НАДЕТО ОТ ЧИКАГО

         Пристигна в Чикаго през есента на 1990, на екскурзия до Щатите и направи както повечето българи, остана в Америка. Посрещна я един нашенец на летището, позна го по бледата физиономия, отведе я до жълтеникава грозна постройка, обитавана от различни представители на различни народности и раси. Нашенецът й взе 50 долара, уж беше приятел на братовчедка й, но не отишъл на работа този ден, за да я чака на летището. Предложи й да спи в едната стая, в която нямаше дори креват. От улицата, до кофите за смет, намериха един матрак и тя спеше на него, като се завиваше с коженото си манто. После си купи от Aldi, от магазина за бедни, едни чаршафи за 15 долара и се чувстваше малко по-комфортно. Беше оставила апартамента си в София, за който й беше мъчно, беше изпратила детето при майка си, за което се късаше от плач, но искаше да промени живота си и да успее в новата страна. Дипломата й за учител не й вършеше работа, нямаше документи, каквито бяха необходими, за да започне работа  дори като чистачка, ако не друго. Трябваше да работи на черно, тоест нелегално. Братовчедка й, преди да замине, й разказваше за Америка, как ще я посрещнат, как хората си наемали квартирите мебелирани, никой не се стараел да мести мебелите от едната къща в другата и каничката с димящо кафе щяла да чака на котлона. Улиците били павирани със злато и сребро. Оказа се не само, че не бяха павирани със злато и сребро, ами някои от тях изобщо не бяха павирани.  Американците чакаха имигрантите да им ги павират улиците, да им изградят пътищата, да им построят къщите, да ги возят в таксита, да им мъкнат куфарите по летищата и да им гледат децата, за които те нямаха време.

        Американската мечта я грабна за гърлото от първия ден. Събираше се с българите долу в малкото ресторантче на първия етаж на блока и слушаше техните истории. Следваше съветите им, уплашена до смърт в новата непривична реалност. Правеше каквото и те. Успя да плати на една българка, която владееше английски и така си изкара банкова сметка. Яви се на изпит за шофьорска книжка с колата на същата българка - пак срещу 50 долара. Все по 50.

      „Защо не по петдесет и един или петдесет и пет?”– питаше се Надето.

      Една друга приятелка я заведе до полска агенция, където й предложиха работа, трябваше да се яви на интервю, щеше да гледа две деца в Уинетка - предградие, населявано предимно от богати хора. Надето се зарадва много, отиде в библиотеката и прочете, че 30% от населението на това предградие от 12 000 души правели над половин милион долара доход на семейство годишно.

         „Когато работиш при богати хора, все нещо научаваш!”- мислеше си тя.

         Работодателката я хареса и тя започна работа. Отиваше сутрин в осем, не трябваше да закъснява, еврейката работеше като адвокат в престижна кантора в Даунтаун Чикаго и вземаше метрото точно в 8:15 от гарата на Грийн Бей. Връщаше се вечер в 18 часа и Надето поемаше пътя обратно към града, където живееше с други обитатели в тристаен апартамент. Ако някой й беше подсказал, че ще бъде на обща тоалетна със свои сънародници в Щатите, доста щеше да се замисли дали въобще да тръгва.

         Зимата беше тежка, колата я беше купила от един българин за 500 долара, имаше нужда от нови гуми, та едва се прибираше, изпотена от напрежение по заледените магистрали. Връщаше се, хапваше един сандвич, заспиваше и пак поемаше на работа. „Защо ли се прибирам въобще?” Вечер слушаше разговорите на съседите по стая, колко тъпи били американците и как ние ще успеем в Америка, и колко яки поръчки им дали, абе за много пари... Работеха като шофьори на лимузини, ставаха в пет да хванат добри курсове от летището, бизнесът им беше рано сутрин или късно вечер. Правеха около 50 долара на ден и бяха щастливи, имаха мечти, искаха да доведат жените и децата си в Новия Свят.

        Децата, които гледаше в Уинетка, бяха две - момче и момиче, но момчето беше проклето малко еврейче и често я замеряше с пластмасовия си автомат, дразнеше малкото си сестриче и тормозеше всички. Надето не смееше да се оплаче, 300-та долара на седмица й бяха нужни, за да съществува. Вечер плачеше от болка и носталгия по дома и детето, за България, често събираше куфарите си, но мисълта, че ще бъде посрещната с присмех, че ще я обявят за неудачница, я караше да стиска зъби и да търпи. Обаждаше се на майка си, чуваше детето; то плачеше за нея в началото, а после започна да се държи като че ли беше я забравило.

