4.11.2008 г., 23:00 ч.

Да се събудим... 

  Проза
1096 0 1
2 мин за четене
    Сънят... Една илюзия... Едно докосване... Една мечта... Един кошмар... Време. Без граници, без условия, без мисъл, просто усещане... Усещане за нереалност, вечност, неизмеримост. Свобода, чувства, магия... Има ли думи, които да опишат състоянието ни, когато сънуваме? Има ли място, на което да попаднем и в реалния свят? Действия, които можем да повторим след като се събудим? В него не съществуват години, месеци, дни, часове... Безмерност...
    Сънувах себе си. В свят на болка, отрицание, робство. Един свят, в който първооосновата е материалното, егоцентричното, студът. Място, толкова нехармонично и чуждо. Огледах се... Покрай мен толкова много хора, а аз бях сама. И никой не ме чуваше, виждаше, дори чувстваше. Бях напълно излишна, напълно чужда, напълно самотна. 
    Познавах ли тези хора? Да, това бяха моите приятели, моите близки... това бяха “моите” хора. Тогава защо ме подминаваха? Не ме ли познаха? Та аз съм тази, която ги разбираше, подкрепяше и беше с тях. Тази, която чуваше усмивките им, виждаше емоциите им и чувстваше погледа им.
    Бях себе си, но не бях там. Не исках да бъда там. Вярвах, че не принадлежа на този свят. Това не беше “моето” място. Не се чувствах сигурна и защитена, нито щастлива. Трябваше да изляза, да избягам, да се събудя...
    Събуждането... Има случаи, в които не искаш никога да се събуждаш, да останеш в нереалността, там където бягаш от истинската си същност. Но понякога то ти носи спокойствие, удовлетворение, че всичко е свършило, че си на познато място с нещата, които обичаш и хората, които обожаваш. Не рядко дори си щастлив, че всичко е било сън и осъзнаваш колко много истински неща притежаваш и как трябва да се стремиш да ги опазиш такива, каквито са...
    Събудих се, осъзнах, че имам нужда от промяна. Не исках лицемерен свят, нито студени хора. Исках да бъда себе си - мила, вярваща и търсеща красивото и доброто у всичко, което ме заобикаля. Усещах енергия, желание да породя нещо ново у себе си и у хората около мен. Исках да събудя всички... Те трябваше да преследват истинските си мечти и цели, да осъзнаят колко слънчево и топло е в сърцата им. 
    Мисля, че всеки има нужда поне от една усмивка, едно искрено чувство, едно докосване от тези, които обича. Ако всички се събудят и осъзнаят от какво наистина имат нужда... няма да има толкова много неразбрани и блуждаещи мисли и чувства в тях..
    Защо всичко трябва да бъде толкова трудно? Или ние самите го правим такова...? Може би е лесно.. Може би трябва просто да се вгледаме в себе си, за да се събудим и да започнем промяната. Да осъществим мечтите си, дори и тези - малките. Защото точно малките неща ни правят истински, помагат ни да разберем себе си.
    Един поглед, пълен с обич... Една непринудена усмивка... Когато те докоснат, трепва най-съкровената ти същност. Пробуждане.
Или....

© Кристиана Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??