Дъщерята на Слънцето и Сянката- част 6

 Мирандел и Елейара яздеха по каменния път, който отвеждаше от долината на Западния пламъчен храм към сърцето на Солариан. Вече часове наред нито един облак не бе помрачил небето, а горещината ги преследваше като пламтящата воля на Светлината.

Отдалеч, градът Елиор приличаше на мираж. Неговите кули — остри, изляти от златист камък, се издигаха като факли в морето от слънчеви лъчи. Мраморните улици проблясваха като вода, а вратите на храмовете бяха инкрустирани с кристали, които пречупваха светлината в хиляди огнени искри.

— Елиор… — каза Мирандел тихо, докато се приближаваха. — Градът на смирените. Молитвата му е по-силна от кое да е оръжие.
Елейара не отвърна. Воалът ѝ бе вече нагрят от лъчите и кожата ѝ се отслояваше на болезнени мехури отдолу. Тя чувстваше как всяка клетка в нея се бори — да не изгори, да не изчезне.

Колкото повече приближаваха портите, толкова повече усещаше, че и въздухът, и земята я отхвърлят.
Светлината, която за другите бе балсам, за нея бе рана. Пулсът ѝ се ускоряваше. Във вените ѝ сякаш се бореха две същности — лава и лед.

Стражите ги пропуснаха без въпроси. Носеха герба на Слънчевия дом — символ, който никой не смееше да оспорва и тревожи приносителите му.
Хората в града изглеждаха кротки, приветливи. Жените носеха бели дрехи, покрити с бродирани символи на зората. Мъжете се движеха с бавни, почтителни крачки, а лицата им бяха озарени от благоговейно спокойствие.

Никой не викаше. Никой не спореше.  Тук светлината бе закон, а покорството — висша добродетел.

Елейара вървеше приведена под воала. Стараеше се да не привлича внимание, но въпреки това, хората се спираха да я погледат. Не я зяпаха пряко, а странично, сякаш сетивата им долавяха друго присъствие около нея — невидима струя хлад, който не принадлежеше на това място.

— Нека не спираме — прошепна Мирандел. — Само ще преминем нататък.
— Те ни усещат — отвърна тя, с дрезгав глас. — Не можеш да скриеш нощта в сърцето на деня.

Слънчевият принц я погледна с тревога, но продължи да я води. Копитата на конете кънтяха по камъка.
Наоколо се разнасяха песнопения — нежни, многогласни, възхваляващи Зората и чистотата на Светлината. А после, нещо се промени. Молитвите заглъхнаха.
Миризмата на тамян се смеси с нещо остро, тревожно. На разпалено масло.
Отдалеч, до фонтана на централния площад, един стар жрец бе застинал, вперил поглед в тях. Очите му — бели от слепота, сякаш все пак виждаха. 

Той вдигна ръка. Пръстите му трепереха, а гласът му прозвуча като гръм:

— Сянка!

Думата се пръсна като ударена струна. Разлетя се из града като зараза. Сякаш целият град я чу едновременно.

— Сянка! Междинница! — повториха гласове от всички страни.

В следващия миг светът се преобърна. Кротките лица се изкривиха. Очите, които преди миг излъчваха благост, сега горяха с фанатичен плам. Хората започнаха да крещят, да хвърлят камъни, да вият молитви, превърнати в настоявания за убийство.

— Изпепелете я! — извика жена с разпусната коса. — Осквернява слънчевата ни земя!

Мирандел изтегли меча си. Светлината по острието му се пречупи, превръщайки се в отблясък на отчаяние.

— Назад! — изрева той, заставайки пред Елейара. — По волята на Повелителя — никой няма да я докосне!

Но думите му потънаха под рева на хиляди гърла. Тълпата се надигна като вълна.

Мирандел се хвърли в нея. Удар след удар, движение след движение — мечът му описваше кръгове от пламък и стомана.
Слънчевите лъчи се отразяваха от бронята му и всеки удар изглеждаше като експлозия от светлина.  Той беше олицетворение на бурята — не човек, а стихия, възпитана от чест и безумие.

