Да докоснеш щастието
С жена ми дълги години не можехме да имаме деца. Какво ли не опитвахме, къде ли не ходихме. Не зная как се наричаше точно, но всеки път, малко след забременяването, организмът на жената отказваше да задържи плода. Почти се бяхме отчаяли. Но по едно време си казахме.
„Майната му! Насила няма да го мъчим. Ако стане, стане. Ако ли не, ще си вземем и осиновим.”
Животът ни продължи в обичайното си русло. Работа, домашните задължения, кратките почивки по различни градове.
По време на една от почивките се запознахме с едно семейство. Приятни млади хора. Неизчерпаемо чувство за хумор. Паснахме си като „дупе и гащи”, както се казва. След първия изкаран заедно уикенд се уговорихме занапред да бъдем заедно. И започнахме постоянните си събирания с Лили и Румен. Казват, сродните души се намирали. И ние се намерихме. На една от срещите ни те доведоха и дъщеря си Мария. Сладко момиченце на четири годинки. Копие на майка си. Бърборанка. Не се спря да ни весели цяла вечер. Жена ми я гледаше с искрящи от радост очи, но по едно време не издържа. Разплака се и излезе. Излязох след нея.
- Ваня, не плачи, мила! Един ден и ние ще си родим...
- Ще ми мине. Но като гледах това сладко ангелче и се натъжих. Хайде, иди при хората. Неудобно е. А аз ще дойда след малко.
Влязох вътре. Лили и Румен седяха притеснени.
- Чичо Боре, защо плаче леля Ваня?
- Главата я заболя, миличко. Сега ще дойде.
Ваня се прибра при нас, но настроението беше спаднало. По-късно вечерта, когато Мишлето (така наричаха Мария родителите й) заспа, ние разказахме всичко на Лили и Румен.
Настъпи зимата и срещите ни пооредяха. Тази година беше сурова, а градовете ни бяха далеч един от друг. Не си струваше да бием често толкова път за една вечер. Но се уговорихме да изкараме Нова година заедно. Резервирахме един хотел в планински град.
Дойде и този ден. Очакван с нетърпение след известно прекъсване на срещите.
Вечерта вървеше чудесно. Разменихме си подаръци. Бяхме взели подаръци и за Мария. Когато наближи дванайсет, Лили и Румен ни погледнаха загадъчно и казаха:
- Приятели! Искаме да ви направим един специален подарък. Малко е нестандартен, но вие значите много за нас. Дълго го обмисляхме и решението ни е взето. Искаме да ни чуете и преди да ни отговорите, да помислите добре.
Озадачени, ние кимнахме с глави мълчешком.
- С Лили решихме да ви предложим тя да износи и роди вашето дете. За нас няма да има по-голяма радост от това да ви видим щастливи. Вярваме, че ще се съгласите. Вие сте всичко за нас и ние сме готови от сърце на тази стъпка.
- Вие... вие... – Ваня се разплака. – Вие ми правите, току-що, най-големия подарък в живота.
- Ваня, Боре... приятели... ние ви чувстваме като близки хора и това е причина да вземем това решение.
Следващите месеци минаха в изследвания. Дойде и очакваният момент. Събрахме се в клиниката, където щеше да се извърши оплождането.
Лили влезе, а ние отвън очаквахме с нетърпение.
.....
Бременността на Лили протичаше нормално. Понеже не можеше да пътува, ние правехме по-дълги преходи и им гостувахме. Запознахме се с родителите им, сестра й и приятеля й. Бяха наясно със ситуацията и гледаха много положително на всичко.
Когато наближи моментът Лили да роди, ние си взехме отпуските и се преместихме да живеем в техния град. Ваня непрекъснато искаше да е до Лили. Помагаше й за всичко, грижеше се за Мимето.
Бяхме излязли да пазаруваме, когато ни се обади сестрата на Лили.
- Боре, Румен откара Лили да ражда.
- Идваме си.
Връщайки се в къщи, заварихме отпред полицейска кола. Нещо ме жегна. Бай Милен, на Лили баща й, блед като платно, стоеше с двамата полицаи и плачеше.
- Какво е станало?
- Лили, Румен...
- Какво те?...
- На отиване към болницата ги е ударил камион, който не е спрял на знак „STOP”. И двамата на място...
-Неее... не може да се случи... не искааам... – изпищя Ваня и припадна.
Аз стоях като онемял. В този момент бях изгубил представа за всичко около мен.
.....
