Под плътните, преплетени корони на дърветата се здрачаваше, независимо че слънцето все още не беше залязло и Ева беше започнала да се страхува, че са объркали пътя, но спокойствието на Александър ù вдъхваше увереност. Той винаги знаеше какво прави и ако се случеше да допусне грешка, винаги успяваше да оправи нещата по възможно най-добрия начин. Неведнъж ù бе помагал в тежки за нея моменти и тя му имаше пълно доверие.
Когато стигнаха потока, Александър бързо се зае да разчисти малко пространство между дърветата, докато все още имаше някаква светлина. Разпъна на него палатката, остави Ева да намести багажа им, взе малката брадва и тръгна да събере сухи клони, с които да си запалят малък огън. Опасяваше се, че през нощта прохладната свежест ще премине във влажен студ и ще им е необходимо да се греят поне докато не им се доспи и не се пъхнат в спалните чували.
Настроението им беше приповдигнато и Ева наистина се чувстваше възвишена, сякаш бе пред самото лице на Бога или по-точно в прегръдката му. Възхищение и страхопочитание изпълваха съзнанието ù. Малко по-късно обаче разбра, че за да е близо човек до Господа, се изисква огромен кураж: щом нощта се спусна, зелената красота на гората се смени с непрогледна черна завеса, застрашително притиснала малкото, осветено от огъня пространство. В съзнанието на Ева се завъртяха различни ужасяващи представи – от огромни буболечки, които можеха да ги полазят, до нападение на мечки; всевъзможни ужаси, които се надяваше Александър да е предвидил. Нейните страхове го забавляваха, но от съпричастност се стремеше да не го показва.
На всичкото отгоре, едва бяха успели да хапнат по сандвич от сухари и пастърма, когато листата на дърветата започнаха да шумолят и закапа ситен дъжд. Набързо събраха вещите, които бяха извадили и се скриха в ниската двуместна палатката. Лежаха вътре и наблюдаваха през отворения цип огъня, който бяха оставили да гори, с надеждата, че скоро ще спре да вали и ще могат отново да седнат около него. Дъждът не беше силен, но достатъчен, за да угаси слабите пламъци от набързо събраните тънки съчки и да потопи всичко в мрак.
Младият мъж измъкна от раницата бутилка бренди.
– Ще ни стане студено. Искаш ли?
– Само глътка.
– Разбира се, че по малко. Това ни е за цялото време.
Дори не успяваха да се видят, въпреки че бяха един до друг. Различни звуци нарушаваха тишината, повечето от които не можеха да разпознаят: поклащани от въздуха листа, пропукващи клони, вероятно шепот на нощни крила. Ева се сгуши до Александър и почти се проклинаше за глупостта си да отиде на място, където не знаеше какво да очаква и как да се справи със собствения си страх, но все пак бе решена да докаже на Алекс, че всичко е въпрос на сила и дух, и най-вече – на самообладание.
– Знаеш ли – проговори тя с треперещ от нощния хлад и несигурност глас – ако оцелеем тази нощ, сигурно слънцето ще е най-хубавото нещо, което ще видя утре сутрин.
– Мислех, че най-хубавото нещо, което ще видиш утре сутрин ще съм аз – ухили се Александър и дръпна ципа, за да не влиза хладен въздух.
– Ти ще си второто – жената прозвуча усмихнато, но и притеснено. – Без слънцето не мога да те видя, Алекс. Ето взирам се в тъмницата и нищо не виждам, дори ръката си която е пред мен. Странно…
– Представяш ли си какво би станало, ако слънцето угасне?
– Ако слънцето угасне, човекът ще е първият вид който ще изчезне – измърмори тя. – Хората не можем да оцелеем без светлина. Нямаме никакви други способности, нюхът ни е твърде слаб, ориентацията в тъмното – лоша. Не сме в състояние да засичаме плячката по движенията ù, не усещаме вибрациите на земята, нямаме естествен камуфлаж като повечето животни. Ние се защитаваме от дивите животни чрез тях, имитираме гората в дрехите си, за да се прикрием, научили сме всичко от самата природа. В тъмното ще загубим връзка с нея. Ако сега решим да излезем от тази палатка ще разберем, че сме абсолютно безпомощни...
– Хей, успокой се, Ева – Александър се пресегна и я погали по рамото. – Нищо страшно не е станало. Просто е нощ, в която няма неонови светлини.
– Спокойна съм, Алекс.
– Хайде, познаваме се. Напрегната си, не можеш да ме заблудиш. Спомни си какво каза баба Аша: няма мечки, поне тук няма диви зверове. Успокой се. Пъхни се в спалния чувал, че ще ти стане студено.