Но враговете бяха твърде много.  Камъни, копия, факли — летяха отвсякъде. Един се заби в рамото му. Кръвта, която потече, бе златна от светлина и червена от човечност.

Елейара стоеше встрани, замръзнала, безсилна. Коленете ѝ омекваха.  Слънцето сякаш се изсипваше върху нея — гореше я, изпиваше силата ѝ. Сянката ѝ се смаляваше, докато не остана само малка точка под краката ѝ. Опита да извика, но гласът ѝ се задави в гърлото.
Мракът в нея шепнеше — „Бори се“ — но светлината отвън беше по-силна.

Те я обградиха. Някой я хвана за ръцете, друг за косите. Воалът ѝ се скъса. Когато лицето ѝ се разкри под откритото слънце, настъпи миг тишина.

Тя беше ослепително красива — не по човешки, не и по божествен начин. Красота, която не можеше да се гледа дълго без да обезумееш. И тъкмо заради това те изкрещяха от ужас:

— Изчадие! — крещеше жрецът. — Да се пречисти чрез пламъка!

Повалиха Мирандел, завързаха ръцете му. Той се мяташе като звяр, но не можеше да ги спре.
Елейара бе повлечена към центъра на площада. Там вече строяха кладата. Слънцето гореше право над тях. Жреците пееха, а тълпата повтаряше думите — без да ги разбира.
„Да изгори Мракът, за да се възцари Зората!“

Дървото пращеше, факлите се приближаваха.  Мирандел викаше името ѝ, докато двама пазачи го притискаха по гърба с колене към земята.
Той се мяташе, зъбите му скърцаха.

— Не! Не знаете какво вършите! Тя не е враг!

Но никой не слушаше.  Вярата им беше по-глуха от всяка истина.

Факлата се спусна. Първо се издигна дим, после се появиха жълти пламъци. Те облизаха гредите и плълзнаха нагоре.

Елейара не извика. Стоеше права, с гордо вдигната глава и невъзмутимо изражение. Различните ѝ очи бяха вперени в небето.
Вътре в нея нещо се отпусна. Не от покорство, а заради  странно възцарил се покой.
Мракът ѝ не се бореше със Светлината. Тя пък не се стремеше да го унищожи, а… защити?
Огънят на кладата се извиваше все по-високо, обвивайки междинницата, но вместо дим се вдигаше сребърен прах — бавно, като обречен дъх.
Пламъците, които трябваше да я изгорят, се въртяха около нея като серпентини от чиста светлина. 

Тя не гореше. Тя вдишваше огъня. Като живителен дъх.

И тогава  небето се разтвори. Не като облак, не като буря, а като разпорен плат на реалността.
От разломите му не изтече мрак, а нещо без цвят, което поглъщаше светлината, изкривяваше я, пречупваше я като през призма.
Слънцето сякаш изскърца. От него се отрони подобие на стон. И Елиор, градът на благостта, изведнъж потъна в мълчание.

В следващия миг тишината се разцепи. От небето се спусна сянка, която светеше. Тя нямаше форма, но от нея се излъчваше пулс — дълбок, божествен, като сърце, което бие в недрата на света.

Над града падна мрак.  Не нощен, а съзнателен  като натрапчиво присъствие.
И хората разбраха. Че това не е демон, нито видение. Това е нещо, което ги е създало. И сега се е върнало, за да ги запита дали са достойни да продължат да съществуват.

— Колко жалко… — прозвуча гласът на Тенебрил.
Не от небето. Не от земята. Отвътре. От самите тях.
— Светлината ги научи да гледат към Слънцето, но не и да го виждат.

Сградите започнаха да променят цвета си. Златото по куполите почерня. Стъклените кули се замъглиха, сякаш от тях изчезна самото отражение. Храмът на Зората се разпука от върха си.  Въздухът вибрираше от свръхнапрежение. От беззвучие, което караше ушите да кървят.

