Дъщерята на Слънцето и Сянката- част 1

Предговор:

Герои:

Елейара- дъщеря на сянката и слънцето 

Мирандел- воин на Светлината,  

Тенебрил- княз на Мрака

Светът на Елейара: Между Деня и Нощта

В безвремието между деня и нощта, където въздухът трепти от лъчи и сенки, се простира Еларион — разполовен свят, роден от вечния спор между Светлината и Мрака.
Там не съществува залез — а само Вечен Полумрак, в който границите между добро и зло, между обич и гибел, се размиват като мастило във вода.

I. Сферата на Светлината — Солариан

Сияен като отблясък от ангелски меч, Солариан е царството на Слънчевия Орден.
Там въздухът ухае на лилии и летен дъжд, а небето никога не потъмнява съвсем — дори нощем свети като утринна мъгла.
Градовете му са издигнати от бял камък и златна руда, с кули като струни, по които свирят ветровете на зората.
В центъра на царството е столицата Ариан. В лоното ѝ се извисява Цитаделата на Зората — домът на воините на Светлината. Сред тях е и Мирандел- синът на Повелителя Анреил, избран от самото Слънце.
Мирандел е верен на клетвата си да изкорени Мрака, но сърцето му все още не знае що е истинска любов.

II. Кралството на Мрака — Ноарет

Отвъд Пелената на Сенките, в дълбините на света, където звездите умират и се раждат отново, лежи Ноарет — царството на бездните.
Там реките текат с катранени води, а небето е прорязано от кървавочервени сияния.
Градовете му не са строени, а израсли като огромни монолити— черни като пепел от угаснало слънце, в които живите сенки шепнат древни клетви.

Тук властва Тенебрил, Князът на Мрака — красив и безмилостен, с очи, които поглъщат светлината, а и разума заедно с нея.
Той не познава друго освен омразата и жаждата за власт. Но не задълго ще е така.

III. Междусветът — Вал’Мира

Между Солариан и Ноарет се разстила Вал’Мира — земя, която никому не принадлежи, където Светлината и Мракът се сливат в едно вечно здрачево сияние.
Там тревите блестят като течен кристал, а въздухът е пропит с аромата на разруха, но и възраждане.
Никой от двата свята не смее да я завладее — защото тук се преплитат душите на падналите, а времето не тече в права линия.

И именно там, в Долината на Слънцето и Луната, се срещат тримата — Елейара, Мирандел и Тенебрил.
Там започва тяхната съдба, изтъкана от копнеж, вина и онова, което никой свят не може да прости — любовта между непримирими сили.

IV. Храмът на Елейара— Темпрания — Сърцето на Полумрака

Когато древните сили отново се пробуждат, Елейара построява Храма на Полумрака — от светлина и сянка, от камък и дим, от сълзи и звезден прах.
Тук тя се моли за равновесие, тук кърви, тук обича.
Храмът стои на ръба на света, където небето не решава дали да изгори или да потъне.

Пролог:

„От светла любов роди се светът,

а нейната Сянка донесе страха.

И Мрак ще се спусне, ще дойде Студът,

ще вземе в замяна на Вечна духа“

(Из древните песни на Здрача)

Пепел и злато

Когато слънцето се влюби в сянката, светът се пропука.
Светлината се разля, Мракът се сгъсти, и между тях — там, където нито денят владееше, нито нощта се покоряваше — се роди Елейара.
Дете на два свята. Полусвята, полупрокълната.
Косите ѝ блестяха като пепелта след изгрев, очите ѝ — като звезди, паднали в езеро от катран.

Никой не я прие.
Владетелите на Светлината я нарекоха “Скверната”, защото носеше в себе си сенки.
Господарите на Мрака я избягваха заради сиянието, което не угасваше, дори в бездната. 

Така тя живееше в Сивата Пустош — между светове, където нищо не е изцяло живо, нито мъртво.
Там я следваше само тишината. И едно име, което не я оставяше на мира:
Тенебрил. Той също не можеше да я забрави, защото Пророчеството за възхода му споменаваше точно нея като ключа към него.

( Из “Сказание за Вечната”, том първи)

I. 