      - Само ти нямаш пари, само ти! - казваше майка й - Виж другите, станаха милионери!

       - Правя по 1 200 долара на месец, как да ти пращам повече, имам толкова разходи! - искаше да й обясни.

        - Защо отиде? Не разбирам!

      Без милост! Какво да каже? Майка й винаги успяваше инжекционно болезнено да я нарани право в сърцето, както никой друг. Как да й признае, че искаше да успее сама, да направи нещо сама, че й беше омръзнало да слуша наставления.

       Привърза се много към момиченцето, Ребека, даваше му своята любов и ласки и така й беше по-малко мъчно за нейното дете. Определено момиченцето й беше любимка и тя го „скъсваше” от целувки, а момчето ревнуваше. Водеше децата на зимната пързалка, обличаше ги, обуваше ги и така имаше малко време за себе си. Докато те се пързаляха, тя посядаше на пейката в залата, кратко малко удоволствие. После караше момчето на фехтовка и айкидо, момиченцето - на прискул, предучилищни занимания, бяха по два часа всеки ден, нещо подобно на нашата детска градина. Беше си измислила малък номер - когато вземаше момиченцето от градината и го водеше по обратния път, тя започваше да шофира бавно по заснежените улици и от ритмичното возене, детето заспиваше, така тя успяваше да го вкара заспало в къщата и да го сложи на дивана, а докато то спеше, Надето имаше около час-два да си почине и да не върши нищо, беше истинска прелест! Правеше им вечеря към 18 часа, по един кренвирш и филия с фъстъчено масло. Съжаляваше ги.  „Милите деца”! Защо им бяха на американците тези огромни къщи и пари, та децата им не знаеха какво е нормална топла храна. Опита се веднъж да им направи картофена супа, но еврейката така се ядоса, така реагира, че вместо да занимавала с възпитанието им, тя си губела времето с глупости, та Надето не посмя да им сготви никога повече.

       Всичко вървеше беше добре, но една неделя вечер българите в апартамента направиха парти; някой имаше рожден ден, всички  пиха и се веселиха, а тя пи червено вино, отдавна не беше пила нищо, дори бира не беше си позволила да пие;  едва стана от леглото на другия ден и закъсня за работа, за първи път. Еврейката не каза нищо, чакаше я на вратата, предупреди я само, че това не трябваше да се повтаря. Вечерта госпожата се върна в 18 часа, родителите й бяха дошли на гости и Надето усети опасност. Еврейката й каза да не идва на следващия ден, но че ще й бъде платено за него. Каза, че ще й се обади на другата вечер по телефона. Надето нямаше прекарана телефонна линия, ползваше телефона на съседите, младо семейство от Кърджали, които я извикаха към 19 часа, еврейката й съобщи, че родителите й щели да поемат гледането на децата, не можела да й плаща повече, имала финансови проблеми. Глупости! Та тя изпиваше по една бутилка скъпо бяло вино всяка вечер, нали Надето знаеше това! Нали всяка сутрин намираше празната бутилка в кофата под мивката! Какви й ги говореше тая?!! Какви финансови проблеми, така ли „елегантно” искаше да я уволни?!! Поиска да узнае дали ще си получи парите за предните две седмици, работодателката й плащаше винаги в края на третата седмица за предходните. Еврейката замълча... след кратка пауза  хладно проломоти, че ще й прати чека.                                                          

      Разбира се, чекът не пристигна. Надето се обади няколко пъти по телефона и еврейката студено й казваше, че чекът е изпратен по пощата и ще дойде скоро.

     „The check is in the mail.”- както казват в Америка, а на български може да се преведе съвсем свободно  като: ”От умрял писмо...!”. Чекът така и не дойде, никога...

