30.08.2015 г., 18:41 ч.

Да се изгубиш на Луната 

  Проза » Разкази
787 0 5
39 мин за четене

- Извинете, мога ли да стигна от тук до хотел "Бяло злато шест" без да излизам?

- Не - отговори той и продължи да си върши работата.
Май всички лунни хора са грубияни. Надявах се, че някой от тунелите отсреща може да ме изведе при хотела, но резкият му и студен отговор изпари всякакви надежди.
- Не можеш да стигнеш от тук до хотел "Бяло злато шест" без да излезеш - повтори той, явно забелязал, че продължавам да стоя пред огромната рецепция, вперила объркан поглед нагоре към него.
- Добре, това го чух. Тогава, след като изляза, как да стигна до хотел "Бяло злато шест"?
- Като мислиш логично.
Що за отговор? Този май ми се подиграва. Определено ми звучи като намек, че ние, земните, не можем да мислим логично.
- Ще стигнеш до хотел "Бяло злато шест" като мислиш логично - отново повтори, леко повишавайки глас.
- Да, чух - сопнах се и излязох.
С моя късмет успях да се изгубя точно през светлата част на въртенето, когато слънцето е най-силно и няма почти никой навън, когото да попитам за посоката. Тони е виновна. Не го разбирам това момиче. Не разбирам какво толкова я плаши в мен, не разбирам и какво търсеше преди малко в стаята ми. За малко да не я видя, промъкваше се тихо като призрак. Засякох я с периферното си зрение и отначало помислих, че ми се е привидяло. Последвах я до стаята й, исках да разбера какво е правила в нашата стая, задавах й въпроси, а тя продължи да мълчи и да ме гледа стреснато. Така се загубих. Преди също съм се губила, пак бях близо до нейната стая. Явно по пътя обратно завивам грешно по някой от тунелите и после няма намиране. Лунните хора са построили хотелите си като истински лабиринти. Лабиринти отвътре, а отвън са като метални кутии, наслагани леко хаотично една върху друга. Прозорците са с огледални стъкла и всичко е с еднакъв метален цвят в различни нюанси - от сребърно до бяло злато. Кой знае колко хотела на име "Бяло злато" има, със сигурност са поне шест. Пейзажът също е сребрист, но не лъскав, а песъчлив и студен, въпреки силната светлината. Казват, че през тъмната част, ярките звезди и Земята са невероятна гледка. Аз още не съм ги видяла. Шефовете нарочно направиха едноседмичен тийм-билдинг, за да се насладим и на светлата и на тъмната част, а за да е пълна почивката, ни забраниха да си носим всякакви електроники. Най-интересното тук са информационните табла в стаите. Не знам какво ще правя толкова време, но нямаше как да се измъкна - все пак е петдесет годишнина на фирмата. Официално е по желание, не официално всички ще те гледат криво ако не отидеш. Направили са ни програма с игри, сплотяващи колектива от типа на "Намери съкровището", пейнтбол и някакви състезания за да не умрем от скука. Утре имаме "Забавни щафетни игри в салона на хотела".
Оглеждам се. Намирам се на широко празно пространство. Би приличало на поляна, ако имаше трева. Металните постройки около мен са станали по-ниски и по-нарядко. От тук се виждат върховете на някои хотели. Може би е по-добре да се връщам преди да съм се изгубила съвсем. Чакай, мисли логично. Хотелите имат ярки надписи поставени от всички страни на най-високата им кутийка. Нашият хотел има син надпис. Виждам два хотела със сини надписи. Изключено е да успея да ги разчета, но според посоката от която идвам, моят би трябвало да е този вдясно. Ще тръгна към него.

 