Няколко дни след погребението, седейки с бай Милен и жена му, аз казах:
- Искаме да осиновим Мимето. Ще се грижим за нея, както се грижеха Лили и Румен. Тя ще си остане вашата внучка. А ние ще бъдем вашите деца.
- Добре, сине. Ти направи каквото трябва. То, детето, трябва да има родители...
.....
Всеки път, когато ходиме на гости при дядото и бабата, се отбиваме и на гробищата. Поставяме свежи цветя, а Мимето казва:
М - Мамо, татко, много ми липсвате... Винаги ще ми липсвате... Обичам ви!
© Христо Костов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Невероятен разказ, развълнува ме..БРАВО!
-
Благодаря ви!!! Целувки!!!
-
Не мога да спра сълзите си! Разказа сякаш изтръгна душата ми ...
-
Разтърсващо...просто нямам думи
-
Ице много хубав разказ,умееш да въздействаш на читателя!!!
-
Благодаря ви!!!
Целувки!!! -
Ице, този път, ме разплака!- аз 8 години имах тези проблеми, но Бог ме дари с прекрасни дъщери!!! Мислех, че съм забравила тази осемгодишна болка...Всеки път дърпаш различни струни, но затова пък, си виртуоз - умееш да свириш на човешките души!!! Поздрави!!!
-
Благодаря ви много!!!
Целувки от сърце за всички!!! -
Ако това е истина показва силата на човешката добродетел,и в същото време,че в Божиите дела не бива да се месим.
Ако е измислена история-поздравления за автора,показва какви трябва да бъдем в добрините си и да не стигаме до крайности.Както се казва"прекаления светец и богу не е драг". -
Невероятно въздействащо! Поздравления! Едва ли има човек, който да не се разчуства!
-
По-рядко чета проза.Иска повече време.
И изобщо не коментирам.
Е сега не издържах.Разплака ме Ице.Голям си!!! -
Да, разнопосочен е живота и добре ни поднасяш
неговите изненади. Поздравявам те, Христо!!!
(Имаме комшии, които се сдобиха с детенце по същия начин,
с износване от сестрата, прави й чест!!!) -
Е, браво! Разплака ме...
Невероятна история, Ицо!Поздравления! -
Благодаря ви!!!
Реалният живот ни предлага разнообразие от истории. После само се иска нашето желание и виждане.
Целувки!!! -
Трябваше първо да прочета коментара за художествената измислица, за да не плача толкова. Дължиш ми много сълзи, Ицо
. Нищо - пречистващи сълзи. Браво! -
Благодаря ви, момичета!!!
Целувки!!! -
!!!
Ице, поздрави! -
Като разказ е РАЗКОШЕН, като преживяване е кошмар.
-
Благодаря ви!!!
Ели, ами станахме двама да черпим
Целувки за всички!!! -
Ма и твоя номер си го бива,Ице-80040
Не съм аз само късметлийка на номера -
Потръпнах...
Не знам какво да кажа, Ице!
Поздравявам те за написаното! Докосва всяко кътче на душата! -
Най-искрени поздравления за прекрасния и вълнуващ разказ, Ице! Браво! За сетен път доказваш какво можеш!
-
Благодаря ви коментарите!!!
Пер, не исках да се впускам в подробностите за тези ситуации. Нарочно го избягнах. А понякога обичам да говоря от името на някои от героите си.
Весел ден на всички!!! -
Страхотен разказ,няма думи чак се разплаках,пишеш страхотно подрави
-
нарани ме Христо!
браво! -
Тръпки ме побиха...
Няма как да не ти кажа че си... велик! -
И какво направи сега?! Цял ден ще имам буца в гърлото...
-
Разбърка мозъка и сетивата ми, Ице!
Още плача... -
Отлично попадение като сюжет! Може би разказана в трето лице, историята би била по-докосваща сърцето. Липсва и достатъчно драматизъм в разказа за катастрофата и при взимането на решението за осиновяване. Финалът е добър. Поздрави!
-
Добре, че си написал, че е художествена измислица... Защото още треперя! А сега те поздравявам с
-
Аплодисменти!!!
Сълза...
Поздрав Христо. -
!!!!!!!!!
Поздрав,Ице!
Без думи съм! -
Браво, Романтико! И в прозата си неповторим!
-
Благодаря ти, Ели!!!
Не тъгувай, това е само художествена измислица.
Целувки!!! -
Боже,каква история!!!Бръкна ми в душата,Ице!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