       Една вечер Надето седеше отчаяна пред чаша кафе в ресторантчето на ъгъла и сълзите й капеха в чашата. Парите й свършваха, не разбираше как щеше да плати наема този месец, дължеше пари за телефон на жената от Кърджали... Огледа се, от една маса нещо се развикаха. Бяха българи. Караха се. Всички наричаха кафенето „Пенкейко”, основното меню бяха палачинки и аламинути. В него се събираха много българи и сърби, търсещи работа, контракторите идваха сутрин и ги наемаха почасово. Беше нещо като трудова борса. Имигрантите идваха рано,  пиеха кафе, четяха безплатни полски вестници, търсеха нещо да работят, а вечер  бистреха политиката и ако бяха изкарали пари, се хвалеха гръмогласно. Поръчваха си сандвичи, пържени яйца и салати. Храната беше вкусна и добра, готвачът правеше страхотен сос за гръцката салата, която й беше любима.

        Тази вечер собственикът се спря до нея, беше нисък и дебел грък, много  усмихнат. Разпита я. Тя му каза истината, нямаше работа. Той се усмихна пак, погледна я с двусмислен поглед и й предложи да работи в кафенето. Идвали вече много сърби и българи, не говорели гръцки, той пък не ги разбирал, трябвало му някой като нея, но да казвала на клиентите, че му е племенница, защото нямала документи за работа, а дойдат ли на проверка, да си нямали проблеми. Щял да й плаща по два долара на час, а другото - да си правела от бакшиши, даже не й искал процент от тях. „Какви бакшиши?”- помисли тя: ”Този подиграва ли се?” Сърбите и българите бакшиши не оставят, макар да бе прието в Щатите да оставяш поне 10-15% от цялата сметка във вид на бакшиш; всички знаеха, че сервитьорите от това се издържат. Иди обяснявай на нашенци!  

        Доволна беше, имаше работа, в тази криза се чувстваше късметлийка. Ставаше рано, стараеше се много, отваряше кафенето в пет, работеше съвестно, харесваше си клиентите, говореше с тях. Мъжете я закачаха в началото, беше й неприятно, а после свикна, те също свикнаха с нея и престанаха да я закачат. Идваха понякога и бедни американци, една от майките на клиентите започна да идва често, разказваше й за болестите и операциите си, но това не я натоварваше, радваше се, защото така упражняваше езика. Понякога се връщаше след работа само с един долар бакшиш, беше й смешно и тъжно, но това й бяха най- ценните пари. Слагаше ги в едно червено портмоне под матрака. Един ден портмонето изчезна, сигурно някой бе тарашил в спалнята й. Ядоса се. Реши да си наеме квартира, самостоятелна, но всичко бе непосилно за нея финансово, затова си хареса стая в полска къща, която беше с пет спални, във всяка живееше по един поляк, все мъже, работеха по фабриките, деляха обща баня и тоалетна... но тя си имаше своята малка стая, спеше на двоен матрак, на две пухени възглавници и се покриваше със страхотно меко бяло юрганче. Всичко бе купила сама, беше й толкова ценно, скъпо и мило. Ходи нарочно до Thrift магазина, продаваха мебели втора употреба. Гледа, гледа, но се въздържа, купи си само един меден сервиз и малка порцеланова ваза, а след дълго умуване дали да изхарчи всичките спестени пари, все пак го направи и затова купи нови завески и малка масичка, на която постави сервиза.

       Имаше си своето малко гнездо.  

       Тъкмо нещата като че ли се поподредиха и колата й се счупи. Реши да кара известно време без кола. Нямаше пари за друга. Трудно й беше, все  едно, че беше без ръце и без крака. Хранеше се в ресторанта, полагаше й се, така че не й трябваше кола, за да си пазарува храна, но имаше нужда да пазарува други неща. Искаше да отиде до пощата, за да се  обади по телефона на детето си. Започна да ползва обществения транспорт. Пощата беше само на три километра, не беше далеч, но не издържа дълго време. Заведоха я при един руснак, имаше работилница, изчукваше коли. Предложи й кола на изплащане, Надето нямаше нужните три хиляди долара, за да му я плати в брой и затова я взе така, на изплащане. Колата беше „Форд Кавалер”, четиригодишна, синя. Хареса й, съгласи се да му я плаща вноски. Никоя банка не й даваше кредит, защото работеше на черно, не плащаше данъци, а нямаше и зелена карта. Как да стане тогава, откъде да вземе заем? Колата беше на 68 000 мили, а това не бе много за една четири годишна кола.  След продължително доливане на маслото всяка сутрин, тя разбра, че километражът на колата е бил превъртян и всъщност той  бе на реални 168 000 мили, но какво да се прави? Всички лъжеха.