Чакам Нели и Лора да се приготвят за разходка преди вечеря почти двадесет минути и ми е скучно. Слизам до открития ресторант да пийна един коктейл междувременно. Избирам маса в един от ъглите, далеч от оживлението. Спокойно е, с изключение на едно русоляво момченце, което се забавлява три етажа над мен. Излязъл е на нещо като метална тераса без парапет. Само с по един стърчащ железен прът на двата ъгъла. Платформата на терасата явно е тънка и гъвкава, защото момченцето се държи за прътовете, подскача и платформата започва да вибрира като трамплин. Смее се гръмогласно докато платформата се успокои и отново следва същото упражнение. Втори път и трети път и четвърти път. Забелязва, че го гледам. Пети път и шести път.
- Страх те е, нали - подвиква ми след седмия.
Глупости, обожавам необезопасени високи места. Особено когато ми е скучно и съм изпила няколко коктейла.
- Не ме е страх - викам аз.
- Лъжеш, страх те е.
- Не лъжа. Не ме е страх.
- Тогава ела.
Това ми е достатъчно. Допивам набързо коктейла и приемам предизвикателството на десет годишното непознато момченце. Качвам се на третия етаж и веднага се ориентирам на къде да тръгна по виковете му "Страх те е! Страх те е!".
- Не ме е страх, ти казах.
Прекрачвам вратата към терасата-трамплин. Леко се люшка. Височината не е впечатляваща, но все пак ме полазват леки тръпки.
- Хвани се тук - сочи ми пръта отляво, - и се дръж. Ама се дръж здраво да не паднеш, разбра ли?
- Разбрах. Държа се здраво.
- Сега, като кажа "три", скачаме.
- Добре.
Поглежда ме ухилено, поема си въздух и казва "три". Скача. Всичко се раздрусва. За момент ми се струва, че ще падна. Пулсът ми препуска, но в същото време се забавлявам. Той пак се смее, като че ли му се случва за първи път.
- Не се прави така - казвам задъхано, когато трамплинът се успокоява. - Трябваше първо да има "едно", "две" и тогава "три".
- Няма смисъл от "едно" и "две". Винаги се скача на "три".
- Но аз няма как да се подготвя без "едно" и "две".
- Защо? Нали ти казах, че ще скочим на "три".
- Не очаквах да минем направо на "три".
- Добре, сега очакваш. Хайде пак.
- Хайде.
Този път се взирам внимателно в погледа му. Ето я усмивката, която означава "едно". Ето го и вдишването, което означава "две". Сега - "три". Скачаме. Почти синхронно. Люлеенето е много по-плавно и спокойно. Тялото ми не се съпротивлява, а влиза в ритъм с него. Нежно и приспивно. Отпускам се, затварям очи и започвам да се смея заедно с момченцето.
- Всички да влизат вътре. Тук е опасно.
Отварям очи. Един от лунните вече е пред мен и започва да ме подбутва рязко по гърба.
- Е, стига де, Фрики - измрънква малкия, но лунния вече го е вкарал обратно в коридора на хотела.
Мен още ме подбутва, защото аз се дърпам - не обичам да ме пипат, особено толкова грубо. Този е различен - няма наметало. Облечен е в някаква странна смесица между старовремски костюм и анцуг. Странна мода. Не се връзва изобщо с тази брада. Като го загледах ми се стори познат.
- Ти не си ли този, когото попитах днес как да си стигна до хотела?
Вече сме вътре, изпълнил си е дълга - спасил ме е от терасата. Може да си тръгне, а той обикаля около мен и подритва леко парапета на стълбите.
- Уговорих среща - каза и спря срещу мен.
Неестествено ми е да ги гледам в очите заради височината и обикновено не го правя, но този го загледах.
- Ти пристигна, но аз нищо не направих - продължи той, - защото какво по-интересно имам аз от един испанец - гласът му като че ли заглъхна накрая.
Честно, не разбирам какво ми говори. Исках да му се похваля, че съм успяла да се прибера без негова помощ. Съвсем бях забравила за испанеца. Преди да попитам лунния човек как да стигна до хотела, попитах един земен, оказа се испанец. Отговори ми на развален английски, че нямам проблем да стигна до "Бяло злато шейсет" ако тръгна по тунела направо. Обясних му няколко пъти, че не търся "шейсет" а "шест". Отговорът беше същия - "Да, да, направо - "Бяло злато шейсет"".
Лунния човек ме гледа и чака някакъв отговор, но аз не разбирам - какво общо има испанецът, каква среща си е уговорил, какво е трябвало да направи, а не го е?
Тръгва си. Явно прекалено дълго мълчах.
Оглеждам се объркано. Русото момченце си играе да влиза и излиза от асансьора в последния момент. Сетих се, че то се обърна към лунния човек по име.
- Хей, ти - подвиквам и тръгвам към него.
- Познаваш ли го този, който ни развали играта току що?
- Да - отговаря и прави рязък скок извън асансьора. - Той знаеше, че ще дойдеш още преди няколко завъртания - обръща се и скача навътре, - и те нарисува.
- Нарисува?
- Да - като снимка, но върху истинска хартия и се прави с ръка - изскача от асансьора.
Знам какво значи нарисува, просто не разбирам защо някой ще ме рисува. Тук явно наистина нямат никаква електроника.
- Искаш ли да я видиш? Знам къде си държи рисунките.
- Той няма ли да се разсърди ако ми я покажеш без да го питаш?
- Не. Хайде, ела - скача отново в асансьора.
Качвам се и слизаме на първи етаж. Момчето хукна по коридорите, аз подтичвам след него.
- После ще трябва да ме доведеш обратно тук - казвам, - защото аз постоянно се губя по тези коридори.
- Имат рисунки долу вляво. Трябва само да запомниш покрай какви рисунки минаваш. Виждаш ли?
Сочи ми стената на коридора при един завой. Наистина има нещо като йероглиф. До сега не ги бях забелязвала, но малкия се оказа прав - имаше ги на всеки ъгъл.
- Стигнахме, изчакай тук.
Влезе в една от стаите. Докато го чакам разглеждам йероглифа на ъгъла. Този прилича на вилица с четири зъба. На предишния ъгъл имаше нещо като човка на птица с кръгче горе вдясно. Момчето излиза и с усилие влачи еднометрово платно, на което е нарисувано... аз. Черно-бяла съм, но приликата е пълна. Учудена съм, очаквах някаква грозна драсканица.
- Това не може да е рисувано на ръка. Сигурно е снимка, обработена с филтър.
- Не е. Рисува я с ръка, аз го гледах.
- Защо му е на някой да си прави труда да рисува нещо толкова точно, с такива детайли. Сигурно отнема часове, а с фотоапарат и филтър става за секунди. Това някаква задължителна процедура ли е?
- Процедура? - гледа ме неразбиращо.
- Питам дали е нещо, което обикновено правят с всички туристи - дали ги задължават да рисуват всеки, който идва на почивка тук.
- А, не, не. Това е забавление за през свободното време.

 

