Да мразиш

   Казват, че самоубийството е грях. Това, обаче, не беше самоубийство. Той трябваше да убие. Себе си.

 Металът беше опрян до слепоочието му. Капчиците пот се стичаха по отчаяното му лице. Но той не трепереше. Искаше ли да го прави? Не. Щеше ли да го направи? Да.

   Мразеше я. Тази жена, чиято копринена коса би галил постоянно. Тази кучка, чиито изумрудени ириси се бяха запечатали на ретината му и не би искал да изчезнат оттам никога. Това чудовище, чиито устни би целувал още хиляди пъти, до кръв. Този дявол, чиито нежни длани не би пуснал никога. Този ад, чиято кожа би дишал вместо кислород. Този хаос, с чието тяло би топлил своето всяка вечер, докато само звездите ги осветяват.

   Сега я нямаше. Нямаше го хаоса в живота му. Само нищото кръжеше около него, а той бе центърът на своя празен свят. Свят, от който тя бе взела всичко, освен най-тежкото за носене - спомена за себе си. Така поне можеше да я мрази.

   Колкото и да искаше, не можеше да замъгли образа ѝ, който мислите му бяха визуализирали пред него. Насълзените му очи гледаха в далечината, но не виждаха нищо, освен нея. Трябваше да понесе факта, че тя е последното, което ще види.

   Ето, сега се разтрепери. В тишината последва само шумът от натискането на спусъка. А след това... Нищо. Тя беше още там. Той беше още тук. И този път нямаше късмет. Явно куршумът бе предназначен за някой от другите безпътници, играещи тази руска рулетка.