"Безразсъдство"! Не можеше да си избие от главата тази глупост. Страхуваше се. За първи път в живота си от цялото си сърце  желаеше мъж да я забрави. Отпъждаше мисълта за него като досадна муха. Минаха няколко дни. Все още се озърташе, докато отключва входната врата. Имаше едно протмоне, където държеше парите, които синът ѝ си събираше. Не успя да го открие, там, където го прибираше в шкафчето с бельо под два пакета, които не бяха още разопаковани. Почувства се още по-зле. Неволно обвиненията ѝ бяха насочени към него. Въпреки, че все още такава възможност ѝ изглеждаше абсурдна.  

Малкият така и не разбра защо майка му толкова бурно го прегръща и целува, че и плаче дори, когато ѝ показа колко пари си е събрал вече за цял "Лего град".

Изобщо не си спомняше, че именно тя му бе дала протмонето.

Това подозрение отпадна. Тя почувства върховно облекчение. И почти веднага пламъчето вътре в нея се разгоря с двойна сила. Улавяше се как отново мисли за него, но се въздържаше да си мечтае за продължение на приказката. Освен това безумно много я вбесяваше поведението му да изчезва безследно, сякаш за него нищо, никога не е имало значение. Смътно в себе си долавяше, че бе достигнала много по-дълбоко в неговата същност. Той бе задействал онзи, така добре познат ѝ механизъм, да бъде необходима, да излекува чуждата болка...

Чакаше го още известно време. После постепенно започна да позволява на образа му да избледнява. 

Дори да се върнеше за нея един ден, нищо вече нямаше да бъде същото. 

- Како, ама само как се гледахте с баткото ...

- Какъв батко, какво приказваш, не разбирам! - преминавайки край група циганчета, насядали на една тясна пейка, тя се спря озадачена.

- Този бе како с колелото, дето ти целуна ръката. - очевидно тези думи разклатиха плеядата от спомени, които искаше да заличи. Тя гледаше децата изумено. 

- Познавате ли го?  

- Да каке, но отдавна не е идвал. Вие гаджета ли сте?

- Глупости, нямам нищо общо с него!

  Вървеше и недоумяваше. Защо животът си правеше тези шеги с нея, що за изпитание бе това, защо ги срещна тези деца,точно когато се възпитаваше да го забрави?!

Можеше да бъде на хиляди други места в този момент, също както и тези мургави момчета, и пътят им никога да не се пресече, и никога да не се случат тези въпроси! А вместо това сега тя отново се питаше къде е той?!

Посегна към телефона си, както толкова много пъти с желание да му пише. Този път обаче, нищо не можеше да я спре. В главата си беше търсила всякакви аргументи, които да я дистанцират от него, а ето че сега, едно невинно напомняне обърна цялата ѝ същност.

✉️ Къде си? Обеща да се обадиш!

Бомбата беше хвърлена, страховете ѝ - запокитени в най-далечния ъгъл на съзнанието ѝ.  Нямаше шанс да се пребори, просто защото случката още не беше изживяна, изглежда нито тя, нито той можеха да сложат точката точно тук. 

Няколко дни съобщението седеше непрочетено. Проверяваше го почти толкова често, колкото поглеждаше и часовника си. Това ѝ докарваше някаква тъпа, позната болка и въпреки това си го причиняваше. Накрая се уплаши. През главата ѝ преминаха какви ли не сценарии. Тя не знаеше кой може да го прочете. И дали вече не беше късно. После изведнъж осъзна за пореден път колко необмислено беше постъпила. Ами хората, които можеха да го свържат с нея. Добре, че вайбър позволяваше да изтрие съобщението двустранно. Повече не се опита да осъществи контакт с него. Той просто изчезна! Трябваше да го забрави.

***

Бяха минали месеци. Споменът за него остана в миналото, в кошчето с провали. Не си струваше да се връща назад. Но белегът се настани трайно. Усещането за нещо затиснато дълбоко без да му е даден шанс да се развие глождеше безмилостно в нея. Тя не можеше да се начуди на себе си как минавайки по същата алея всеки ден очите ѝ продължават да се оглеждат наоколо без дори да има очакване за нещо. Оказа се, че тази диря в съзнанието ѝ беше по-дълбока от нейното желание да го забрави. 

Една февруарска вечер получи съобщение от непознат номер. 

📩 Здравей. Аз съм момчето с колелото.

Тя погледна няколкото думи на екрана си и усети прилив на гняв и вълнение. Хвана телефона си. Искаше да му отговори, но нещо я спря.

"Не, не си струва!" Отново същата история и докога?

Два дни гледаше тези думи и не откриваше смисъл в тях. Докато една вечер нещо в нея се прекърши!

✉️ Не ти се сърдя, ако това изобщо има някакво значение!

📩 Тогава ще ми изпратиш ли целувка?