       „Ядеш „шамари”, докато се научиш да се браниш, нали?”-мислеше си Надето.

      В ресторанта сутрин, към десет, често идваше пълничък възрастен господин, грък по народност, избягал отдавна; беше беден и зле облечен. Будеше жал у нея и тя не му поиска никога пари за кафето, което му сервираше. Ако научеше, собственикът щеше да я изгони, но тя плащаше за кафето му от своите пари, понякога му даваше и закуската си - пържени яйца и бекон. Ръцете му бяха много чисти, с дълги пръсти, за разлика от ръцете на другите гърци – с малки длани и мазни, дебели пръсти. Господинът я гледаше, говореше с нея, учеше я как да сервира. Най-напред я научи как да гледа клиентите си в очите, продължително, тогава, когато им поднася сметката, но право в очите, без да мигва. Разбира се, че те се смущаваха от погледа й, така й даваха по-голям бакшиш. Да им предлага винаги нещо сладко за десерт, ако откажат, да се направи, че е забравила и пак да се върне до масата и пак да ги попита съвсем любезно, и пак, и пак, дали искат нещо сладко за десерт. Да се усмихва, да ги заприказва, да се научи да ги изслушва, без да я натоварват историите им. Да ги посреща с усмивка, все едно, че само тях е чакала да влязат в ресторанта.

      -Толкова ми е забавно с Вас! - Надето грееше.

      -Не е забавно, това са уроците на живота! - казваше й той - Научи се да се продаваш! Sell yourself!

     -Да се продавам? Това звучи грозно!

    - Не! - смееше се той - Нима усмивката ти не струва пари, нима чистите ти дрехи не струват пари, нима твоята младост няма цена? Всяко внимание, което те получават, се заплаща, както всяко нещо в този свят. Помисли си, защо идват хората в това кафене?

     -Заради храната, готвачът готви добре.

     -Готвачът  е най-важен, но той стои в кухнята, не го виждат, те идват заради тебе,  те знаят, че ще ги направиш щастливи; идват заради енергията, която им даваш. Колкото и да е вкусна храната, ако обслужването не е на ниво, те повече от един път няма да стъпят тук.

      Надето го очакваше всяка сутрин с нетърпение. Не разбираше дали го харесва като мъж или поради липсата на близки хора, той успяваше да събуди нежни пориви у нея. Дали си падаше по възрастни мъже? Това някакъв Едипов комплекс ли беше? Не беше спала с мъж отдавна. Беше пробвала веднъж с готвача, но той така се разхърка след като правиха секс, че Надето реши да не го кани никога повече в квартирата си. Имаше нужда от мъж, определено! Собственикът я гледаше похотливо, но не смееше да й предложи. Клиентите бяха бедни и прости хора, дори тези, които са били на добри позиции в старата Родина тук, на фона на американската действителност, изглеждаха не на мястото си. Започна да сънува Ник, така се казваше клиента й. Водеше разговори с него по цели нощи. Събуждаше се сутрин с милувка по бузата си, беше също като истинско! Усмихваше се и хукваше на работа, искаше да го види и да си говори с него.

      Това странно приятелство продължи месеци наред. Нищо не се случваше. Той не й предложи да се видят извън ресторанта. Не я покани да пият кафе или чай на друго място. Сезоните се смениха, връзката им не се променяше. Никакво развитие! Тя имаше пари, поне за обед или вечеря. Не, нищо такова не се случи. Говореха си за България, за плановете й, вече беше подала документи в Имигрейшъна, може би щяха да й разрешат да остане, но не знаеше, трепереше от страх да не я депортират обратно.

       Една сутрин Ник не дойде. Тя поглеждаше към вратата, беше изнервена, страхуваше се, че се е разболял от студа, навън бяха минусови температури. Не дойде и на следващата сутрин. Опита се да попита собственика, но той така страшно я изгледа, че тя не посмя да повтори въпроса си. Мина месец, втори, тя се надяваше, че някоя сутрин Ник ще отвори вратата и ще й се усмихне както преди, ще покаже всичките си бели зъби и ще я погледне с големите си топли очи. Вместо него в ресторанта дойде някакъв господин с тъмносиньо двуредно сако и  голяма черна кожена чанта. Бил адвокатът на Ник. Обясни й, питаше я дали разбира. Тя не разбираше и не проумяваше. Ник й беше завещал всичко - къщата си на езерото на стойност два милиона долара и половин милион в наличност. Защо? Бил починал от сърдечен удар. Нямал близки, деца или роднини, съпругата му починала отдавна, голяма част от парите си завещал на гръцката църква и на различни организации, а това било за нея.