Хората изпищяха. Някои паднаха на колене. Други избягаха. А трети — онези най-смирените — се изправиха и протегнаха ръце нагоре, сякаш чувстваха, че всичко, което са обичали, се е върнало в първичния си, суров и ужасяващ вид.
В светлината, която не прощава, а разбира.

Елейара бе в центъра на всичко — епицентър на сливането. Около нея огънят и мракът се вплитаха. По кожата ѝ се появиха символи — изящни, светещи знаци, древни руни, които се движеха като живи. От челото ѝ се спусна лъч — навътре, към земята.

Мирандел, още окървавен, успя да се изправи.
— Елейара!
Тя не го чу. Очите ѝ светеха — едното като зора, другото като бездна.

От гласовете на хората останаха само вопли. Молитвите се превърнаха в жалби. Жреците паднаха ничком, покривайки главите си, но беше късно.

Тенебрил се въплъти. Не като човек. Не като демон. А като вълна от съзнание, която се стовари върху целия град.
Тя премина през всекиго — и всеки усети собственото си лицемерие и фалш. 

Една жена видя как милостта ѝ е била само страх от вина. Мъж усети как молитвите му са били търговия за прошка. Дете видя как добротата му се ражда от нуждата да бъде обичано.

Елиор извика. Не градът, а душата му. Каменните улици се разтресоха, фонтаните изригнаха с кървава вода, а въздухът засия като стъкло на ръба да се пръсне. Небето стана сребърно. Птици западнаха като небесни камъни.
Слънцето бе като пламък, заключен в кристал. И тогава Тенебрил се спусна напълно.

Висок, излят от жива тъмнина, със светлина, пулсираща в гърдите му като обърнато сърце. Очите му не светеха — те поглъщаха светлината. Косите му се стелеха като дим, но всеки кичур отразяваше далечни звезди, които не съществуваха в този свят.

— Колко си пораснала, дете мое… — рече той.
Гласът му бе топъл и смъртоносен. — И все пак… още не можеш да понесеш кой съм.

Елейара направи крачка назад, дишайки тежко.
— Защо… защо се явяваш тук? Сред тях?
Тенебрил се усмихна тъжно.
— Защото те ме повикаха. Тяхната боязън е прошение към мен. Всеки вик за пречистване — зов.

Той протегна ръка. От земята изригна черен лъч, който се впи в небето. Слънцето за миг угасна. После отново пламна, но не златно — а червено, като капка кръв в стъкло.

И в този миг всички жители на Елиор — всеки един — почувстваха болка. Не физическа, а духовна. Сякаш някой бе разкъсал нишкат, свързваща съвестта и съществуването им. Хората се хванаха за гърдите. Някои паднаха. Други — се изправиха със широко отворени очи, в които вече нямаше вяра. Само разбиране. И ужас.
Те видяха Тенебрил не като враг, а като отражение на собствените си сенки.

— Това е вашата благост — каза той тихо. — Чиста, защото не знаете как да я изцапате. Безгрешна, защото не сте осъзнали, че грешите.

Храмовете на Слънцето започнаха да се рушат. От всеки купол се вдигаше облак от бяла пепел. Статуите на архонти и светци се разпукваха — от очите им потичаха сълзи от разтопено злато. Децата крещяха.  Възрастните молеха за пощада, но молитвите им се разтваряха без отговор.
Тенебрил не убиваше никого. Той просто разкриваше. А когато истината влезе в сърцето на човек, това често е по-смъртоносно от огъня и от мрака, взети заедно.

Мирандел успя да се добере до Елейара и я прегърна.
— Спри го! — прошепна. — Ще ги унищожи!
Тя го погледна — в очите ѝ се бореха светлина и бездънност.
— Не мога. Той не убива. Той отваря очи.

— Но те не умеят да гледат! — извика Мирандел. — Ще полудеят!
— Може би така трябва — каза тя с глас, който беше едновременно неин и чужд.

Наоколо хората вече не крещяха. Те шепнеха. Някои се хвърляха и целуваха земята. Други се смееха. Трети — плачеха, без да знаят защо.

