Цветът на мълчанието...

            Събираха се почти всяка вечер. Кръчмето беше непретенциозно мебелирано,  с тънки цени и нешумна музика, нормално задимено и с годините се превърна в техен втори дом...

            Бяха все недооценени и недоучили художници, които запълваха дните си със случайно попаднала им работа, покрай която всеки от тях в свободното си време рисуваше шедьовъра на живота си...

            Имаха зад гърбовете си по някоя изложба, по някой едва кретащ брак, по някоя кратка  или по-продължителна  връзка...

            Свързваше ги общото минало от Художествената гимназия и, разбира се, любовта към изкуството... Всички до един твърдяха, че не са успели в живота, защото са останали в България, а са останали именно защото трудностите ги привличат...

            Имаха си постоянна маса, на която системно отсядаха - кога в пълен, кога в не толкова пълен състав... Знаеха си репертоара наизуст като в пиеса със заучени до втръсване неизменни реплики, шегуваха се един с друг или се караха, но им беше хубаво, че са заедно като семейството, което не искаха или не успяваха да създадат или запазят...

            Събираха се след 19 часа, поръчваха си и говореха, говореха... Отначало винаги на висок стил за най-новите тенденции в изобразителното изкуство, за открити изложби на този или онзи; за собствените си идеи и трудното им реализиране. За цените на боите и наемите в изложбените зали... Подхвърляха си идеи за временна заетост като бояджии по строежите, като храмови реставратори или информация за свободни места за учители по рисуване...

            Говореха основно Цането, Савата и Жоро, а Лъчо почти винаги мълчеше и с присвити очи ги оцветяваше наум... Откакто се събираха, винаги ги виждаше като смес от жълто, червено и синьо, които преливаха, променяха си интензитета, разменяха си местата и приличаха ту на пухкави облачета, ту на пресечени щрихи или графични синусоиди...

            После, когато поизтъркваха темата, думата вземаше Цането и правеше сравнителен анализ на светлосенките в тоталитарното общество и агресивния капитализъм... Разнищваше правителството министър по министър, Народното събрание депутат по депутат, цените на дребно и едро, просяците по улиците и бездомните кучета... Само за две-три бири време основно ремонтираше държавното управление и изграждаше стройна система за измъкване от кризата, която да накара и американците да ни завиждат... Буйната му посивяла вече грива се мяташе съобразно настроението му от лявото в дясното пространство над шията му, а очите му, жълти като на разгонен котарак, святкаха агресивно и пускаха нетърпящи възражение погледи към събеседниците...

            Савата и Жоро му подаваха реплики, припомняха общоизвестни политически гафове, тупаха с юмруци по масата и се смееха окуражително...

            Лъчо присвиваше очи и наблюдаваше как Цането се обвива в кехлибарени отблясъци, които подскачат около и над него като пламъчета на свещ, полюшват се, избледняват и пак припламват...

            После разговорът се извърташе на спортна вълна и на преден план излизаше Савата, който някога беше тренирал футбол в младежкия отбор на „Славия” и беше безспорен капацитет по спортните въпроси... С моравочервен нос и издути бузи над дългата черна брада приличаше на воевода от рисунките в учебника по история... С увеличаване броя на изпитите чаши той безкомпромисно уволняваше и назначаваше треньори, режеше заплатите на футболистите и пращаше съдиите в концлагер...

            Цането, като заклет левскар, използваше случая да клъвне Жоро в рамките на вечната война между привържениците на Левски и ЦСКА и дори понякога се хващаха гуша за гуша от пристрастност...

            Лъчо ловеше с присвити очи червено-сините светкавици, които се извиваха над масата, пръскаха искри като скъсани далекопроводи, люлееха се, но запазваха чисти контурите си като в  детска книжка за оцветяване...