Не мога да заспя. В стаята е пълна тъмнина, но знам, че навън е светло и не мога да се излъжа, че е време за сън. Ако бях вкъщи щях да си пусна видеозона или да си поръчам някоя успокояваща мелодия. Тук нямаме дори смарт очила. Понякога се улавям, че рязко извъртам очи нагоре вдясно в опит да активирам менюто на смарт очилата, или започвам да говоря на ръката, на която обикновено си нося комуникатора. Не искам да обикалям из стаята и да будя колежките. Обличам се и отивам в бара на върха на хотела. Светлината е в приглушен червен цвят. Музиката е приятна и не е силна. Машината за коктейли има рецепта за любимият ми "Космически полет". Малко е силен, но аз обичам класиката. Има само трима клиенти - двама мъже, говорят си разпалено и една жена, която танцува... клатушка се на музиката. Сядам в ъгъла, както обикновено. Не обичам да ме заговарят непознати. Днес установих и че не обичам да ме рисуват непознати. Трябва да си луд за да си играеш толкова време за да направиш нещо, което компютърът би могъл да направи за секунди. Или да имаш прекалено много свободно време.
Не знам много за лунните хора. Всъщност знам съвсем малко за тях, интересувам се повече от земни въпроси. Истинските лунни хора, тези огромните, които са почти два пъти колкото мен, са малко. Няколко хиляди. Може би пет, шест... едва ли повече от десет. Пак несъзнателно се опитвам да активирам с поглед менюто на очилата. Тази вечер няма да разбера колко са на брой. Те са потомци на първите заселници. Всяко следващо поколение ставало все по-едро и по-едро. Нещо свързано с гравитацията. Изглеждат като нормален човек, но в почти двоен мащаб. Туризмът е основната им дейност, но какво друго правят не е ясно - не се говори много за тях, не влизат в новините.
Рисунката ме дразни. Красива е, да, това е очевидно. Защо някакъв непознат ще си губи от свободното време за да ме рисува? И то за забавление. Звучи като психично заболяване. Освен това ми нарушава личното пространство. Вероятно мога да се оплача от обслужването и дори да ги съдя. Мога да кажа, че се чувствам заплашена в тази обстановка и да си тръгна по-рано. Да си легна в моето легло, което помни всичките ми любими пози за сън. Вече се напих, отивам да си лягам.
Малко се клатушкам, но мисля напълно трезво. Това му е лошото на "Космически полет" - съзнанието ти е ясно, но тялото не те слуша. Това може да е полезно ако искаш да се изгубиш. Току що ми хрумна тази идея - мога да отида до стаята на Тони и от там да тръгна към нашата стая. По пътя със сигурност ще се изгубя и ще попадна на лунния човек. Ще му кажа, че... е кретен... и не може да си рисува, който поиска. И ще го питам какво общо има испанецът. И каква среща е уговорил. Но най-важното е, че не може да ме рисува. Освен това мога да си намеря хотела без негова помощ.
Стаята на Тони е намерена. Тръгвам към нашата. Минавам покрай йероглиф, подобен на ябълково дърво. Не знам защо ми прилича точно на ябълково. Освен това модата им е смахната - като имаш сериозна коса и брада, някак е несериозно да се размотаваш в сив анцуг, който е неадекватно подобие на костюм. А и не бива да подбутваш туристите по гърба. Пак е по-добре от онзи лунен, който ни доведе до хотела - постоянно викаше като че ли си говори с глух човек. Жената, която ни заведе по стаите пък се правеше усилено че не ни вижда и не отговаряше на никакви въпроси.
Изненада - когато умишлено искаш да се изгубиш няма да стане. Стаята ми е пред мен, засилвам се и се пльосвам върху леглото.

 

Главата ме боли, всичко ми е криво. Пия вече трети енергизатор, но няма голяма полза. Хората наоколо ме дразнят, шумът също. Русолявото момченце минава от време на време покрай масата ми и прави смешни физиономии в опит да ми привлече вниманието.
- Днес не ми се играе - подвиквам при поредното му преминаване.
- Защо?
Идва и сяда на стола срещу мен.
- Защото вчера пих много коктейли и сега ме боли главата.
- Тогава защо продължаваш да пиеш?
- Това е енергизатор.
- Не го пий. Чакай, сега се връщам.
Изтичва във хотела и след малко се връща с чаша прозрачна течност.
- Ето - слага я пред мен на масата, - пий това.
- Какво е?
- Вода. Продължавай да я пиеш и ще видиш, че помага. Аз отивам да си играя на суона.
- Добре.
Не знам какво е суон. Не ме и интересува.
В програмата за днес пише "Приятелски ден на радостта". Не съм съвсем сигурна какво значи, но подозирам, че е някоя от онези игри за социализиране и повдигане на духа. Играли сме ги в различни разновидности. Всички да се наредят в кръгче и да кажат по една добра дума за всеки от останалите. Пред всеки да се сложи листче, на което другите да напишат някакво добро пожелание. Хайде да си подхвърляме топчета за пинг-понг за да разберем колко е важно всички в екипа да се обичат. Толкова са ми досадни подобен тип игри. Освен това са безсмислени - това, че някой се е чудил и е измислил какво пожелание да напише на листчето ми не значи абсолютно нищо. Не познавам голяма част от хората във фирмата и не ме вълнува какво мислят за мен. Освен това хората, които играят такива игри изглеждат като малоумни. Сигурно организаторите се спукват от смях като ни гледат отстрани.
Заниманията не са задължителни, но трябва да се присъства поне на три-четвърти от тях. До сега не съм пропускала. Днес ще е първия път. Не знам какво да правя през това време. След толкова енергизатор не ми се спи. В града няма нищо интересно, няма смисъл да се разхождам. Може случайно да се изгубя и да попадна на лунния човек. Може и съвсем умишлено да отида при лунния човек.

 

Този е хотелът, сигурна съм. Влизам. О, да, той е там. Кестеняв, брадат и огромен. Този път е с обичайното черно наметало. Вижда ме. Не мога да определя дали е учуден. Не отмества поглед от мен. Приближавам се. Трябва да си държа главата вдигната за да виждам очите му. Неудобно е и неестествено.
- Защо си ме нарисувал?
Не отговаря веднага. Продължава да ме гледа втренчено.
- Чаках те.
- Защо ме чакаш?
- Защото те обичам.
- Какво? Не мога да повярвам! Ти луд ли си?
Перверзни хора и тотално откачени. Толкова съм изумена, че не знам какво да кажа. Продължава да ме гледа, спри да ме гледаш.
- Ти дори не ме познаваш - успявам да кажа.
- Не е нужно да познаваш някой - отговаря бавно, - за да го обичаш.
Имам чувството, че никаква логика и разум не биха го накарали да промени мнението си.
- Не те разбирам - клатя глава отчаяно.
- Не е нужно да разбираш някой, за да го обичаш.
- Ти си луд. Добре, ще те попитам - имаш предвид "обичаш" като искаш да правиш секс с мен или "обичаш" като, че си влюбен в мен?
- Не. - не спира да ме гледа, не отмества поглед дори за секунда. - "Обичаш" като да присъстваш.
- Къде и кога?
- Където и когато поискаш.
- А ако не искам?
- Няма да присъствам.
- Аз не искам да присъстваш.
- Добре. Аз знам, че ме обичаш.
- Аз? Какво? Не! Това вече е прекалено. Слушай сега - аз не те обичам, - това последното го натъртих, за да му стане ясно. - Разбираш ли?
- Да. - отговаря спокойно. - Ще се промениш.
Вече се изнервям и започвам да повишавам тон.
- Не, няма да се променя. Не може така безцеремонно да си втълпяваш, че обичаш някой и че той също те обича. Виждал си ме два пъти за по пет секунди, изобщо не ме познаваш.
- Познавам те. Ти си същото празно пространство като мен.
- Сега вече се и обиждаме, така ли? - погледът му ме побърква, чувствам се като пеперуда, забодена с карфица в нечия колекция. - Чуй сега - ти си луд. Не ме обичаш. Аз не те обичам и не искам да присъстваш. Няма да се променя, а ти не ме познаваш. Освен това не съм празно пространство. Ти си празно пространство. Аз, както виждаш, съм съвсем пълно пространство.
Излизам бясна от хотела. "Пълно пространство" - това прозвуча, като че ли съм дебела и още повече ме ядосва. Толкова съм нервна, че ще си взема един "Космически полет".