Градът бе станал огледало на собствената си душа. Всичко блестеше, но не със светлина — със спомени.  По стените се появяваха изображения — не нарисувани, а излъчвани от самия камък: сцени от престъпления, скрити желания, тайни мечти.

Елиор бе оголен до костите на същността си.

Тенебрил пристъпи към Елейара. Мирандел, инстинктивно застана на пътя му, но в следващия миг необяснимо промени решението си и отстъпи встрани.
— Виждаш ли? — прошепна. — Няма нищо, което би могло да се пречисти чрез Светлина. Единствено чрез осъзнаване.
Той я докосна по лицето, толкова леко, че само въздухът се размърда.
— Ти си тяхното осъзнаване.

В този миг по земята пробяга пукот. Каменните калдаръми се разцепиха, сякаш се съживяваха от внезапна смърт. Отдолу се показа сияние — не златно, не черно, а от чиста енергия. Като че самият свят се пренареждаше.

Мирандел прикри лицето си от вятъра, а от гърдите му се изтръгна вик:
— Елейара! Ако не го спреш, ще погълне всичко!

Тя, която за момент приклекна от внезапна болка, се изправи бавно.
Очите ѝ блестяха объркано.
— Не мога да го спра. Но мога да го насоча.

Тя вдигна ръце. Мракът около Тенебрил се завихри, като че ли очакваше точно нейния жест. Тя го погълна — не с тяло, а със съзнание.
Потокът влезе в нея, разсичайки въздуха. От гърлото на Елейара се изтръгна вик — не от болка, а от неудържимо влялата се мощ.
Земята под тях светна. Небето се разцепи за пореден път.

И тогава се установи Балансът. Мракът се прибра в себе си, Светлината се смири. Градът застина. 

Когато всичко свърши, Елиор вече не беше златен. Неговите кули блестяха в сребро.
По улиците се разхождаха хора — същите, но и коренно различни: тихи, осъзнати, с белези от светлина по очите.
Жреците замлъкнаха. Никой вече не се осмеляваше да произнесе молитва. Слънцето се бе смалило, станало бе по-бледо, по-човешко. И за пръв път хвърляше сянка върху собствения си храм.

Елейара се срина в ръцете на Мирандел. Дишаше тежко, но беше жива. На гърдите ѝ блесна нов знак — преплетени кръгове от светлина и тъмнина.

Тенебрил вече го нямаше. Но гласът му отекна за последно, като ехо в сърцата на всички:

„Светлината без Сянка е лъжа.
А Сянката без Светлина — безсмислие.
Запомнете това, деца на Зората.“

И градът, който някога бе свещен, сега беше просветлен. Не чрез чудо, а чрез разрушение.

Когато вечерта настъпи и първата звезда се показа над руините, Мирандел беше плътно до Елейара, стискайки ръката ѝ.
— Какво стана с тях? — попита той.
— Видяха себе си — немощно прошепна тя в просъница. — Това е най-тежкото възмездие за множество предишни извършени злини. А техните бяха неизброими.

Той погледна хоризонта, където димът на града се смесваше със здрача.
— И сега?
Елейара отвори очи — в тях вече нямаше разделение.
— Сега идва нощта. Но нощ,  която светлината ще свети искрено.

И така, Елиор вече не беше Градът на благостта. Нарекоха го Сребърния град, защото светлината и мракът се бяха слели в стените му.
А Елейара, наречена от някои Проклятието, от други — Избавлението, напусна мястото, където дори боговете бяха разбрали, че съвършенството може да бъде грях.

•                                                  *                                                              *

Нощта настъпи без залез. Слънцето просто угасна, сякаш някой бе издишал последната му искра. По небето не се появиха звезди — само сиво-сребърни облаци, които пулсираха леко, като рана, която още диша.

Мирандел, огледа отдалеч центъра на разрушения град, изкачил се на наблюдателен пост на съгледвачите. Мълчанието се бе възцарило отново. Не онова спокойно мълчание след молитва, а тежко, осезаемо, като звук, който не може да се роди.