– Дано баба Аша да е права, защото не бих могла да намеря даже и консервата с риба да я дам на мечката – отвърна жената и се зави.
– А и трябва да ù обясниш как да си я отвори – разсмя се мъжът.
– Стига де – сръчка го Ева. – Ти се моли да не се появи, че тогава ще видим дали ще ти е до смях!
– Добре, добре, ако се появи, ще се постарая да съм сериозен. Но не си права, че сме напълно безпомощни. Ние, хората, сме по-издържливи и се адаптираме много по-бързо, отколкото изобщо подозираме. Да не говорим, че нося и фенер.
– И не си го извадил!? – подпря се на лакът тя.
– Бързо гълта батериите и ти предлагам да го пазим за крайни случаи.
– И все пак сме безпомощни – отпусна се отново жената.
– Защо? Помисли за самодивата, Ева.
– Но нали ти каза, че е само легенда?
– Една легенда винаги се ражда на основата на някакви реално случили се събития, макар да не съм убеден, че събитията са основополагащи. Може да е било нещо съвсем дребно, което обаче да е впечатлило хората и от уста на уста да е придобило свръхестествени размери. Така или иначе, колкото и малко истина да е имало, щом една жена е могла да оцелее в планината, значи ще оцелеем и ние.
– Не вярвам, че...
– Ш-ш-т – прекъсна я Александър.
– Какво?
– Чувам стъпки.
– Алекс, не ме плаши, моля те!
– Тихо! – повтори мъжът и тя замлъкна, притаила дъх.
Потърси ръката му в тъмното с надеждата, че това ще я защити. Беше готова да се свие на кълбо зад гърба му, макар че по едно време ù минаха и съвсем геройски мисли да се сбори с натрапника, ако се наложи да се защитават.
– Ще отида да видя какво става – Александър извади фенера от раницата си.
– Абсурд! Недей или идвам с теб. Ако ще мрем, да мрем заедно, сама не оставам тук!
– Глупости! Стой спокойно.
– Не съм спокойна... не излизай, Алекс, чуваш ли, който и да е, ще ни подмине. Палатката е тъмна, едва ли ще ни види...
– Може да е човек!
– Хората не виждат в тъмното, Алекс, кой ще разхожда посред нощ из тая гора като в парк? Няма други луди, само ние сме. Моля те, не излизай...
– Тихо! Приближава се.
„Отче наш, който си на небесата...” – зашушна Ева, стискайки Александър здраво под мишницата, докато не усети как той се изплъзва и се измъква от палатката. Малко по-късно дочу чупещи се под тежестта му съчки и миг след това настана пълна тишина. Не чуваше дори дишането си. Страхът я сковаваше. Стисна треперещите си ръце и се опита неуспешно да се овладее. Не смееше да помръдне. Не можеше да остави приятеля си сам. Трябваше да направи нещо. Пое въздух и се плъзна към изхода, когато се сблъска със страховито същество, ужасен демон и изпищя.
– Таралеж – главата на Александър се показа през входа на палатката, осветена от фенера откъм брадичката, придаваща му ужасяващ вид.
– Благодаря ти, Боже – възкликна тя с въздишка и се развика: – Изкара ми акъла! Какво те прихваща да се появяваш като африканска маска в тъмницата!
– Нали искаше приключения? – ухили се Александър. – Със сигурност ще ти остане спомен.
– Приключения, а не ужаси! – поуспокои се Ева.
– Знае ли човек, може пък някак така да се е зародила и легендата за самодивата... сега може да се появи легенда и за мен?
– Само ако започнеш да танцуваш и да пееш. Тогава определено ще привлечеш купища любопитни, които ще идват да те видят, но пък ако им се появиш така, с фенера, може и цяла армия да прогониш.
– Казваш, че съм грозен? – Александър повиши тон на шега.
– Е, грозен не, но така осветен...
– Добре де, добре, разбрах, че няма да разпространиш легенда за мен – той затвори отново палатката и се пъхна в спалния чувал. – Интересно все пак как ли се е зародил този мит за самодивата, каква ли е била основата за неговата поява?
– Не зная – сгуши се до него Ева и двамата се умълчаха.
Краткият дъжд беше спрял и двамата останаха заслушани в дълбоката, непривична за тях тишина, нарушавана от редките капки, тупващи от листата върху палатката.
* * *
Elena: Хей, Дани, къде се загуби?
Daniel: Амииии, пиша тук един роман... :) съсредоточил съм се, че трябва да стане бестселър… ;)
Elena: :):):) Страхотно! Знаех си, че ще се включиш... жесток си...
