болка я превзе. 

– И това е мое – дишаше в тила на Надя, притискайки я към събе си. – Отговори, кажи че всичко е мое. 

– Не! 

– Напротив! – усилваше темпото той, а тя се извиваше. – Цялата си моя. Създадена си за мен. Мислеше ли за мен, Надя? Кажи!

Стоновете потяха колата. За първи път правеха секс, докато си приказваха, докато се шегуваха, докато събличаха душите си, докато се гневяха... всичко беше накуп. Искаха като че ли да наваксат наведнъж отнетото. Кой им го беше отнел? Те сами ли?

   Цветовете на телата им се сливаха като дъждовна вода. Изплуваха отблясъците на капките от прозорците по устните им. Обърнаха се един към друг. Пръстите му си играеха със зърната ѝ, а тя си мислеше, че ръцете му я заливат отвсякъде. Той я придърпваше внимателно, захапваше я за брадичката и докато краката на Надя потреперваха, нейния ханш се извиваше. Той я наместваше върху себе си. Питаше я дали я боли, дали ѝ харесва. Заклещваше я, докато тя се стапяше в ръцете му. Изражението на нейното лице. Съблазънта на момиче. Полуотворената уста, търсеща да пие от неговата. Докато притваряше замрежените си небеса, когато Насим се отдръпваше бавно. Докато ги отваряше щом я облееше властта му. Спираше за миг. Шепнеше ѝ колко е красива. И защо така го е пленила – я питаше. Гледаха се сляти, като че ли всеки миг – лице в лице беше значим, и бяха способни да спрат времето само – очи в очи.

  Съблазняваха се, четейки мислите, изписани на лицата. След всяко съпротивление на телата им, мислите им се взривяваха постепенно на забавен каданс. Избухваха. Сглобяваха се отново. Тази нощ се бяха намерили по друг начин. Имаха тръпката на влюбените, сърцата им все така се вълнуваха, привличаха се като два магнита, любеха се, сякаш танцуват танго и не знаеха как ще се разделят.

  Но имаше несъответствие. Нещо липсваше. И те още не осъзнаваха какво. Нещо безвъзвратно си беше отишло от тях. А най-тъжното се състоеше в това, че в онзи миг вярваха, че така биха могли да го върнат. 

(стана много текст(в чест на една моя приятелка, на която й липсваха още малко еротични моменти и не само, заради това), но...има още...)

https://youtu.be/L5qEZWyGLqU

https://youtu.be/FolUkXVi_-8

(Следва)