 

Изпуснала съм общата вечеря и сега вечерям сама. Няма значение. Така е по-добре. По-спокойно. Нели и Лора са се опитали да ме събудят, но аз съм измрънкала да не ме занимават и съм се завъртяла на другата страна. Трябва да спра да пия коктейли.
Малкият пак е тук. Всъщност като се замисля е нормално - малко момче, какво друго да прави - да си стои в стаята ли? Тук нямат забавления. Намерил е някакви ламарини и старателно ги подрежда в ъгъла на двора. Прави си скривалище. Почти го е завършил, но входа му е малко тесен. Побутва го внимателно. Изпробва пак. Сега вече е готово. Хуква към мен.
- Хей, искаш ли да изпробваш новия ми флок? - вика развълнувано.
- Флок?
- Току що го построих. Ще ти хареса.
- Може, като си изям вечерята.
- Добре, ще чакам.
Сяда срещу мен и чака. Малко е дразнещо някой да те гледа докато вечеряш.
- Днес срещнах твоя приятел - казвам за да не мълчим, - огромния, лунния. Сещаш ли се?
- Да.
- Нарече ме празно пространство.
- Да. За тях всичко е празно пространство. Мама ми го обясни. Значи, нали се сещаш Вселената. Има и звезди, - прави точки с пръст върху масата, за да нарисува звездите. - Обаче между тях има много празно пространство, - размахва ръце. - И размерът на звездите в сравнение с празното пространство е толкова малък, че все едно ги няма. Същото е за всичко, защото всичко е направено от атоми, в които има електрони и протони, които са като малки звездички, обаче в сравнение с празното около тях, те са толкова малки, че все едно няма нищо. Празно пространство. Разбираш ли?
Мълчах учудено. Има логика. Дори е напълно логично.
- Лунните не говорят много, - казва малкия. - Този е най-приказливия.
Сега разбирам всичко. Чувствам се като че ли някой е светнал лампата след като дълго съм стояла на тъмно. Те не говорят много. Разбират езикът ни перфектно, но не могат да го използват. Помислих си, че ме обижда, че ме нарича незначителна или нещо подобно, а той ми е казвал как възприема Вселената. Вероятно за това повтаряше всяко изречение като го попитах как да стигна до хотела - искал е да е сигурен, че го разбирам. Наистина се е опитвал да ме упъти. "Мисли логично" - това и направих и успях да се върна. Несвързаните приказки за срещи и испанци - опитвал се е да ми каже нещо. Чак сега осъзнавам, че не знам почти нищо за тях. Нито за Луната.
- Ти май отдавна си тук? - питам.
- Да. Мама дойде да работи тук преди три земни години. Продължава да измерва времето в земни години.
- Знаеш доста за лунните хора?
- Да.
- Как се казва този приказливия?
- Те нямат имена.
- Как така нямат имена?
- Така. Нямат имена.
- Ти го нарече някак, когато ни гонеше от терасата.
- Гонеше ни от прожектора, - поправи ме той. - Нарекох го Фрики. Аз го измислих.
- Значи ти го наричаш Фрики?
- Не, аз всички наричам Фрики.
- Защо не ги наричаш лунни хора?
- Защото името им е Фрики.
Малкия започва да се ядосва. Не знам дали има смисъл да споря с десет годишно дете, но не мога да си замълча.
- Идеята на името е да те отличава от другите хора. Не може всички да са с еднакво име.
- Може. Моето име е Джони. На Земята има много хора, които се казват Джони и те всички се отличават. Няма да ти покажа флока си.
Става и тича към хотела.
- Чакай, не се сърди, - викам след него.
Няма смисъл, вече влезе. Значи Джони. Как до сега не ми е хрумнало да го попитам за името? Отяде ми се, тази вечеря няма да я довърша.

 

Малко ме е срам. Не знам какво да кажа, ще го измислям в движение. Стоя пред хотела и го гледам вече няколко минути. Поемам си въздух. Влизам.
Той е на рецепцията. Забелязва ме веднага. Приближавам се. Отново този поглед.
- Разбрах какво е празно пространство, - казвам, - и съм съгласна, че съм празно пространство.
Усмихва се. Удивително. Не знам защо, но си мислех, че не могат да се усмихват. Винаги са сериозни.
- Днес от фирмата ще ни водят на излет на открито за да гледаме настъпването на тъмната част, но на мен не ми се ходи, а няма какво друго да правя.
- Отиди. Много е красиво. Трябва да го видиш. Трябва да гледаш за да го видиш. И трябва да мълчиш за да можеш да гледаш.
Това беше опитът ми да го поканя на среща за извинение за вчерашното ми държание, но очевидно е неуспешен. Нямам какво повече да правя тук.
- Добре. Чао!
Тръгвам.
- Чао!

