Цветът на сълзите
- Мамо, плачеш ли? - попита детето, щом напипа мокрите и очи.
- акъв е цветът на сълзите? - и очакващо впери невиждащи очи.
- Кристално сини са, детето ми, когато са от радост, а черни, когато са от мъка.
- А какви са твоите сега?
- Сега са мокри.
- А има ли сухи?
- Да, има, когато са подтискани, когато са преглътнати.
- Мамо, какъв е цветът на усмивката?
Звънко се засмя детето и разпиля камбанки около себе си.
- Усмивката е оранжево-жълта, а когато ти се усмихнеш, е слънчево жълта,
и тя се засмя.
- Мамо, как искам да видя твоята, какъв е цветът и.
- Ами почувствай я.
- Мамо, твоята усмивка е стопляща. Аз не я виждам, но когато ти се смееш, става ми топло, приятно, чувствам живота в себе си. А какъв е той, цветът на живота.
- Червен е цветът на живота, като кръвта.
- Какво правиш сега, мамо?
- Мечтая.
А какъв е цветът на мечтите?
- Мечтите са розови пъпчици, като нашите рози на двора.
- О, мамо, и ухаят, нали!
- Да, имат аромата на надеждата.
- А какво е, мамо, бялото?
- Бялото, бялото е с цвета на истината, истината, детето ми, е бяла...
Тя замълча, вперила поглед в очите му, които бяха бели и невиждащи.
Мислено си каза - като твоите очи, детето ми... Сълзите рукнаха на поточета по страните и.
Детето не ги виждаше, но ги почувства и трепна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