"По дяволите! Сякаш бе завършил школа за душевни манипулации над жени". Цялото ѝ същество се противеше. Тя перфектно осъзнаваше, че той просто си играе с нея от първата секунда на запознанството им. Но, тази сладка илюзия разпръскваше в нея тонове обезболяващи... Дори с няколко думи я караше да се чувства желана.  

✉️ Чудя се изобщо как си се сетил за мен?

📩 Не съм спирал да мисля за теб. 

Колко коварно оръжие бяха, думите, които болезнено се надяваше да чуе. Още един - два "пейн килъра" и едва ли щеше да отстои каквато и да е защитна система. 

✉️ Простила съм ти, отдавна. Така че не се мъчи да се оправдаваш. 

📩 Но аз те търсих. Ти ме отблъсна. 

Тя си спомни, веднъж я търси, измисли си някакво оправдание и го отпрати.

✉️ Да, само веднъж!

📩 Сега съм далеч бебо. Като се прибера, ако все още ме искаш. 

Удобно ѝ беше, това че е далеч. Имаше време в което да се опита да се справи ...

✉️ Изобщо не си даваш сметка как ми се отрази твоето появяване и изчезване от живота ми. 

📩 Не съм искал да става така мило, трябваше да се махна малко след като бяхме заедно. 

Или беше изкусен лъжец или тя поддаваше поради белезите от собственото си ранено самочувствие, или и двете, което бе най-сигурната примка...

📩 Ще бъда до теб, обещавам ти! Само моля те почакай ме.

✉️ Аз те чаках, и търсех!  

📩 Всичко в онази нощ, всичко бе истинско!

Голяма буца заседна в гърлото ѝ. Мислеше си, надяваше се да го е надживяла. Но той толкова умело я обезоръжаваше. 

Пишеше ѝ всяка вечер с часове. Имаше много въпроси, чиито отговори тя не знаеше, а някои от тях буквално напираха да излязат. Тя се опитваше да повежда разговора в такава посока, но все още не се осмеляваше да пита директно. Казваше, че е далеч, че ще минат няколко месеца докато се върне. Една мисъл я глождеше непрестанно, тя знаеше отговора, но очакваше търпеливо той сам да излезе наяве. Беше в затвора! Дори без да го изрича на глас тя знаеше, че е там. Но защо? Как да го попита, като се ужасяваше от това, което би и казал или спестил. Но не можеше да бъде спокойна нито да продължава да общува с него преди да изясни за себе си истината. Разпитваше го за детството му, за близките му, кога е дошъл в България. Усещаше тежест у него, когато разказваше за семейството си. Имаше крайна непоносимост към баща си, който ги беше изоставил като деца. С всеки изминал ден навлизаше все по-дълбоко в драмите от миналото му, които по нищо не личеше да е надживял. Може би бе простил, но не беше ги преодолял. Казваше, че вече е силен, непоколебим, че това със затвора е неговият шанс да промени съдбата си, да започне на чисто... питаше я дали ще го чака. 

- Чакала съм те и преди да знам дали изобщо ще се върнеш. - бе нейният лаконичен отговор. 

А на него това като, че ли му стигаше, поне на нея ѝ бе удобно да мисли така. Един ден по средата на разговора тя рискува да го попита. Искаше да си даде сметка докъде се простираше собствения ѝ риск с този човек, искаше причина за себе си да го оправдае, да застане на негова страна, а не да го заклеймява. Знаеше, усещаше, че няма непоправими неща, дори хората и те се променяха, стига да не бе достигнал твърде далеч. Дълбоко в себе си изключваше мисълта, че е опасен. Искаше ѝ се да повярва в добрата му същност, улавяше се, че го третира като дете, на което имаше нужда да му се помогне. Тази сложна смесица от чувства я държаха прикована към него, макар и дистанционно. 

- Защо те осъдиха? - тя едва дочака да види написаното от него. Реално можеше да е всичко. 

- Хванаха ме с дрога.

- Защо го направи?!

- Когато мама почина, в ръцете ми. Няколко месеца беше в кома, аз не знаех на кой свят съм, не се хранех, пиех, бях сам. Сестра ми и баща ми не искаха ѝ да знаят. Всеки ден ходех в болницата да ѝ говоря. Молех се да стане чудо. Беше толкова млада и красива. Бях готов на всичко за нея. Майка ми беше светица. Но нямах вече сили. Нито работа. Тогава господ чу молбите ми и тя се събуди. Вярвах, че спасение има, а всъщност тя беше обречена. Прибрах си я вкъщи, грижех се за нея напълно сам. Всичките ни близки просто не се интересуваха от друго, освен от имуществото ѝ. Едни приятели ми помогнаха тогава. Имах нужда да се стабилизирам. Половин година заспивах в сълзи и надежди на едно походно легло до нея. Една сутрин в декември ѝ беше последната. От няколко дни не отваряше очи, но ме чуваше. Хранеше се малко. Последното утро беше различна, кожата на лицето ѝ спокойна. Повдигнах я леко да я наместя по-удобно на възглавницата, а тя несъзнателно стисна ръцете ми, след мъничко просто ги отпусна. Никакъв звук. Само усетих как мускулите ѝ вече се предадоха. Това беше. Отиде си! Сложих я в земята! Нищо вече нямаше значение!