 

Колегите са шумни и развълнувани. Когато се качихме на хълма тъмната част беше все още далече, но сега се приближава видимо за минути. Още малко и ще ни достигне. От фирмата са наели фотографи. Половината колеги се забавляват да позират. Опитват се да направят оригинални снимки с оптически измами. Един дърпа тъмната половина на Луната, друг я бута. Останалите им се смеят и дават още идеи.
Седя директно на пясъка. Повечето си носят възглавнички, но на мен не ми се занимаваше, а и пясъкът е приятен и топъл. Опитвам се да игнорирам цялата шумотевица. Седя, мълча и гледам - нали така ми каза лунния човек. Нямам представа какво имаше предвид, но се опита нещо да ми каже и смятам да изпълня каквото съм успяла да разбера. Пясъкът е сребрист и отразява слънчевата светлина. Ниско долу проблясва хотелския комплекс. Небето е синьо, но това е заради купола над комплекса. Казват, че извън него небето постоянно е черно. Не мога да си го представя. Земята е голяма бяла топка и бавно се приближава към слънцето, а с нея наближава и черния ръб на тъмнината. Започвам леко да се вълнувам. Още малко и мракът ще дойде. Колегите също застават в очакване. Опитваме се да гледаме едновременно черният ръб и Земята. Черното приближава все по-бързо. За момент усещам някакъв глупав страх. Ето го. Притъмня. Като при буря. Но няма никаква буря. Тихо е, с изключение на възгласите на някои колеги. Поглеждам небето, а то грейва. Земята се е оцветила в ярко синьо, зелено, кафяво и бяло. Лъчите на слънцето струят зад нея и я правят още по-магична и прекрасна. Небето около нея вече е черно, но е изпълнено с ярки бели звезди, които светят силно и й правят компания за да не е самотна. Излягам се на пясъка и продължавам да я гледам. Голямата пъстра топка, на която живея.

 

Нарочно се бавя с вечерята. Колегите отидоха в бара на върха още преди половин час. Оглеждам се за малкия. Искам да разбера дали ми се сърди. Цяла вечер не се е появявал. Не ми се седи повече тук. Тръгвам и аз към върха. Докато чакам асансьора случайно го виждам да преминава по един от коридорите.
- Хей, Джони! - викам.
Връща се и ме гледа въпросително.
- Искаш ли да се полюлеем на... прожектора или както там беше?
- Не, - отговаря. - Сега имам работа. Намерих един бодидж и се опитвам да го поправя. Може утре.
Продължава по коридора. "Бодидж". Явно има много неща тук, които не разбирам. Важното е, че не изглежда като да ми се сърди.
Този път си вземам някакъв слаб коктейл. Колежките масово го пият. Казва се "Нежни нощи". Вкусът му е толкова сладникав, колкото и името. Оглеждам се, търся екипа. Виждам Нели. Отивам при тях. Том е във вихъра си. Разказва вицове на програмистка тема.
- Един тестер влиза в бар. Поръчва един коктейл. После поръчва минус един коктейл. Поръчва нула коктейли. Поръчва п-ф-г-х-д-с-в-е... - имитира безразборно щракане по клавиатурата. Всички се смеем. Забелязвам лунния човек седнал на бара. С гръб е, но трябва да е той - сив анцуг-костюм и кестенява коса.
Сядам до него. Пие нещо прозрачно, предполагам вода.
- Здрасти - казвам.
- Здрасти. Гледа ли залеза?
- Да, беше много хубаво. Мълчах и гледах, както ми каза.
Усмихва се. Отпивам от коктейла. Мълчим. Неловко е, а не мога да измисля тема на разговор.
- Разкажи ми повече за лунните хора - с какво се занимавате, как ви минава деня?
Не отговаря. Май зададох сложен въпрос.
- Занимаваме се с това, което ни е приятно и денят ни минава бързо.
Изобщо не ми помага.
- Добре, ще ти разкажа как минава моят ден. Ставам в седем часа. Пия един енергизатор докато разглеждам информационните табла. Поръчвам си закуска. Продължавам да разглеждам информационните табла докато ям. Минавам през неонизатора и тръгвам за работа, по пътя си поръчвам някоя мелодия, която да ми пасва на настроението. В десет съм в офиса. Нашият екип отговаря за правилното съхранение на данни в облака. Работим заедно с екипи от различни страни за да можем да покриваме денонощна смяна. Първо прочитам рапортите от екипите, които са били на смяна преди нас. Ако има някакви проблеми веднага се заемаме с тях. Ако всичко е наред, работим по подобренията, които сме запланували. Накрая пиша какво съм правила през деня и в какво състояние са всички системи, за да могат хората след нас да са наясно. В седем си тръгвам от работа. Вечерям, докато преглеждам информационното табло. После си пускам нещо на видеозона докато ми се приспи.
Гледам го с очакване да каже нещо. Усеща погледа ми и отговаря "Прекрасно".
- А ти какво правиш?
- Същото.
Мислеше да мине само с това, но разбра, че очаквам повече и се замисли.
- И аз ставам сутрин. Ям, мия се, отивам в хотела. Работата ми е горе-долу същата като твоята. Следя за повреди, недоволни клиенти, липсващи клиенти, липсващи уреди, нови клиенти. Приемам поръчки, отменям поръчки, резервации. Опитвам се да синхронизирам нещата за да може всеки да е доволен.
- Отивам да си взема още един коктейл, изчакай ме.
Това беше някакво начало. Не достатъчно за завързване на разговор, но все е нещо. Вземам си двоен коктейл. Очаквам дълга нощ.
- Какво обичаш да правиш през свободното си време? - питам като се връщам.
- Да рисувам. Да свиря.
Отново рисуването. Сега имам шанс да разбера защо ме е нарисувал.
- Защо рисуваш, вместо да снимаш?
- Като рисуваш докосваш това, което рисуваш. А снимката е само... снимка.
- Виждал ли си фотоапарат? - осъзнавам, че въпросът ми звучи малко обидно, но наистина не знам дали е виждал фотоапарат. - Снимката отнема по-малко от секунда и можеш да направиш колкото искаш. След това ако искаш можеш да им сложиш филтър и да изглеждат като нарисувани. Разпечатването също отнема секунди.
- Знам.
Знае. "Те не говорят много". Как тогава да говоря с него?
- На Земята имаме програми, които генерират мелодии. Може да си поръчаш каквато поискаш. Само нагласяш степента на различните емоции и темпото. Генерират се много добри песни.
- Прекрасно.
Така не става. Започвам да задавам въпроси. Каквото ми хрумне.
- Какво общо имаше испанецът?
- Трябваше да избереш между земен и лунен. Ти избра земния.
- Да. Нормално е. Все пак съм свикнала със земни хора.
- Съгласен съм - нормално е.
- Каква среща си уговорил?
Поредния сложен въпрос. Мисли дълго.
- Знаех, че ще дойдеш.
- От къде?
- Сънувах те.
- Добре. Явно си видял списък с туристите, които имат резервация. Имало е моя снимка, направила ти е впечатление и си ме сънувал.
- Не. Просто знаех. И поисках да те видя.
- Поискал се да ме видиш?
- Да.
- И според теб за това съм се изгубила и съм дошла при теб?
- Да.
- Значи ти си казал на Тони да влезе в стаята ми. Изчакал си да я последвам и след това си променил разположението на коридорите така, че да се изгубя и да дойда право при теб?
- Не аз. Вселената.
- Аха. Вселената е заета само с това - да чака да си поръчаш среща с някой. - Нервно отпивам голяма глътка. - На Земята това се нарича Бог, само че няма никакво значение, тъй като то не съществува. Никой не е създал хората умишлено. Никой не им е дал някакъв смисъл, цел или посока. Никой не те гледа някъде отгоре, да чака да си пожелаеш нещо, че да може да ти го сбъдне ако си бил послушен.
- Много говориш, а малко слушаш.
- Да, защото няма какво да слушам. През цялото време се опитвам да поведа разговор, а ти ми отговаряш с по една дума.
- Не мен. Вселената.
- Не слушам Вселената? Добре. След малко ще ми кажеш, че ние, земните, всъщност разрушаваме Вселената със всичките си технологии. Изчерпваме ресурсите на Земята, убиваме другите видове. А вие сте невинни, защото по цял ден стоите и слушате Вселената. Аз ще ти отговоря, че такъв е редът на нещата. Хората трябва да се развиват. Имаме потенциал да сътворим цяла една нова Вселена. Нормално е да грешим по пътя. Всеки греши, освен тези които си стоят и нищо не правят. Като вас. Чакат друг да им свърши нещата, друг да им уреди среща, друг всичко да им направи, за да има после кого да обвиняват като не се получи. Ти знаеш ли, че ако на Земята отидеш при непознат и му кажеш, че го обичаш, директно се издава ограничителна заповед и номерата ви се въвеждат в базата данни. Ако се опиташ пак да го доближиш ще започнеш да светиш като коледна елха. Това е, защото хората на Земята са нормални и се стараят да общуват така, че да не засегнат някой с действията си. Поне повечето. А ти виждаш някаква снимка на някаква туристка и решаваш, че си влюбен в нея, че тя ще се влюби в теб и че цялата Вселена трябва да ти помага. Ако беше на Земята, до сега да си в поправителното. Изобщо не знам защо се занимавам с теб.
По пътя си вземам още едни двойни "Нежни нощи". Ще си ги пия сама в стаята.

