Наскоро се запознах с една английска телевизионна драма за началото на миналия век и останах изумена от обноските, дипломацията и отношенията между хората (все неща, които наистина оценявам от тази епоха, въпреки че не оценявам особено Първата Световна война или потъването на Титаник). Ако си позволите да се потопите в подобна екранизация, веднага ще ви направят впечатление няколко неща.

Първо: малко излишество никога не е излишно. Хората не са се страхували да се изразяват с повече думи, да украсяват фразите, да уточняват какво имат предвид като по никакъв начин не дават окончателен отговор, но в същото запазват искреността си. Намирам това за изумително! Колко по-лесно е да кажеш „Не ми се говори” пред „Не смятам, че сега е подходящия момент да обсъждаме тази тема” или „Струва ми се, че разговорът ни ще бъде по-ползотворен, ако първо си починем и премислим какво имаме да си кажем”. Може би това е (била) английската народопсихология, но ме накара да се замисля защо пестим думи в днешно време - думите, които говорим; думите, които пишем; дори думите, които четем. Не съм убедена, че тази тенденция ми харесва (като дори не споменавам „ОМГ”, “FYI”, “OK” и други).

Второ: обноските са по-важни от всичко (с изключение на чая). Да приемеш гадостите (простете за неуместния израз), които животът ти сервира по начин, който не би допуснал опоненът ти да разбере, че те е разстройл (или не дай Боже – ранил) е равносилно на поемането на куршум с усмивка и е също толкова важно. И ето нещо, което трудно ще научим в днешно време и то е как да бъдем аристократи по душа. Да приемем несправедливостите с гордо вдигната глава, дори да бъдем любезни и доброжелателни към нападателите си с годините е било изместено от желанието да се възползваме от всяка възможност, за да нараним нечие его. Това би помрачило репутацията ни, ако бяхме едни сто години назад (но за щастие, днес не обръщаме внимание на такива неща).

Трето: нищо, абсолютно нищо, не може да прекъсне следобедния чай. Обявяват война – „Нека пием чай”; получено е писмо, от което става ясно, че бъдещият наследник на имението е неизвестен и могат да изгубят всичко – „Да пием чай”; загива някой близък „Но първо да пием чай”. Сякаш една чаша чай може да реши всички проблеми! Но е факт – самата традиция да се пие чай в точно определено време всеки ден поддържаше духа на тези хора. Сякаш те осъзнаваха, че този чай е малкото постоянно нещо около тях, малка чашка сигурност за подкрепа, пък после ще решим какво да правим. Чаят като ценност е нещо, което ще покори всяка наблюдателно сърце, докоснало се до тази драма. Или по-точно – истинските ценности в чаша.

Не беше минало много време, след като бях под въздействието на впечатленията си от сериала, когато животът щеше да ме изправи пред възможността да докажа или не всички неща, на които се възхищавам от миналата епоха. С братовчедка ми бяхме излезли за един спокоен следобед, в който да отметнем малко работа и да закрием една ненужна сметка, когато в далечината пред нас видяхме моята (бивша) голяма любов... и неговата (нова) голяма любов. Май така се получава с всички ни в един момент, независимо дали сме от знатен род. Първоначално мислех да избягам – не се смейте, това е логичната реакция на всяко младо момиче, изправено пред подобно унижение (предстоящо му да бъде изправено… в буквалния смисъл). И една част от мен бе готова да започне да мести краката ми в обратна посока... възможно най-бързо. Но друга част (предполагам, тази част, която все още вярва, че в минал живот е била английска аристократка или поне дребна буржоа) вдигна високо глава, усмихна се и ги поздрави с топлота, запазена за най-близките ми хора. Оказва се, че на момичето му е също толкова неловко, колкото на мен и някак аз съм тази, която поддържа разговора. Отбелязах, че не сме били един за друг, че не тая лоши чувства и им желая всичко най-хубаво. По някакъв начин разговорът завърша с общ смях и продължаваме пътя си (макар и не особено метафорично). Аз се опитвам да запазя усмивката си, докато всъщност искам да се свлека на улицата и да заплача с глас, както само малките деца могат. Братовчедка ми, изглежда, е решила, че нищо не се е случило.

- Отиваме ли до банката? – пита тя, а аз леко я стисвам над лакътя.

- Знаеш ли, всъщност малко ожаднях. Хайде първо да пием чай!