Daniel: Съмняваш ли се?
Elena: Ни най-малко. Как върви?
Daniel: Получава се засега, доволен съм! Дотук добре, обещаващо начало, но, за да стане приключенски роман, трябва да измислим и приключения. Хубаво ги пратихме тия двамата в планината, ами сега?
Elena: Ами сега... ммм... трябва екшън.
Daniel: Някоя мечка, която да ги подгони??? :):):)
Elena: Или някой едър планинар да им вземе страха :))))
Daniel: Хехехе... Ще дойдеш на моята с трилъра! ;)
Elena: Нямааа, искам приключения.
Daniel: О, перфектно! Щом съм се хванал, няма къде да ходя. Да бъде приключение.
Elena: Как ми уйдисваш на акъла, направо не знам... а както сме започнали, направо и на мен ми се иска да ида в планината.
Daniel: Добре че не пишем фантастика, щеше да ти се допътува и в космоса :P
Elena: Ей сега вече съвсем се размечтах…:)))
Daniel: Чудесно! Мечтай, ама писмено ;)
Elena: Между другото, какво ще кажеш да вмъкнем истории в историята, ще е част от приключението?
Daniel: Аха, значи още по-висока летва, а? :) Не ни стига една история, та сега и още...
Elena: Бестселър ли ще пишем или какво? :Р Като гледам колко малко време имаме за писане, ще се мъчим минимум година. Всъщност, добре, че си ти, да вършиш повечето работа, че ако бях сама, светът щеше два пъти да погине докато напиша една книга, тъй че тази трябва да е с гарантиран успех, защото може да нямаме време за втора :)
Daniel: Хахаха... За какво ще са историите?
Elena: Не знам…
Daniel: Е, щом времето ни притиска, значи – продължаваме.
* * *
Александър се сепна, отвори очи и учудено огледа палатката, осветена от утринната виделина, която се процеждаше през зелените стени. Отне му няколко секунди да осъзнае къде е, протегна се и се надигна на лакти. Ева все още спеше и той внимателно се измъкна навън.
Слънчевите лъчи прозираха на снопи между сочните листа. Тишината сякаш всяваше уважение даже и у птиците, които откъслечно нарушаваха ромона на близкия ручей: потракването на кълвач, напевният стон на кукувица, острото изсвирване на чинка. Мъжът вдиша свежият и хладен въздух, наситен с аромати на борове, на хвойна, на скален мъх. Разкърши се, за да се сгрее и се зае да разпали останките от огъня, което се оказа трудна задача поради влажните от дъжда клони. Все пак, след няколко опита се разнесе пукот и пушек, но и неголеми пламъчета. Александър придърпа раницата си и докато се суетеше около огъня, си припомни страховете от нощта.
Сега, под утринните звуци на птиците, всичко му се стори смешно, макар че бяха насред почти дивата пустош, доколкото може да се нарече така някаква местност, пък било то и планинска, осеяна с разпръснати селца, отстоящи често на не повече от десетина километра едно от друго. За тях тя беше непозната, несвойствена и странна, съвсем различна от цивилизования, твърде цивилизования свят, който познаваха.
– Наспа ли се, Ева? – усмихна се той, когато жената изпълзя от палатката.
– И още как! За първи път от дълго време се чувствам наистина освежена. Бях забравила колко ободряващо може да действа планинският въздух. Жалко, че нямаме кафе.
– Нима?
Александър повдигна похлупака на малката алуминиева тенджерка, в която бълбукаше черна течност, внимателно напълни две термочаши и подаде едната на Ева.
– Мислиш ли, че ще пропусна да взема кафе, след като и двамата не можем да се събудим без него?
– Ти си слънце, Алекс! – засия тя, седна на гумираната туристическа постелка, която мъжът беше измъкнал навън и отметна спусналия се над очите ù кичур.
– Значи наистина най-хубавото нещо, което виждаш тази сутрин, съм аз – разсмя се той. – Гладна ли си? На мен не ми се яде все още, но ако искаш...
– Не, и аз не закусвам.
Обмислиха какво да правят. Нямаха никакъв план, щяха да решават на момента. Александър извади картата на местността и се загледа в нея.
– Ако ще продължаваме нагоре в планината, както го бяхме замислили, трябва да си съберем багажа и да вървим, преди да е станало жега. Освен ако не искаш да останем тук.
– И тук е добре, но... – тя вдигна глава към върха, който се извисяваше в далечината. – Нали сме тръгнали по дивото, хайде да продължим поне още малко.