Вал’Мира бе застинала в онзи златен час, когато нито денят, нито нощта могат да си спомнят кои са.  Небето бе разполовено, сияйно розово от едната страна и обсидианово от другата и дишаше бавно, дълбоко и чувствено.
Между двете небесни тела, в сиянието на техния сблъсък, стоеше Елейара. Едно същество на границата — нито ден, нито нощ, нито ангел, нито демон.
Тялото ѝ сякаш бе изваяно от самия здрач — бледа като утринен лъч, но с нюанс на топъл мрак, който трептеше по кожата ѝ като дим след буря.
Косите ѝ падаха тежко до кръста, полусребристи, полумастилени, и когато вятърът ги разпиляваше, изглеждаше като че светът се опитва да реши дали изгрява или залязва.

Очите ѝ бяха най-страшната и най-прекрасната ѝ особеност —едното светеше в меко злато, като капка стопена зора; другото бе черно, като бездна, която не поглъща, а кани. В тях живееха два гласа, две воли, две вселени, които се обичаха и се ненавиждаха.

Одеждите ѝ бяха прости, но изящни, шити от полупрозрачни нишки, които при светлина изглеждаха бели, а на сянка — тъмен пурпур.
Винаги бе босонога, но стъпалата ѝ бяха неизменно чисти и топли, сякаш земята се страхуваше да ги изцапа и охлади.
По китките ѝ бяха гравирани руни, светли от едната страна и тъмни от другата — печат на древен баланс.

Гласът ѝ бе тих, но плътен — имаше тембър на звън от далечно каменно ехо.
Когато говореше, думите ѝ звучаха като молитва и проклятие едновременно.

Елейара бе красота, която не умее да се извинява. В нея нямаше грях, а само изкупление. И всеки, който я погледнеше, разбираше на момента — тя е всичко, което светът се опитва да забрави, но не може.

Тя бе дошла тук да моли. Да се помири със себе си. Да отдаде, за да получи. Но когато цитриновият вятър прошумя над тревите, Елейара усети, че днес няма да има прошка.

От сияйната страна на долината приближаваше воин.  Бронята му отразяваше лъчите като жива светлина, а стъпките му караха въздуха да трепти. Мечът, който носеше, не бе просто оръжие — той бе обещание.
Тя бе чувала за него. Мирандел, син на зората, избраник на Светлината. Първородният син на Повелителя на Солариан.

Кожата му бе загоряла от зората — матова, сияеща в меко бронзово под бронята.

Лицето му бе като издялано като от мрамор — красиво, но строго: силна челюст, благороден нос, устни, които рядко се усмихваха, а когато го правеха — сякаш светът изведнъж си спомняше какво е надежда.
Очите му бяха с цвят на утринно небе преди изгрев — сиво-сини, хладни, но в тях гореше нещо, което дори Светлината не може да укроти.

Косата му бе руса като узряла пшеница, но с едва доловим сребрист отблясък — белег от старо чудо, което бе преживял.
Бронята му бе от бяло сребро и златни нишки, която не отразяваше светлината, а я поглъщаше, правейки го да изглежда почти неземен.
На гърдите му бе изсечен символът на Зората — лъч, пронизващ кръг, знак за вечен порядък.

Ръцете му бяха привидно груби, белязани от множеството боеве, в които бе участвал, но изглеждаха способни на неочаквана нежност, която все още не бе имал  късмета да дари.
Той я видя и застина.
Тя не приличаше на враг. Не приличаше и на жена от този свят.
Сякаш самата утрин бе изваяла лице от сенки и го бе благословила с нежност.

– Ти ли си Елейара? – запита той, спирайки на няколко крачки от нея.

Елейара се усмихна и скръсти ръце пред себе си.

– Зависи кой пита. – заговори провокативно тя – Ако си враг, ще загинеш преди да получиш отговора си. Но ако все пак си приятел… Е, ще се разберем някак.

Мирандел се намръщи, но не отвърна веднага. Когато все пак го направи, предишната му гордост се бе изпарила напълно:

– Не би трябвало да съществуваш – прошепна той, след като слезе от коня си и застана срещу нея, а гласът му бе като трепване на струна. Като стомана, излизаща от леярна— твърд, но дълбок, изненадващо топъл, когато се пречупи от болка.

