Къщата в Хайланд парк

          Обади се моят адвокат от Ню Йорк: ”Ирен, трябва да отидеш на оглед на тази къща, изпращам ти данните, гарантирам, че нищо подобно не си виждала. Срещни се с представителя на банката, която я продава и кажи, че проявяваме интерес; питай за цената!”

          Слязох от самолета на международното летище О’Хара и с наетата под наем кола се запътих към Highland Park, намиращ се на 32 километра; влях се бавно в потока уморени коли, поели по магистрала  US-41, свързваща Чикаго с Milwaukee и съседния щат Уисконсин, после се отбих от магистралата, за да вляза в престижното предградие, заселено най-вече от представители на избрания народ. Забележително събитие в Хайланд парк  са  фестивалите Равиния, които се провеждат всяко лято; бях идвала  преди десетина години да слушам концерт на великия Павароти, но той си отложи пътуването в последния миг,  с което много ме разочарова, простих му едва след време. Идвах понякога да слушам изпълненията на Симфоничния оркестър на Чикаго; полулегнали на тревата, в горещите летни нощи с мъжа ми се наслаждавахме на джаз, блус и рок музика. Мъжът ми е режисьор, беше правил филм за  Frank Lloyd Wright, известен американски архитект, построил невероятни къщи на различни места из Щатите, едната от тях - Willitis се намираше тук, в това предградие, затова реших да се отбия и да я разгледам още веднъж на връщане обратно, но това така и не се случи...

          Паркирах колата пред главния вход на италианския замък, който изпъкваше с мраморните си колони и празните си балкони на фона на каменните скучни къщи наоколо. Агентът от банката, който ме чакаше, обясни, че богатият евреин построил къщата за любимата си жена, но сега банката я продавала „само” за шест милиона долара. Имало  една представена оферта до този момент, но цената, която предлагали, била много ниска. Не ми даде повече информация.

          Замъкът бе на два етажа с осем спални, многобройни коридори и зали за гости. Парадният вход, тежка дървена порта със златни резета се отвори бавно към приемното фоайе, където русалки от розов мрамор плачеха без сълзи, наредени в кръг; а витата стълба с многобройни сложни дърворезби  ни заведе до покоите на втория етаж. Надникнах в спалнята на господарите, беше тъмно и зловещо, леглото им бе покрито с кожа от черен самур, а отстрани на нощното шкафче стоеше малка снимка на двамата съпрузи с двете им деца. Стените на седемте бани бяха облицовани с невероятни каменни плочи, в средата на коридорите имаше колони от жълт мрамор, навсякъде се натъквах на безброй статуи и орнаменти, картини в различен стил висяха по стените, всичко наоколо  крещеше от мъка и безсмислен разкош; замъкът приличаше  на недодялана реплика на дворец на Шехерезада. Басейнът в задния двор бе опулил в небето единственото си синьо око, пътеките бяха  отдавна запуснати и посипани с листа, а отстрани на къщата се намираха апартаментите на слугите, дори техните бани бяха облицовани с оникс, а коридорите им - покрити със сив мрамор. Двете кухни на долния етаж представляваха огромни помещения с шкафове от махагон, които тежаха във въздуха заедно с тъмните плътни завеси, неизползваните котлони блестяха неестествено и храна там отдавна никой не беше приготвял. Стените на приземния етаж бяха рисувани на ръка милиметър по милиметър, имитиращи сцени от дъждовната гора, а клюновете на птиците бяха очертавани внимателно със златен контур.

        Агентът разказа, че на посещение в Украйна господинът срещнал бъдещата си съпруга, влюбил се безпаметно в нея, после я довел в Щатите. Похарчил 20 милиона долара и няколко години за построяването на храма на своята любов, това станало през 1996; а сега бавно умирал от рак в щата Флорида. Банката продавала къщата, защото данъците ù не били плащани от две години, били около осем хиляди долара на година. Евреинът бил разорен. Защо? Агентът не знаеше.

       В подземието бе изграден малък параклис, православен, с икони и свещи, помещаващ се до киносалона на децата; на входа бе закована златна табелка с надпис „Света Елена”,  на името на съпругата; тук госпожата се молела, а съпругът уважавал религията ù.