 

Дояждам последната хапка от закуската си и виждам Джони да тича към мен.
- Хайде! - вика развълнувано. - Ще се люлеем ли на пролектора?
- Не, не мога. Вчера пак пих, ще ми стане лошо ако се кача там.
Гледа ме разочаровано. Не искам да ми се разсърди отново.
- Ако искаш може да ми покажеш флока.
- Добре. Ще ти хареса. Ела.
Влизам на колене през тесния вход.
- Чакай да светна лампата.
Седя в тъмното скривалище. На тавана се появяват разпръснати дребни светлинки. Джони също влиза.
- Какво се прави тук?- питам.
- Трябва да легнеш и да гледаш нагоре в една точка.
Лягам. Малко ми е тясно. Трябва да си сгъна краката.
- Колко време така?
- Колкото трябва. Аз ще ти кажа. И не си мести погледа. Гледай в една точка.
- Добре.
Нищо не се случва. Може би нищо не трябва да се случи. Може би това е целта на заниманието - да гледаш светещите точки.
- Лунните хора имат странна мода, - казвам за да не мълчим.
- Кое ти е странно?
- На теб не ти ли е странно? Наметалата, анцузите.
- Наметалото е за да се предпазват от земните. Ако е без наметало значи, че не го е страх от теб.
- Да го е страх от мен? Че те са два пъти по-големи от мен.
- Не, не такъв страх. Как да ти го обясня, то е като да отидеш на гости на приятел с преспиване и да знаеш, че колкото и да се изложиш... например ако се напишкаш през нощта... той ще продължи да ти е приятел и няма да каже на никой. Да вярваш, че няма да ти се смее или сърди за нищо и ти на него също. Разбираш ли?
Може би разбирам. Лунният човек ми се е доверил. Въпреки, че не ме познава е повярвал, че няма да го нараня, а аз го сдъвках за минути, оплюх любимите му занимания и го пратих в поправителното като че ли е пълен психопат. Освен това му се смея на костюм-анцуга, а сега разбирам, че това не са просто дрехи, а показва какво чувства към мен.
- Ти сериозно ли ми говориш?
За момент се виждам отстрани - намирам се на Луната, лежа в някаква тъмница със светлинки на тавана до десет годишно момче и го питам "ти сериозно ли ми говориш". Прилича на онези детски игри с картинки и надпис под тях "открий кой предмет не е на мястото си". Аз съм този предмет.
- Вече може да излизаме. Затвори очи.
Затварям очи. Лазя на колене към изхода. Хваща ме за ръка и ме дърпа да се изправя.
- Сега отвори очи.
Мигам малко объркано. Светлинките още са около мен и мърдат, когато си движа погледа.
- Виждаш ли ги? Виждаш ли ги?
Малкия се върти и се смее.
- Виждам ги, виждам ги.
Смея се и аз.