 – И все пак съм тук – отвърна тя тихо. – Светът ме роди, защото му омръзна да бъде разделен.

 Слънчевата му броня бе замърсена от пътя, а погледът му — напрегнат и уязвим, както само онзи на човек, който иска да вярва, че върши правилното нещо.

Елейара стоеше до езерото на отраженията — място, където и светлината, и мракът се оглеждаха, без да могат да се докоснат.
Когато той я доближи още, тя усети отчаянието, което все повече надделяваше над гордостта му.

– Имам нужда от услугите ти – каза Мирандел тихо, сякаш се опозоряваше само като изричаше тези думи. – Мащехата ми е болна. Повелителят ме изпрати при теб. Черната треска я разяжда отвътре и нито един лечител на Светлината не може да я спре.
– Черната треска не идва от плътта, а от духовете – отвърна Елейара спокойно. – Ако е стигнала до сърцето ѝ, никакво лекарство няма да помогне.
– Но аз го нося. Само, че никой освен жив сумрачник не би могъл да изрече заклинанието, което да го направи наистина целебно. – каза той, като извади малък флакон от злато и кристал. – Изработено по заповед на самия Повелител.
– Тогава ти не търсиш лечител – усмихна се тя тъжно. – Търсиш утеха за надеждата си.

Мирандел се намръщи, ала преди да отговори, зад него се чу тропот на копита  и дрънчене на стомана. Войник в лята броня от сребърни пластини, с лице сурово като зимно утро, пристъпи напред.
Беше Нитандин, капитан от стражата, един от заклетите пазители на Цитаделата.

– Това ли е тя? – попита той презрително, без дори да се поклони. – Дъщерята на Сянката и Слънцето? Извращение, родено от смешението на двете стихии!
– Дръж си езика зад зъбите, Нитандин! – изръмжа Мирандел.
– Не, нека говори – отвърна Елейара тихо, без да сваля поглед от него. – Понякога думите изцеждат отровата от страха, който ги е родил.

В очите на воина пламна злоба. Той се изхрачи в прахта между тях.
– Ако зависеше от мен, щях да изгоря всички като теб, Елейара. Смесената ви кръв заразява света.
Тя не трепна.
– И тогава, когато черната треска или някоя друга страхотия от ширините на Ноарет дойде за душите ви, кого ще повикате да ви спаси? – отвърна спокойно. – Някой, който се страхува от собствената си сянка? Или някой, който познава тъмнината и не ѝ се подчинява?

Мирандел сведе поглед. За миг между двамата — воина и лечителка — пламна искра от разбиране. Но само за миг.
– Ако искаш да я спасиш – обърна се Елейара към Мирандел, – трябва да ме заведеш при нея. Само така ще знам дали от заклеването на лекарството има смисъл.
– Не мога да те отведа в Цитаделата – възрази Мирандел остро. – Повелителят би ме обезглавил.
– Тогава, по-добре я оставете  да умре – каза тя тихо. – Така хем ще останете неопетнени, хем ще се освободите от бремето на поредната, рискуваща да бъде белязана от Мрака до края на Времето, душа. А тях, в белия ви град, ги ненавиждат повече и от сумрачните като мен.

Тишината се проточи като болката от разтворена, все още незараснала рана. Точно това бе сполетяло родната майка на Мирандел и той никога нямаше да забрави страшната смърт, която последва. Бе убита с камъни от жителите на столицата, задето на лицето ѝ се появи яркочервен белег с формата на петолъчка след като преживя незнайно как черната треска.

 Мирандел стисна зъби, защото знаеше, че казаното от Елейара е повече от пророчество. То бе самата истина. Затова и прошепна:
– Добре, Ще те отведа. Но ще минем през сенчестите пътища. Никой не бива да ни види.