         Вместо да ахкам и охкам от възхищение, аз изразих възмущението си, че параклисът се намира под спалнята на съпрузите, което е явно неуважение към Бога и как може Бог  да е поставен под спалнята на господарите, където горе над него те са се къпели в грях?!! Агентът ме погледна като жена, която има нужда от посещение при психиатър и която не разбира как мислят богатите; него най-вече го интересуваше дали моите инвеститори биха платили цената, която искаше банката. 

        На излизане от „двореца”, той ми показа интересна картина,  окачена в малка зала - бе портрет на госпожата, нарисувана като Ренесансова Мадона от известен италиански художник, поканен специално от Венеция. Тя се влюбила в художника и избягала с него незнайно къде. Аз изразих своето недоумение, дори неодобрение, при което агентът реши отново, че нищо не разбирам от нищо и ме отпрати хладно до вратата. Карах колата обратно и си мислех за историята на украинката и евреина. Споделих впечатленията си с моя съпруг, също евреин, а той каза лаконично:

         - Колко тъжно!  

        Аз не разбрах кое беше тъжно. Дали бягството на украинката бе тъжно, защото бягайки с бедния художник, докъде би могла да бяга и колко дълго време любовта им би издържала без парите на стария евреин? Дали му бе станало тъжно за бавната смърт на човека от неговия народ, който бе изхарчил парите си, за да построи това безсмислие, а сега умираше самотен и сам? Дали му беше тъжно, че не е могъл да направи филм по тази интересна история, а друг режисьор бе направил филм, който се излъчваше вече под рубриката  „Замъците на Америка” по Дискавъри. Отговорът му беше чисто еврейски. Тоест, можеше да се тълкува както искаш.

        Спомняте ли си онзи страшно интересен виц за евреите, в който се разказва за майката еврейка, която подарила на сина  си две вратовръзки на рождения му ден, едната -  синя, а другата - червена и го помолила да сложи едната от тях на масата за вечеря. Когато синът се появил с червената, майката искрено изразила съжаление, че синът не бил сложил другата вратовръзка.

       Споделих впечатленията си за къщата със Стивън Купър, моят колега.

        - Уау! Много е показателна тази история. С никакви сараи и дворци не можеш да си купиш любов или да задържиш някого насила - Ха-ха, много е смешно! – каза той.

     И на мен историята ми се струваше смешна, но нещо не ми даваше покой. Бедна красива украинка, на вече повехнала възраст, бе зарязала двореца и парите и избягала с бедния художник. Защо да бяга? Можеше да си има всичко без да бяга?

         Започнах да се ровя и правя справки в  мрежата, отне ми много часове, ходих и до общината в Даунтаун, разгръщах каталози и списъци, попитах адвоката си, който се срещна с някакви хора, накрая разбрах това, което целях. Открих, че къщата е била собственост само и единствено на Госпожата, преди тя да забегне с художника, тоест тя не беше захвърлила богатствата си в името на новата любов с италианеца. Не само това, ами всички други къщи на мъжа ù, на евреина, били прехвърлени от негово на нейно име, преди още тя да го напусне. Колко щеше да получи госпожата от продажбата на къщата, беше вече без значение, всичко оставаше само за нея. Тя бе единственият собственик на този имот и не само на този имот, но и на всички имоти на евреина, както и на всичките му  банкови сметки. Тя го беше разорила и сега той умираше сам, беден и нещастен в южния щат.

        Попитах другия си адвокат защо така  е отмъстила украинката на стария евреин, не беше ли странно?

         - Не знам - каза той - но за първи път чувам някой да изиграе евреин по този начин.

         Попитах Влад К. търговец на картини, украинец, живеещ в Париж:

         - Мисля си, че там в Русия и Украйна специално обучават жените как да свалят възрастни мъже, минават на специални курсове, на които ги учат как да се женят за дядковци в Щатите. Това са комунистки. Всичко е до начина на  мислене.

          Имах огромното желание да се запозная с Мадам. Асистентката ми едва успя да уреди среща с нея. Поисках да говорим за къщата, която банката продаваше. Мадам беше с дълъг нос, малка и грозновата, неприветлива и дръпната, дори не се усмихваше. Не ме хареса, почти не ме изслуша и ме отпрати бързо.

        От време на време отварям интернет и следя какво се случва с къщата в Хайланд парк. Миналата година бе продадена отново, но за скромната цена от 500,000 долара на друго богато еврейско семейство. Къде са 20 милиона, къде е половин милион?

         Какво би казал горкият евреин?!! 

         Вие бихте ли могли да живеете в тази къща - сред спомените, вещите и историите на непознати, чужди  хора?