Да се пробудиш поет
Не беше си вземал отпуска от две години. Не предполагаше, че е забравил какво е да мързелуваш, да живееш ей така, да дишаш без цел.
Сутринта стана като робот: горещо кафе, една препечена филийка и нещо здравословно - сочна ябълка. А след това? Нямаше на идея какво да прави. Сега седеше на някаква влажна пейка в парка. Прекалено рано за любител на природата и съответно късно ако е работещ.
Компания му правеха току що пробудените птички, които приветстваха с пърхане на криле и песни пролетното слънце. Почти идилия. За съжаление усещането продължи кратко:
- Шефе, имаме си нов труп. – избоботи по телефона неговият напорист заместник. Гласът му звучеше грубо, но не и отегчено.
Прииска му се да го прекъсне с аргумента, че днес има почивен ден, но си замълча.
- Става въпрос за мъж на средна възраст. Открит е в спалнята, по тялото му няма следи от насилие, но не е бил сам. Издирва се бяла жена, слаба, с черна коса , предполагаемо неговата възраст. Съседката я описа най-подробно.
- Впечатлен съм. Толкова бързо сте напреднали. – прекъсна го той.
- Провървя ни шефе. – отбеляза скромно заместника му.
- Повече няма да те безпокоим. – изведнъж смотолеви след някакво прозрение и хлопна слушалката.
Въпреки чутото го заля тишина и спокойствие. Да, хубаво беше да си вземеш почивка. Нека другите да се трепят, да работят, а над теб любовно птички да пеят. Сети се за шеговитото подмятане на баща му: "Не стига, че съм жив, ами и да им работя!"
Тази мисъл го накара да се усмихне .
Невероятно, но идилията пак беше развалена. Този път не беше телефона, а някакво женско хлипане. Обърна се рязко и видя жена облегната в гръб към него. Имаше прекрасна черна коса, стилно яке и тъмно сини дънки.
В него започнаха да изплуват отдавна забравени стихове. На по-млади години беше поет. Така развеселяваше и омагьосваше момичетата, които го бяха очаровали.
Сега присви самоиронично устни. Какво му ставаше за бога?! Естествено варианта да й рецитира категорично отпадаше. Оставаше стандартния подход известен от векове как джентълмен помага на дама в беда...
- С какво мога да ви помогна? – се чу да казва с благ и съчувствен тон. Знаеше, че има топли кафеви очи и добре поддържана брада, която му придаваше достолепен вид.
Жената повдигна очи и го погледна с цвят на уханна трева. Беше изумително! Това му стигаше да напише сонети конкуриращи дори Шекспир.
- Той умря. Събудих се сутринта до него, а той си беше отишъл тихо. Без да се сбогува.
- Кой е той? – попита я тихо.
- Единствената ми любов.
- Ще ви помогна. Следовател съм. Елате с мен. Колегите ми желаят да разговарят с вас. – и я поведе към полицейският участък. Тя тръгна залитайки до него, с леко блуждаещ поглед на вечнозелени чемширови листа.
На другата сутрин стана като робот. Направи си черно кафе, после препечена филийка и нещо здравословно – един банан. Слава богу, цигарите ги беше отказал.След това седна на бюрото си, но не включи лаптопа. Взе една захвърлена тетрадка и започна да твори сонет след сонет. По-късно телефона му звънна. Излъга най-вежливо, че е болен. Изобщо не искаше да отива на работа. Беше се завърнал в един прекрасен и забравен свят – свят на любов и мечти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