Елейара кимна. И тогава въздухът потрепери.  Небето притъмня — не от облаци, а от присъствие. Въздухът се разцепи и от него се изля глас, дълбок като бездна:
– Пак ли се каниш да престъпиш свещения ред и да влезеш в светлината заради тях, Сумрачна?
Изпод мрака се издигна фигура — висока, облечена в черно, с очи като угаснали слънца.  Тенебрил, князът на Мрака, се яви. С мантия, по-тъмна от багрите на гаснеща звезда.

– Елейара – изрече той името ѝ така, сякаш го бе чакал цяла вечност. – Ти не си дете на мира. Ти си извинението на Светлината пред Мрака. И неговата клетва. Не давам съгласието си да служиш на Светлата половина. А без него, нямаш право да напускаш Вал`Мира.

Тенебрил бе тъмнина, която не унищожаваше, а съблазняваше. Очарованието  му бе абсолютен дисонанс — изглеждаше едновременно божествен и плашещ.
Кожата му бе като полираната кора на бреза под лунна светлина — бледа, бяла с лека сянка от синкав хлад, сякаш кръвта му бе с цвета назвезден прах, а не алена.

Очите му бяха най-страшното в него — черни, но в дълбините им имаше отблясък на пламък, като далечно умиращо слънце, което още отказва да угасне.
Погледът му бе тежък — не просто наблюдаваше, а проникваше, събличаше мислите, изваждаше наяве скритите желания.

Косата му бе дълга, гъста и лъскава, черна като катран, но понякога проблясваше с червеникав отенък, когато вятърът преминаваше през нея.
Носеше дълги одежди, които се движеха като дим — изглеждаха като изтъкани от сенки, с бродерии от лунна светлина.
На шията му висеше медальон от обсидиан, вплетен в верига от сребърни нишки — символ на върховенството му в Ноарет.

Гласът му бе мек, дълбок и опасно мелодичен — така звучеше бурята, преди да се разгневи.
Говорейки, въздухът край него се променяше — сякаш думите му тежаха повече от мълчанието.

Тенебрил не бе чудовище. Той бе спомен за паднала светлина, която е разбрала, че свободата понякога започва там, където свършва доброто.

– Не се нуждая от него – отвърна Елейара спокойно, макар че трепна вътрешно. – Болестите на денниците не са твоя работа.
– Всичко, което преминава през нощта, за да съществува, е моя работа – рече той. – И ти си от нощта, колкото и да се преструваш на лъч.

Мирандел извади рязко меча си.
– Отстъпи назад, създание!
– Ти заплашваш собствената ѝ кръв, воине на Зората – изсмя се Тенебрил. – Какво ще направиш, когато тя се обърне към Мрака, за да спаси твоята сродница? Ще убиеш ли нея тогава, както желаеш да сториш с мен сега?

Светът застина. Вятърът замлъкна. Само Елейара стоеше между тях — между Светлината и Мрака, между дълга и свободата. И осъзна, че изборът, който ще направи сега, ще определи не само нейната собствена съдба, но и баланса на целия свят.

Тя пристъпи напред и положи ръка върху острието на Мирандел.
– Ако искаш да спасиш майка си – каза тя тихо, – не се изправяй срещу него. Мракът не е враг, когато е в служба на живота.

Мирандел погледна очите ѝ — светлото и тъмното, двете, които не би трябвало да съществуват заедно — и бавно свали меча.
– Ще дойдеш с мен – каза. – Но ако се опиташ да я нараниш…
– Ако я нараня, ще ти дам сърцето си – отвърна тя.

Зад тях Тенебрил се усмихна.
– Ще ми е интересно да видя дали ще имаш какво да му дадеш, когато всичко приключи.

И небето се затвори над тях. Мракът и светлината се сляха в едно, а пътят към Цитаделата започна — дълъг, осеян със съмнения, страх и онова, което никой от тримата още не смееше да нарече с истинското му име.

 Земята под тях потрепери. Слънцето и Луната издадоха стон. Вал’Мира се разплака с дъжд от пепел и светлина. И когато първата капка падна върху устните ѝ, Елейара разбра, че съдбата ѝ вече е запечатана.

Мирандел я гледаше с преклонение и страх.
Тенебрил — с желание и болка.
Но за да получат онова, което лелееха, всеки от тримата трябваше да плати с поне половината от себе си…