Там, долу, улиците бяха осеяни със златен прах — не пясък, не пепел, а останки от светлина, която бе изгоряла отвътре. Във въздуха се носеше мирис на озон, на тамян и на нещо… сладко-метално, като кръвта на бог.

Елейара лежеше в ръцете му — бледа, но не мъртва. Кожата ѝ излъчваше бледо сияние, което не можеше да се определи нито като светло, нито като тъмно. Сякаш самата тя бе неуловимото между двете.
Мирандел я погледна. Почувства как животът ѝ пулсира под пръстите му, бавен, но несломим.

— Не си мъртва, слава на Светлината… — прошепна. — Но и не си жива като нас.

Гласът му бе дрезгав. Когато вдигна поглед, видя, че Елиор вече не е Елиор.

Кулите, някога сияйни, сега бяха сиви и черни, преливащи една в друга като течен метал.  От прозорците не излизаше светлина, а отблясъци — кратки проблясъци, сякаш градът мигаше, опитвайки се да види сам себе си. Фонтаните не бълбукаха вода, а нещо като живо стъкло, което отразяваше небето, но не и хората. Отвъд площада, където бе кладата, стояха онези, които бяха оцелели.
Те не говореха. Стояха неподвижно, с очи вперени в празнотата. И всеки от тях беше различен: някои плачеха без сълзи, други се смееха без глас, трети шепнеха несвързани молитви. Белези от светлина покриваха челата им — изгорели символи на Слънцето, превърнати в знаци на Сянката.

Елиор бе просветлен чрез болка.

Мирандел обърна гръб на града и понесе Елейара на ръце.Тялото ѝ бе леко като въздишка.
Той тръгна бавно през шубрака, стъпвайки внимателно, за да не привлече вниманието на сенките, които вече пълзяха към града — сенки, които не хвърляше никой, но които тежаха много повече от човешките.

Храмът на Зората, построен на кръстопът в гората, бе полуразрушен от разразилия се през деня катаклизъм.  Куполът му зееше като отворено око. През процепите му се процеждаше сребриста светлина, която вече не топлеше.
В центъра на залата гореше не пламък, а вихър от прах и светлина — останките от олтара.

Мирандел остави Елейара на стъпалата. Коленичи до нея, хванал ръката ѝ.

— Ако това е твоето възкресение, то е твърде тихо.
— Ако е смърт, тя е твърде красива.

Гласът му секна. Той наведе глава и докосна челото ѝ — горещо и студено едновременно. Въздухът зад него се раздвижи. От сенките, които не трябваше да съществуват под такова небе, излязоха фигури.
— Не я докосвай повече, принце — прозвуча глас. Дълбок, стар, но нежен.
Мирандел се изправи инстинктивно, мечът му изсвистя. Пред него стояха трима. Не приличаха на хора, но и не бяха безтелесни. Лицата им — покрити с воали от сребро. Очите — скрити. Но от тях се излъчваше нещо — не сила, а знание.

— Кои сте вие? — изръмжа той.
— Онези, които чакат — отвърна първият. — И пазят.
— От кого?
— От онова, което не може да бъде забравено.

Те се приближиха. С всяка тяхна стъпка въздухът трептеше, а светлината избледняваше.
Елейара отвори очи. Зениците ѝ, също като ирисите, бяха различни — едната златна, другата сребърна.

— Познавам ви… — прошепна тя. — Скритите.

Тримата наведоха глави.
— Ти ни помниш, дете на Сумрака. Както и ние теб.

Мирандел ги гледаше объркано.
— Тя… не може да ви познава. Никога не е идвала тук.

Вторият от тях се усмихна под воала.
— Не тук. Но през вековете всеки Междинник ни е носил в себе си. В спомена, в съня, в болката. Тя е осмата искра, и чрез нея границите се пренаписват.

Третият, най-висок, пристъпи напред. В ръцете си държеше жезъл от черно стъкло, в който гореше лъч светлина.
— Нашият орден е древен. Роден от онези, които помнят как Светлината и Мракът някога са били едно.
— И затова вие я чакате? — попита Мирандел.
— Нея — или края. — отвърна първият. — Зависи кой ще настъпи пръв.