Тя се почувства ужасно. Навлезе в най-голямата болка в живота му и нямаше адекватни думи, които да използва, за да се извини. Върна го към кошмара на загубата, която никога нямаше да  преодолее. Казваше, че е силен. Че всичко това го е променило. Че е спрял да мисли, да се тревожи, да очаква. Тази болка бе изтръгнала от него живеца. Пътят му вече бе друг и различен. Но промените в душата си той не виждаше. Отчаяно търсеше любов, но не я разбираше. Белегът, останал в него, никога не бе успял да зарастне. Но всъщност раната беше много по-дълбока от преди последния удар - физическата смърт на майка му.

Бавно и внимателно трябваше да открие истините за него, истини, които щяха да я разтърсят дълбоко. 

Въпросите, чиито отговори първоначално искаше да открие,  избледняха, изгубиха всякакъв смисъл. Необяснимото му на пръв поглед поведение просто беше следствие на много по-жестока драма. Този мъж всъщност носеше в себе си душата на наранено дете, преживяло катаклизми, обезобразили възприятията му за света още в невинна, крехка възраст. Реакциите, грешките, страданията нищо от това не бе забравил. Притежаваше исполинска сила в здраво тяло, скриващо една заболяла дълбоко същност.

Много неща щеше да разбере тя за   него. Много неща щеше да си обясни. Както и това, защо никога вътре в себе си тя не успя да му се разсърди или да го осъди. 

Искаше да премине този път назад в живота му, знаеше че този човек не беше се изпречил на пътя ѝ случайно. Може би прозаичната физическа близост беше част от доста по-сложна система от отношения, които трябва да променят и двамата. 

За себе си вече знаеше. Извършила бе немислимото, беше го приела безусловно, беше му дала шанс да бъде открит и това да бъде разбрано, без да е необходимо да се извинява. 

След дългия трънлив път той просто търсеше себе си, без да подбира средствата, нито хората. Жените в живота му. Стъпка по стъпка с много такт тя успя да достигне до този най-сенчест ъгъл на душата му. Жени, преживяли много, жени в чиито очи личаха всички следи на болката във всичките ѝ измерения, обезверени и изгубени. А всъщност дълбоко в себе си той търсеше възмездие, търсеше отчаяно любов, но за да докаже, че тя е неистинска и болна. Себе си поставяше в ролята на жертвата, така бе свикнал още от невръстните си спомени. Той не вярваше, че може да бъде обичан, искаше, искаше да се излекува, да дарява и да получава. А вътрешната му несигурност винаги бе пораждала един и същи конфликт - недоверие. Обвинения, натиск, отмъщения, унижения - новите драми в живота му. Затова беше потънал в себе си неразбран!

Неусетно тя излезе от матрицата на физическото привличане, застана над плътското. Вече всеки един факт, всяко едно разкритие от миналото му за нея бяха светната нова лампа в картата, която ѝ разкриваше сложните, а всъщност толкова първични взаимовръзки, пренесли се и в днешния ден. 

Той също усещаше, разкриваше се пред нея, а вътрешно и неосъзнато очакваше помощта ѝ. Опитваше познатите до болка механизми, за да се защити, изследваше реакциите ѝ, повдигаше тежката завеса на преглътната в детството грубост, същата,  която не успяваше да озапти и спрямо нея. 

Но отсреща беше изненадата. Тя не реагираше като познатите му жени, не се гневеше, не избухваше, не го обвиняваше, не го осъждаше, просто го разбираше. Прощаваше му дори преди да поиска това от нея. 

Но това не беше любов и никога нямаше да бъде. Той не търсеше любов, търсеше прошка, непоискана, закъсняла и вече невъзможна да бъде получена. 

Беше разкрит, но тя не му поиска обяснение, не го осъди, помилва го!

Това го изплаши до смърт. Не искаше никой да го познава толкова добре, беше уязвим! Търсеше спасение и отново избяга  по единствения начин, който бе изпитвал и познаваше - трябваше да нарани, там където се очакваше болката да е най-силна и пагубна, болка огледална на тази в сърцето му!

***

Някъде там дълбоко ведно с цялата любов, на която е способен човек, все още се таеше спотаения гняв на едно малко момче, видяло предателство, насилие, кръв, безпомощност, унижения, саможертва, тормоз, несправедливост. Дете поело ударите на съдбата, физическата болка, причинена му от ръцете на най-милите му същества, на които бе простил, просто защото бе почувствал синовен дълг, но тази отрова не бе изляза от него и отчаяно търсеше нови жертви..., да ги зарази!