            Когато синьото като дим от цигара обвиеше доминантно главите на тримата, знаеше, че е дошло време да се разделят... Жоро с виновен вид и преплетен език започваше живо да се интересува от часа, да ровичка по джобовете си, да поприглажда ту олисялото си теме, ту поизмачканите си дрехи и да се оплаква от половинката си. Сините му очи от смешни стъклени копчета се превръщаха в микроскопични ултрамаринни езерца, готови да се излеят при най-малкия жест на съчувствие...

-         Представяш ли си, брат – хълцаше  развълнувано той – Вчера, тая мойта чума ми претърси джобовете и ми взе всички авоари… Хлц, хлц... И не ме пуска да спя в спалнята... Държи се с мен като с престъпник. И посяга бе, посяга, нейната верица... Хлц... Хлц... К`вото докопа, в оръжие го превръща... Хлц...

-         Ох, и аз си имам от два месеца една змия в гарсониерата - включва се тихо и съзаклятнически Савата... Когато е развълнуван, той започва да сплита на плитка брадата си, да плюе в пазвата си и да се кълне, че ще се обръсне, ако отново попадне в капана на някоя фуста.

-         То да е жена като жена, пък то кльощава като скумрия, гърдите и по-малки от моите... Ако Рубенс случайно възкръсне, не само няма да иска да я рисува, ами ще скочи обратно в гроба от ужас... Само аз, кьорав тъпак със тъпак, не стига, че я поканих за модел, ами взех, че си я прибрах у дома да ми убива на апетита.

-         Момчета, ний сме едни тотално непризнати гении... – обобщава с въздишка Цането.- Най ми е болно, когато и в къщи не ме признават ни кат` творец, ни кат` мъж… Мойта последна спирка заяви, че ако пак се прибера  финансово необезпечен, ще ме зареже и ще ми остави децата да ги храня с нарисувани кюфтета... Хем не разбира ни от изкуство, ни от икономика, хем на важна се прави… Ха, върви, че рисувай в такваз обстановка...

-         Лъчо, стига си се хилил, ами я кажи твойта как те посреща? Посяга ли ти, а? - полюбопитства Савата.

-         А, тя не е такава... Лили ме разбира. Никога не ми възразява. И ми пази тишина, докато рисувам... - усмихва се разнежено Лъчо.

-         Да знаеш, брат - потупва го по рамото Савата – много се гордея с теб. И как така успя да я моделираш, без да ти издере очите?

-         Нали съм художник, с творчески подход - нежно галене с четката...

-         А стига бе, ша си хабя четката зарад` някакъв си вмирисан натюрмортус - изруга Савата, решително разплете брадата си, скочи и изрева:

-         Келнер! Плаща!

            Цветовете им бяха вече кротки и значително по-бледи... Размиваха се... С клатушкане се разделиха на входа на кръчмата и всеки пое натам, където очакванията разочароваха и чакащи, и пристигащи...

            Лъчо слезе от таксито, спъна се по стълбищната площадка няколко пъти, докато повика асансьора, после с труд уцели ключалката и влезе в антрето...

 -  Лили, прибрах се... Да знаеш... Не съм гладен... С момчетата хапнахме и пийнахме малко... Ти заспа ли вече?

            Влезе в спалнята и светна лампата... Лили го гледаше с нежната си прощаваща и леко разтревожена усмивка... Приближи се и я погали... После изруга и отскочи назад с мърморене...

-   Ама, че съм и аз, забравих, че вчера ти смених цвета на косата... - взе една салфетка и избърса боята по ръката си... - Утре ще поправя всичко... - пльосна се на леглото и захърка...

-  И знаеш ли - вече заспивайки промълви – Утре ще ти нарисувам нова рокля... Милото ми момиче, ти  заслужаваш... Лека нощ...

От картината над главата му се усмихваше красива червенокоса жена със зелени очи и зелена рокля...

            Неговият цвят беше зеленият... Цветът на тишината и спокойствието, цветът на мълчаливото съзерцание и на премълчаните тайни...