Магазинът на цветарката беше до баничарницата. Въздухът наоколо беше смесен от мирис на вкусни, топли банички и цветя, предимно хризантеми.

     Това бе втората война за десетилетието. Предишната продължи 3 години, а това бе преди 5 години. Тази година се разрази втора. Мирът бе изтраял само 2 години. Тъкмо хората отвикнаха от страха, от депресията, от парализата, която бе сковала всеки и най-вече бяха започнали отново да купуват и продават, което, разбира се, бе добре за двете магазинерки, които се познавах от близо 20 години. Имаше една шеговита, безвредна конкуренция между двете продавачки, които, когато нямаше клиенти, си говориха често.

"Днес при мен бяха повечко, май. Мислиш ли?" - често се шегуваше усмихнато продавачката на банички.

"Повече са гладни, по-малко са влюбени." - отговаряше сериозно цветарката.

Тя бе на години - сериозна, със сиви очи, бледо лице и бели, прави зъби, докато другата продавачка, макар също вече доста възрастна, бе със засмяно, сбръчкано лице, кафяви, меки очи и къдрава коса.

Дори само за две години, павилиончетата и на двете бяха разцъфтели и добре препечени в този кратък период. Но ето, че дойде втората война, която се очертваше да бъде по-дълга, по-жестока, по-поглъщаща. Хората отново се затвориха по домовете, не се поздравяваха, не се усмихваха, спряха да се влюбват, защото всичко което беше в умовете и сърцата им бе войната. Главното спряха да купуват цветя.

    Двете продавачки, лека-полека, се отчуждиха, разговорите секнаха, накрая се стигна до там, че просто понякога се обиждаха.

- Тази миризма просто е вече нетърпима. За трети път ли вече гориш тези баници?

- Моля те! Не съм изгорил и една баница! Сигурно хризантемите ти са увехнали...

- Какво пък разбираш ти от цветя?!

- Едно разбирам, че не могат да се ядат. Просто си признай, че завиждаш.

- Грубовата си! Какво да очакваш от баничар. Поради войната е. Хората са освирепели като теб. Само да напълнят стомаха и да оцелеят, за това само мислят. Повече гладни, отколкото влюбени. И какво всеки ден слушаш това радио? Надува ми главата...

- Нищо! Не ти е работа...

"Следват новини от войната..." - се чу по радиото.

- Ето и ти ще полудееш от тази война и твоите банички.... В миналата война участва и големият ми внук. И аз щях да полудея.

- Е, върна ли се?

- Върна се знамето...

Помълчаха около минута.

- В тази война участва и моят внук.

- За това ли слушаш радиото? Знай от мен - по-добре недей го слуша! Ще се върне. - цветарката не се усмихна, но сивите й очи не изглеждаха вече така сурови.

     Поговориха си както отдавна и затвориха магазините си. Време бе за почивка.

Войната наистина бе по-дълга, по-жестока, по-поглъщаща. Бе продължила 6 години, но накрая свърши. Градът отново се съвземаше, слънцето отново напомняше, че е утро, мирно утро. Във въздуха се носеше прекрасна миризма на свежи хризантеми. В края на войната хората започнаха да 

купуват повече цветя. Те отново се влюбваха, но повечето цветя бяха купувани за гробищата, а във въздуха вече не миришеше на вкусна, топла баница. Продавачката бе затворила преди 2 години. Днес бе дошла в магазина на цветарката. Цветарката не можеше да я познае. Очите й бяха все още с онзи мек кафяв цвят, но вече някак сурови. Беше се прегърбила и ходеше с бастун. Когато цветарката я позна, я поздрави и прегърна. Сивите й очи блестяха, бяха меки, топли, приветстващи.

- Няма ли кой да те замести вече? Отдавна не мирише на банички.

- Няма, няма вече. Предполагам, че вече хората повече се влюбват от колкото да огладняват.

- Глупости. Просто се радват, че войната е свършила и след седмица пак ще потърсят баниците ти, а и нали помниш - "цветята не насищат"!

-Не се ядат.

-Да, точно. Не се ядат!

-Дай ми... дай ми букет от хризантеми. Аз, нали мога после... да платя?

Цветарката я погледна учудено, сетне хвърли поглед на чантата, която носеше продавачката на баници. Забеляза крайчеца на добре сгънато знаме.

- Знаеш ли, вземи букета. Няма нужда да ми плащаш, все пак си ми стара приятелка. Нали?

- Сигурна ли си?

- Да! Цветята не насищат, но поне красят всичко около себе си и...

-Какво?

- Засищат други неща. Все едно.

-Благодаря!

Старата вече жена, с букет от хризантеми и добре сгънато знаме в чантата тръгна към гробищата.