       Не се зарадва, стана й мъчно, че нямаше да го види повече, дори не се ядоса на неговата странност да се прави на беден, никога не бе й признал нито една  своя тайна. Дори една-едничка.

       Разписа се на документите, срещна се с адвоката  още няколко пъти в кантората му в Даунтаун и отиде в къщата, която сега беше нейна. Мебелите бяха стари и грозни, подари ги на Армията на спасението, дойдоха и ги изнесоха с камиони. Дрехите му даде на Good Will, да ги продават на бедните. Искаха й много пари за ремонта, намери някакви българи с техния контрактор, измазаха, боядисаха, смениха доста от прозорците, поправиха перилата, смениха плочките в баните; Надето сложи нови кухненски печки и хладилници. Поръча да й поставят красиви завеси, купи мебели и спални от Value City, подреди къщата и тя стана нейна. Харесваше я, започна да се смее отново. Животът й се преобърна. Не само финансово, но и статутът й се промени. Когато внесеш половин милион долара в икономиката на Щатите, веднага получаваш зелена карта, така че имиграционните проблеми, които бе имала и които я караха да подскача щом види униформен полицай, изчезнаха завинаги. Щеше да бъде с детето си много скоро. Нямаше нужда да работи повече в ресторанта на гърка, нямаше нужда да работи въобще.

      Адвокатът на Ник се зае с управлението на финансите й, от които тя нищо не разбираше. Започна да ходи на масажи, на фитнес, сприятели се с гърци от близката църква, канеха я на техните тържества. Избягваше българите, само й завиждаха. На  гръцко парти я запознаха с един стар господин, който след няколко срещи й предложи брак, ей така, направо, без много обяснения; беше един от собствениците на най-голямата телефонна компания в Северна Америка. Надето се съгласи, не се поколеба, искаше да не е сама, господинът й харесваше, беше мил и кротък човек.

     Детето й пристигна, беше вече с нея, зарадва се. С него дойде и  майка й, която само мърмореше и намираше кусури за всяко нещо. Веднъж бяха двете на пазар. Надето хареса малък сервиз за кафе, целият преливаше в странни нюанси, напомняше й нещо познато.

    - Каво ще кажеш? Ще го сложа в хола! - попита майка си от любезност.                            

     -Това хубаво нещо за твоята къща ли е?

      Надето не отговори. Майка й не разбираше. За нея Надето щеше винаги да си остане неудачница.

    Записа сина си на  училище, водеше го на спорт, купи му дрехи и играчки, той внесе промяна в живота й, но тъгуваше много, плачеше за приятелчетата си в България, не приемаше новия „татко”. Баба му се изживяваше като негова майка и все бе обидена от „държанието” на господина. Всичко това я докарваше до лудост. Взе болезнено решение да ги изпрати обратно в България. Чувстваше се отново самотна, смазана и нещастна, умираше от скука, а съпругът й работеше по цял ден в офиса. През лятото ходиха на екскурзия до Гърция, до неговото село, щяха да се отбият до България, но не го направиха. На следващата година купиха малка къща във Флорида, в Уест Палм Бийч, където започнаха да прекарват зимите, като другите snowbirds в Щатите. Възрастните хора или пък собствениците на компании, които можеха да си позволят този лукс, живееха по половин година в родното място и по половин година във Флорида, Аризона или Южна Каролина, където беше топло и евтино, затова на тях им казваха „снежни птици”. Съпругът й  играеше голф по цял ден, тя се учеше на тенис. Понякога плуваха двамата; малко щастие, но обикновено бе сама край басейна или на шопинг. Умираше от скука покрай възрастните хора и живота си с тях. Какво ли  щеше да бъде, ако имаше млад съпруг?

     Искаше да има дете, мислеше, че това би осмислило живота й по нов начин. Направи няколко опита да забременее ин витро, но всичките излязоха неуспешни.

     Съпругът й почина през 2006. Остави й всичко.

     Следва продължение.