– Добре, но този път постави консервата с копърката най-отгоре в раницата, че да ни е под ръка.
– Стига де, ти си по-едър, на теб ще налети мечката, така че ти му мисли – бутна го Ева, докато той се смееше.
Допиха кафето си в тишина и в момента, в който решиха да започнат да събират багажа, пропукаха съчки. Жената инстинктивно се доближи до Александър, когато между стволовете на смесената гора се появи не много едрата, но жилава фигура на лудия от селото. Ева изпита лека тревога, примесена с малко досада, защото от чутото за него нямаше особено желание за компанията му.
– Добре ли нощувахте? – поздрави ги още отдалеч.
– Справихме се въпреки дъжда – отвърна Александър.
– Чудесно – усмихна се Петър и им подаде малък плик с малини. – Това е за вас. Около къщата ми растат в изобилие, а почти бях сигурен, че ще ви заваря все още из района.
– Специално сте ги набрали? – изненада се жената. – Много мило...
– Кафе? – предложи на свой ред Александър и новодошлият кимна утвърдително.
Настаниха се отново около пушлявещия огън.
– Как така ви хрумна да се отдадете за цяла седмица на усамотение без никакви удобства? Обикновено това не е привлекателно за голяма част от хората.
– Именно затова. Веднъж поведохме спор с Ева доколко хората са способни да се забавляват извън цивилизования свят.
Докато Ева седеше сдържано, Александър разказа за нейната теория, че всичко е в ума на хората, а мястото никога не е от значение.
Тя беше убедена, че даже и в най-далечния пущинак човек може да се забавлява отлично, ако е в добра компания. Александър обаче бе по-практичен и беше абсолютно сигурен, че за тези няколко дни сами в планината, щяха да получат само спокойствие и скука, която също можеше да допринесе за едно приятно прекарване, но не и да им остави някакви особени изживявания. Въпреки това той се бе съгласил с идеята на Ева да проверят на практика кой е прав с убеждението, че основното забавление за него в цялата работа би била нейната абсолютна непригодност към дивите условия в планината. Познаваше я добре и беше уверен, че въпреки изключителния ù идеализъм Ева съвсем скоро щеше да поиска да се върне към познатите ù занимания и удобства, на които особено много държеше.
Постепенно тя се включи в разговора по-скоро от възпитание, отколкото от интерес, възразявайки, че това изобщо не е вярно. Обясни, че както всички градски жители, и тя е свикнала с удобствата, които животът предлага и че колкото и да няма опит в подобни преживявания, все пак е по-силна отколкото Александър подозирал. За нея такова едноседмично преживяване щеше да бъде нещо едновременно непознато, но и пречистващо.
– А вие с какво се занимавате? – попита на свой ред Александър.
Петър се замисли за момент, кимна сякаш на себе си и разказа, че е археолог и че от няколко години изследва тази част на планината за антични тракийски артефакти. Уклончиво спомена, че е открил някои доказателства за древния фолклор от тази област, считани доскоро за легенди. Според него, някои от тези митове вече било възможно да бъдат научно потвърдени. Ева не се стърпя и го попита за легендата за самодивата.
– Тя е особено интересна – усмихна се археологът. – Наскоро открих плоча със старинни тракийски надписи с някаква рецепта за лечение на дълбоки рани с билки. Не е много добре запазена, но някои знаци се виждат ясно, макар все още да не съм ги разчел напълно. Например думата „дин” е тракийска дума и означава „коприва”, а днес обаче имаме билка наречена „динче”. Разрових се и се оказа, че голяма част от билколечението у нас е с доста древни корени. В легендата се разказва, че девойката е имала особено добри умения да лекува и вероятно е ходела из гората да събира билки.
– А за какви войници се споменава? И за кой исторически период става въпрос? – поинтересува се Александър.
– Едва ли са били войници, по-скоро – търговци. Не мога да я датирам точно, защото още не съм разчел всичко. Във всеки случай е било поне няколкостотин години преди Христа. Тогава за елините е било немислимо жените да излизат сами от къщите надалеч, камо ли да се държат непринудено, да пеят и да си танцуват открито, даже ако става въпрос за гора. Това ги сащисало до степен, че са се побъркали от вида на красивата тракийка. Гледката на танцуваща и пееща жена с нечувана красота и глас е била за тях извън човешката психика за възприемане. Между впрочем – мъжът разказваше все по-разпалено – в един стенопис се споменава името ù: Медуша, което много наподобява името на Горгоната от гръцката митология: „Медуза”. Предполагам, че когато търговците са се завърнали и са разказали за видяното, слухът за самодивата се е разпространил бързо, всял е респект и така се е вплел в образа на Горгоната, макар според тамошния мит, тя да е живяла на остров. По нашите земи легендата вероятно също е изопачена. От уста на уста търговците стават съгледвачи, а респектираните елини – спряна войска...