 

На рецепцията е. С черното наметало. Забеляза ме веднага, но този път не ме гледа с онзи пронизващ поглед, а се прави, че работи.
- Здрасти, - казвам.
- Здрасти.
- Това, което казах - че ако беше на Земята, щеше вече да си в поправителното, си е абсолютно вярно, но ние сме на Луната и си помислих - покажи ми какво правите тук.
Пак се усмихва някак мило, но не мога да определя дали усмивката му е истинска или само от любезност.
- Ще ти покажа. Като се видим следващия път.
- Добре. Чао!
- Чао!

 

В програмата за вечерта имаме "Местни културни забележителности". Водят ни в някаква зала, която явно е малка, защото ни привикват на групи от по двадесет човека. Вече е моят ред. Влизаме бавно. На тавана блестят малки светлинки. Не само на тавана - навсякъде са. Прилича ми на флока на Джони.
- Това е флок, нали? - питам колегата до мен.
Не знае какво е флок.
Трябва да е флок, сигурна съм. Питам и една колежка, тя също не разбира. Промъквам се напред търся някой местен, който да попитам.
Той е там - моят лунен човек. Най-отпред, седнал на един стол и държи истинска китара, с истински струни. Виждала съм такава само на снимки на стари групи.
До него стои една лунна жена с дълга черна коса и обичайното черно наметало. Приготвят се, след малко започват. Разменят си погледи, кимват. Прокарва пръсти по струните и песента започва. Звукът като че ли идва от всички посоки и ме обгръща. Бавна е и спокойна. Жената започва да пее на някакъв непознат език. Всъщност не съм сигурна дали това е истински език. И двамата са толкова изразителни. И двамата чувстват музиката с цялото си тяло. Аз също започвам да я чувствам. Затишието на китарата преди отново да се включи жената. Тя е нежна, пее за нещо, което обича. За някой, когото обича, но той е изгубен. Сам е далеч от вкъщи и се страхува. Тя се опитва да го успокои, да го насочи. Китарата ще го съпровожда по пътя. Китарата е вечно с него, свирейки нежната мелодия. Става ми тъжно за изгубения човек. Не защото е изгубен, а защото го е страх. Иска ми се и аз да мога да му кажа "спокойно човеко, те са тук и пеят за теб". Всички мълчат и слушат музиката. Знам, че ще запомня този момент завинаги. Тъмнина, осеяна със звездички. Той седи и свири съсредоточено на китарата за да води всички изгубени след своята мелодия. Жената нежно успокоява своя любим. Няма от какво да се страхува. Тя го чака. Само глас и китара. Цяла една нова Вселена.

 

Нямам търпение да си изям закуската. Отидох направо в хотела.
- Това, в което свирихте вчера, е флок, нали? - започвам от вратата.
- Да.
- Като излязох продължих да виждам звездичките. Джони си е направил малък флок.
- Той обича да майстори разни неща.
Поглежда ме. Усмихва се.
- Ще те намеря след работа, - казва.
- Добре. Чао!
- Чао!

 

Джони ми се плези. Минава напред-назад и разнася някакви странни предмети. Предния път влачеше някакъв маркуч. Сега държи нещо като голяма отвертка. Може би още си поправя бодиджа.
Намери ме. Лунният човек ме намери. Не знам как го прави. Сигурно имат камери, от които е разбрал къде да ме търси. Маха ми да отида при него. Заобикаляме хотела и се намираме на нещо като малък заден двор. Пусто е. Има само три масички и няколко големи възглавници за сядане. Сядаме на възглавниците един до друг.
- Взех "Нежни нощи".
Не видях от къде, но измъкна голяма бутилка с розова течност.
- О, ужасно, - възкликвам.
Объркан е. За първи път ясно разчитам някаква емоция на огромното му лице.
- Имам предвид, че е прекрасно, че си се сетил да вземеш, но като вкус... аз просто... добре, млъквам. Дай да пия.
Надигам бутилката. Той също отпива. Мълчим и гледаме Земята.
- Аз живея някъде там, - казвам.
- Знам.
- Всички туристки ли обичаш?
- Не.
- А защо мен?
- Защото си същото празно пространство като мен.
- Вече знам какво значи "празно пространство", но пак не виждам смисъл в отговора.
- Не е нужно.
- А защо отначало ме гледаше така - непрестанно, без да отклоняваш поглед?
- Така ми е по-лесно да те разбирам.
- Трудно ли ти е да ме разбираш ако не ме гледаш?
- Понякога.
Значи и той не ме разбира, но се старае.
- Мога да ти дам съвет - не ръчкай туристите грубо в гърба.
- Аз не ръчкам туристите грубо в гърба.
- Мен ме ръчкаше доста силно.
- Напротив. Вие сте много нежни.
- А, така ли? - повишавам тон.
На път съм да се заям, че ме нарича чуплива, но се спирам. Протягам ръка към него.
- Хвани ме.
Сграбчва китката ми толкова силно, че не мога да си мърдам пръстите.
- Не така, по-леко. - отпуска малко. - Още по-леко. - сега изобщо не го усещам. - Малко по-силно. Точно така. - усмихвам се. - При следващите туристи ще знаеш. - той също се усмихва.
Отпиваме отново от коктейла.
- Не знам нито как, нито за какво да говоря с теб, - казвам.
- Не е нужно, - пронизва ме с поглед. - Важно е присъствието. Ще видиш, че после ще си спомняш не това, което сме говорили, а моментите, в които сме мълчали.
Добре. Ще пробвам да мълча. Отначало е неловко. Малко скучно. Отпивам пак. Гледам Земята. Чудя се какво да му кажа. Усещам, че не го правя както трябва - мълчането, и правя втори опит. Сега само седя. Поглеждам го. Профилът му се очертава на светлината на хотела. Един тъмен лунен човек на фона на тъмното лунно небе загледан в Земята, който не ме познава, не ме разбира, но ми се доверява и не се страхува от мен. Седи спокойно съвсем близо до мен. Дали винаги е толкова спокоен? Не мога да мълча дълго.
- Утре си тръгваме към Земята.
- Знам.
- Знаеш? Ти всичко знаеш. Щом знаеш и твърдиш, че ме обичаш, няма ли да поискаш да остана?
- Ти не искаш да останеш.
- Аз знам, че не искам да остана. Животът ми е на Земята, нямам какво да правя тук. Питам дали ти не искаш да остана?
- Искам това, което ти искаш.
- И просто ей така ще ме оставиш?
- Аз не те оставям. Ти също не ме оставяш. Нямам право да се опитвам да те задържа. Хубаво е, защото ще занесеш нещо малко лунно на Земята.
- Какво нещо?
Пак е объркан.
- Нещо малко лунно. - повтаря.
- Да, да, но питам какво точно - камъче, някакъв друг сувенир, нещо забранено?
- Ти. Ще си малко лунна.
- Защо? Да не би да ни облъчвате с нещо?
- Не.
Отпиваме от нежните нощи и продължаваме да мълчим загледани в Земята.