Вятърът премина през храма като песен на спомен.
Елейара се надигна, все още слаба, но гласът ѝ бе ясен.

— Какво искате от мен?
— Не от теб, а от онова, което се събуди чрез теб — каза жрецът със сребърния жезъл. — Градът е белязан. Елиор никога няма да бъде същият. Светлината вече не е чиста, а хората прогледнаха.

Тя го погледна.
— Това ли беше целта ви? Да ме оставите да променя света чрез разрушение?
— Не. — каза първият. — Но промяната никога не идва чрез нежност.

Мирандел пристъпи напред.
— Ако сте пазители, защо не я защитихте от онова, което се случи?
Той не получи отговор веднага

 — Защото тя не се нуждаеше от защита. А от пробуждане.

Елейара стисна ръката на Мирандел.
— Пробуждане… или проклятие?
— И двете — отвърнаха в един глас тримата. Знанието е най- тежкото проклятие

Отвън се чу звън. Не камбанен, а като разтърсване на въздуха. 

През разбития купол на храма проникна нов лъч — нито слънчев, нито лунен. Той се спусна към Елейара, спря над нея и се разтвори във вихър от прах. От него се изписаха думи — древни, въртящи се във въздуха като спирални руни. Скритите паднаха на колене.

— Пророчеството възкръсна — каза един от тях. — Сърцето между Деня и Нощта отново бие.

Мирандел погледна надолу — по кожата на Елейара се появяваше знак. Не татуировка, не рана — нещо живо, което блестеше и се движеше. Преплетени кръгове, в които едната страна бе от светлина, а другата — от мрак.

Тя трепна.
— Това е същият символ… който ме огря в града, когато Тенебрил се яви.
— Не символ — прошепна старшият Скрит. — Това е печатът на възвръщането. Когато той се прояви, нито Светлината, нито Мракът могат да управляват самостоятелно. От този миг нататък… световете се пренареждат.

— А аз? — прошепна тя. — Какво ще стане с мен?
— Вече няма да бъдеш разкъсвана. Ти си мостът. Но помни, мостът никога не принадлежи на земите, които свързва.

Навън вятърът се усили. Над града проблесна първата звезда от новия небесен свод — не синя, не жълта, а сребърна. От нея се спусна светлина, която обви Елиор като в ореол. И хората, онези оцелели, излязоха от домовете си и паднаха на колене. Не в молитва. В мълчание.

Защото за пръв път разбраха. Те видяха своите сенки и не ги намразиха. Видяха светлината в чуждите очи и не я оспориха. Градът, който бе изгорял от вярност, сега бе възкръснал от съмнение.

Мирандел погледна към небето.
— Тя промени всичко.
— Не. — каза първият от Скритите. — Само го върна такова, каквото е било преди боговете да решат, че трябва да има ред чрез разделение.

Те се отдръпнаха в сенките.
— Отведи я на север, принце. Там, където Слънцето не изгрява. Там ще намериш Истинския Извор. И може би… отговор.
— А вие? — попита той.
— Ние ще останем да пазим това място. То вече е врата. И през нея ще преминават всички, които не се страхуват от собствената си светлина.

Мирандел вдигна Елейара на ръце.
Тя бе слаба, но дишането ѝ се стабилизираше.
— Накъде ме водиш? — прошепна.
— Там, където мракът ще ти даде покой. А после… ще намерим пътя обратно към утрото.

Тя се усмихна леко.
— Утрото никога вече няма да бъде същото.

Той кимна.
— Нито пък аз.

И така, двамата напуснаха сребърния град — тя, като сянка от светлина; той, като светлина, която е докоснала сянката.
А Елиор остана зад тях, блестящ под новото небе — нито ден, нито нощ, а вечен сумрак.

Градът- огледало, защото всеки, който се погледне в стените му, вижда не лицето си, а онова, което отрича.