– А любимия, когото е търсила? Кой е той и какво е станало с него?
– Ето тук вече нещата не ми се връзват – щракна с пръсти Петър. – Преди седмици обаче открих друга интересна находка, в която се споменава за лечителка с билки – Траке, която не успяла да излекува любимия си и избягала в планината. Лечението с пеене, с баене, е древно колкото света и забележете, останало у нас и до днес. Вероятно обаче двете легенди се смесват по някое време и вместо една легенда за танцуващата Медуша и една за лечителката Траке, загубила любимия си, се е получила една обща легенда, която не мога да разнищя, защото все още има несъответствия. Не съм открил всички елементи.
– Но баба Аша каза, че сте я видели?
Археологът прихна в смях.
– Ох, тия баби! Истината е, че видях това което отдавна търсех, а именно древната плоча за Траке със знаци, които доказват, че траките и прабългарите имат много, много древен и вероятно общ произход! Това бе находката на живота ми! Копах толкова дълго, дни наред, без почивка, а щом стигнах до нея, продължих без да спирам докато можех, като карах само на корени и билки. Накрая останах без сили, не можех да работя повече, а нямах търпение да разчистя натрупаната пръст. Тогава се върнах на бегом в селото, за да намеря някой да помогне, но бях толкова запъхтян, че не можех да говоря и всичко, което успях да кажа бе, че съм я видял.
Той отпи последната глътка от кафето си.
– Когато обаче бабите ме видяха в това състояние, се уплашиха от окаяния ми вид, прибраха ме да си почина и да се погрижат за мен. Дадоха ми нещо да пия и така съм заспал. Бълнувал съм нещо за откритието си и ме помислили за луд. След този случай се върнах в града, за да уредя някои свои неща, да събера средства, за да постегна онази изоставена къща, пренесох се в нея и започнах да слизам в селото само да си купувам храна, като гледах да стоя далеч от местните и техните слухове около моето полудяване.
– Звучи интересно – обади се Александър. – Ще можем ли да я видим тази находка? Какво представлява?
Петър се замисли за момент, но се съгласи да им я покаже.
– Ако искате обаче да дойдете с мен, трябва да се стягате, защото вече е късна утрин, имаме около четири-пет часа път, а там имам работа, която трябва да свърша преди да се е стъмнило.
– Хайде! – надигна се ентусиазирано Александър.
Ева се колебаеше. Легендата за пеещата самодива беше твърде привлекателна. Не искаше да ходи никъде, но също така нямаше желание да прекара целия ден на едно място. Обаче не се доверяваше лесно и не обичаше непознати. Александър изглежда се беше впечатлил от разказа на археолога и побърза да прибере палатката и багажа, докато Ева се мотаеше и повече пречеше, отколкото помагаше.
~~~~~~~~~~~~~~~
Това е пасаж от "Да бъде приключение" - първият роман, който написах заедно с Ива Касабова, съмишленичка в писането и който наскоро излезе както на хартия, така и в електронен вариант. Това е и причината, поради която ме нямаше известно време. Организацията около излизането му на пазара беше натоварваща, но пълна с хубави емоции. Приятно четене. :)
~~~~~~~~~~~~~~~
http://goo.gl/DS0VH
http://malkiatprintz.blogspot.com/
https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev
© Филип Данчев Всички права запазени
Благодаря ти, Росица, старахме се да бъде интересно
А по-надолу предавам благодарностите на Ива до всички вас
~~~~~~~~~~~
Здравейте, благодаря на всички за милите мнения и коментари. Искам да отговоря на съмненията за легендите в книгата, които действително са взаимствани от трудовете на Павел Серафимов (Спароток). Ние пишем художествена литература и за нас достоверността на фактите не е от основно значение, самият герой е любител археолог, а не професионалист, инак би отишъл в планината с цял екип. Нашият герой до голяма степен се доближава до всички, които подобно на Павел Серафимов (има и други, освен него) имат различна трактовка на събитията в древната история по нашите земи и се опитват да я разберат. Става въпрос за векове назад във времето с оскъдни данни и исторически източници и за мен специално "истината е някъде там"... За нас бе истинско удоволствие да създадем легенда, да намерим учен, който да я изследва и двама герои, които да се запленят от нея... и ако всичко това се разбира и съпреживява от читателите, то вярвайте, че сме истински щастливци...
Поздрави Ива Касабова