 

Нервна съм. Багажът ми е готов отдавна. На двора е навалица. Колегите се изнасят сънено. Разпитват кога ще тръгнем. Някой е казал след петнайсет минути. Не ми се тръгва. Обикалям напред-назад. Джони тича към мен.
- Тръгвате ли си?
- Да, след малко.
- Нося ти един вятъроптер. За теб го направих. - протяга ръка, в която държи малка перка с връвчица към нея. - Виж - дърпаш тук и това се завърта и прави вятър. Харесва ли ти?
Смея се. На Луната няма вятър заради купола.
- Да. Много е хубав. Аз обаче не знам какво да ти дам. Чакай малко, знам. - откопчавам часовника от ръката си. - Забраниха ни да си вземем каквито и да е електроники, но това е обикновен часовник без никакви екстри. Сега и ти ще можеш да измерваш земното време, както майка ти.
- Еха, супер. - подскача и се опитва да си го сложи на ръката, но му е голям.
- Щях да забравя. - бърка си в джоба и вади едно малко камъче. - Това е от Фрики. Те не разбират смисъла на подаръците. Опитах се да му обясня, но май пак не му стана ясно. Каза, че ти ще разбереш.
Засмях се и го взех в ръката си. Малко лунно камъче.
- Той няма ли да дойде?
- Не. Те не се сбогуват. Аз отивам да си играя на суона докато още е свободен.
- Добре.
Той няма да дойде. Аз си тръгвам след малко. Спомних си изпълнението във флока. Нежната китара и жената, която успокоява своя изгубен любим и го уверява, че ще го чака. Обзема ме някаква паника. Той дали знае, че аз го обичам? Беше казал, в началото, че знае, че ще го обичам, но дали знае, че аз наистина го обичам? Трябва да знае, трябва да му кажа. Намирам един от организаторите.
- Имам ли десет минути преди да тръгнем?
- Ами не съм сигурен...
- Седем?
- Може би...
- Добре, пет. Той е наблизо. Докато се обяснявам щях да съм се върнала. Само ме изчакайте пет минути.
Тичам към хотела, в който работи. Влизам задъхана.
- Знаеш ли, че те обичам? - питам на висок глас още от входа.
Излиза иззад рецепцията и застава срещу мен. Хваща ме внимателно за китката, както го учих. Усмихва се. Истинска усмивка, този път съм сигурна.
- Знам. Тръгвай. Чакат те.
- Да, вярно, - отговарям задъхано. Опитвам се да запечатам момента в съзнанието си. Тази грееща усмивка. Спокойният поглед. Кестенявата брада и черното наметало. Внимателната ръка, която държи моята. - Добре. Чао!
- Чао!
Тичам обратно до нашия хотел. Има време. Колегите още си товарят багажа.

 

На корабът се паднах в една стая с Тони. Не искам да я плаша, но не знам как да го постигна. Опитвам се да не я гледам, но с периферното си зрение виждам как седи на леглото си и следи всяко мое движение. Сядам на моето легло.
- Какво има? - питам я.
- Не, нищо, - отговаря набързо. - просто ми изглеждаш променена.
Усмихвам се.
- Да - станала съм малко лунна. Хайде да си лягаме.
И двете вече сме в пижами. Изгасяме лампите и се завиваме.
- Хей, Тони, - сещам се внезапно. - Онзи ден какво търсеше в нашата стая?
- Нищо, - отговаря смутено. - Влязох без да искам. Бях се изгубила.

© Анна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Когато започнах да чета ,тръгна малко тежко.Продължих и ме увлече.По нататък любопитството ми порастна заедно с фантазиите .Към края ми се отвори душата и също се чувствам малко „лунна“.
    Няма да крия просълзих се.
    Добро е !Много е добро.
  • Благодаря на всички за прекрасните коментари

    @Galifray: Не съм чела "Вселена от нищото", звучи интересно, ще я прочета. Идеята за празното пространство ме впечатли от "Нова Земя" на Екхарт Толе.

    @Самотния_вълк: Много се радвам, че ти харесват Не бях писала от години, но човек, ако веднъж се пристрасти към писането - няма спиране. Напоследък ентусиазмът ми се връща, надявам се да продължа да радвам тук-таме по някой самотен вълк
  • Тези хора плъпнаха и по Луната даже! И се наливат с коктейли там? Майтапът на страна, това е много забавен и мъдър разказ. Технологиите не бива да ни отдалечават от човешкото, снимката не заменя рисунката и т.н. А разказът има и научна стойност - празно пространство. Много интересно. Напомними за книгата "Вселена от нищото" на проф. Лорънс Краус.
  • Разкошен разказ!!! Много отдавна не съм чела текст с такова удоволствие. И... Поздравления!
  • Ех, тази Тони!

    Страхотно е!!!
    Поздравления!!!
Предложения
: ??:??